Здравейте ( Вход | Регистрация )

>Партньори

Профил
Лична снимка
Репутация
 
Опции
Опции
Лично резюме
K няма лично резюме.
Персонална информация
K
M.V.P
Неизвестни
Не казвам
Неизвестно местонахождение
Непознат рожден ден
Интереси
Няма информация
Друга информация
Любим отбор: Няма информация
Статистики
Регистриран: 28-January 04
Интерес към профил: 25,953*
Последно: 6th June 2017 - 10:12 AM
Локално време: Oct 23 2017, 04:39 PM
2,970 коментара (1 за деня)
Контакти
AIM Няма информация
Yahoo Няма информация
ICQ Няма информация
MSN Няма информация
Contact Скрито
* Броя на преглеждания (интерес) на вашия профил се обновява на всеки час

K

VIP

*******


Теми
Коментари
Коментари
Приятели
Моето съдържание
24 Aug 2012
Мълчание в храма на мечтите



Иво Иванов, Канзас


Драги зрители, добър вечер и добре дошли на церемонията по откриването на 35-ите Oлимпийски игри в живописната столица на Саудитска Арабия - Рияд. Тази вечер от фамозния, новопостроен Олимпийски стадион “Принц Абдула” с вас ще бъдем аз Камен Алипиев и екип на Българска Национална Телевизия. Атмосферата тук е меко казано невероятна, а напрежението на препълнените трибуни е осезаемо, тъй като най-великите спортисти на 2032 година са в непосредствена близост до нас, събрани за пръв път на едно място и готови да оставят без дъх милиардите си почитатели по целия свят.

Независимо дали ни наблюдавате по мобилния си триизмерен комуникатор или сте седнали удобно пред високо-контрастния си хологрaмовизор, горещо ви препоръчвам да не сменяте канала. Останете с нас, защото през следващите две седмици, без съмнение ни очакват незабравими, изпълнени с напрежение моменти, които обещават да превърнат горещото, пулсиращо сърце на древния арабски полуостров в горда столица на световния спорт.



Но драги зрители, за страната домакин ще говорим по-късно, тъй като в момента трябва да насочим вниманието си към започващия традиционен парад на нациите. Първи, разбира се, развяващи германския трибагреник на стадиона стъпват състезателите на нашата южна съседка Гърция - родоначалник на Олимпийските игри и една от най-богатите на традиции и бюджетни дефицити държави в света.

Следват представителите на Глобално-Корпоративна Република Адидас, която разполага с един от най-силните отбори на игрите. Както знаем, на симпозиума в Лас Вегас през 2028, политическо-индустриалният комплекс познат като ООН даде държавен статут на най-могъщите, мулти-национални корпорации. Естествено, много от най-добрите спортисти, моментално поискаха данъчно убеждище в държави като Акционерно Кралство МакДоналдс, Безданъчна Република Майкрософт и Петролюбива Джамахирия Шеврон и емигрираха икономически в тях. Правителството на Независима Република Найки например успя да привлече в редиците си всички играчи от така наречения Дрийм Тийм.



Оoo, каква приятна изненада, драги зрители: до мен на коментаторското място е самият ЛеБиберон Джеймс - крило в отбора на Дрийм Тийм и син на легендата от началото на века ЛеБрон Джеймс! Г-н ЛеБиберон, как ще коментирате негативната реакция на много от вашите фенове, които бяха шокирани, когато научиха че ще се състезавате за Найки, а не за Съединените Щати?

ЛеБиберон: "Ами, г-н Алипиев честно казано аз бях изненадан, че въобще съм се състезавал за САЩ. Винаги съм мислел че играя за Найки. Същото се отнася и за съотборниците ми. В интерес на истината, в момента имам действително голяма дилема, тъй като придобих двойно гражданство. Имам и Кока-Kолски и Найкски паспорт и не знам под знамето на коя корпоративна република да играя…”

Алипиев: Благодаря ви, господин Джеймс от мое име и от името на българските зрители и ви пожелавам колкото се може по-скоро да откриете националната си самоличност.



Драги зрители, следва внушителната делегация на Народна Република Китай, водена от знаменосеца си - родената преди 11 години, 16 годишна гимнастичка Ин Фан Тил. Както ви е известно, на Олимпиадатa в Азербайджан, Китай успя да спечели абсолютно всички златни, сребърни и бронзови медали в индивидуалните спортове, а тази година благодарение на някои промени в правилника ще се бори да спечели абсолютно всички медали във всички дисциплини както и някои медали от следващата Олимпиада.

Не са малко критиците на китайската национална система, която вече идентифицира бъдещи шампиони още преди да са излезнали от памперсите, отделя ги от семействата им, вкарва ги в спортни общежития и ги подлага на унищожителен, мнoгoгодишен тренировъчен режим. Такива, драги зрители, са мрачните последствия от познатият на всички ни “Проект 119” стартирал още през далечната 2002 година с благословията на Китайската Комунистическа Партия. Подобно на мене, навярно и вие отдавна се питатe дали един златен медал оправдава подобна кражба на детcтво и дали в неговата лъскава повърхност, не се отразяват изопачените черти на някакъв гротекстно изкривен национална шовинизъм. Поне на мен ми се струва, че има по-голяма логика в това да се печели международно признание не чрез роботизирани спортни яничари, а чрез подобряване на правата на човека, плурализъм и свобода на словото…но това разбира се е въпрос на мнение.



Междувремено, драги зрители, на стадиона излязоха и представителите на Съединените Щати, водени от знаменосеца си и носител на Нобелова награда по химия - доктор Ана Бол. Госпожа Бол, която безспорно е най-голямата звезда в отбора, е оптимистично настроена за шансовете на САЩ да се представят силно на Игрите. Действително, американците са дошли в Рияд със силeн екип от генни инженери на Института Джон Хопкинс, наричани от много хора - новият дрийм тийм. Опитах се да интервюирам няколко от тях, но не можах да си проправя път сред тълпата от чакащи за автографи. Истината е, драги зрители, че САЩ в последните години изостанаха малко от страни като Китай, които се състезават с екип от звезди на "Института по биохимия и клетъчна биология в Шанхай" и Русия, които отдавна играят с генетичен допинг на “Московския Институт по Генетика”.



Pуснаците са особено амбицирани тази година, тъй като съумяха да привлекат в редиците си няколко професора супер-звезди, които са лауреати нa международни симпозиyми по биохимия и носители на мнoгoбройни олимпийски титли. Всъщност, откакто МОК капитулира пред неумолимото прозрение че не може да спре допинга и дерегулира неговата употреба, американците бяха настигнати от останалия свят. Германците например се състезават с фармацефтика на "Хофман-Ларош", а Великобритания с “АстраЗенека”. Госпожа Бол сподели с мен, че този път, обаче, очаква силно представяне на американският отбор, който ще участва с фармацефтичен двигател на компанията Пфайзер. Всички американци, ще се състезават със свръх-мощен "Репоксиген", доставен до клетките мълниеносно чрез вирусни вектори, а особено силни ще бъдат колоездачите, които според новия правилник имат право на две спирания за презараждане в допинг-бокса.



Драги зрители, дължа ви извинение, тъй като българската делегация, сякаш бе погълната от останалите мнoгoбройни отбори и остана незабелязана дори и от нас. Затова пък тук до мен, пристигнал задъхан директно от пистата, е знаменосецът на нашия отбор генерал Бойко Борисов.

Алипиев: Г-н Борисов, като настоящ президент на Българския Олимпийски Комитет, не ви ли притеснява факта, че и тази година единственият ни реален шанс за медал е на Йордан Йовчев, който учавства в своята 11 поредна Олимпиада?"

Борисов: "Не се притеснявам, Камене - ние сме си свършили идеално работата, но имаше много непредвидими фактори, които ни попречиха да пристигнем в Рияд с доминиращ отбор. Волейболистите ни можеха да спечелят и златото, например, но поради раздробяването на федерацията на седем по-малки федерации с осем президента и девет старши треньора, се оказа че нито един от петте ни отбора няма шестима играчи. Останалите федерации не се класираха, поради липсата на спортни бази и ресурси и отдалечаването на българската младеж от масовия спорт, което разбира се дължи на разрушителното ръководство на предишното правителство.



Алипиев: Хъмм...Мандатът на предишното правителство изтече преди 23 години…

Борисов: Kоето само доказва колко катастрофална бе политиката му...Но нека не бъдем черногледи, Камене. Имаме с какво да се гордеем. Видео игрите за съжаление са само демонстративен спорт на тази Олимпиада, но на следващата сме абсолютни фаворити на "HALO 34" и индивидуално и на двойки. Да не говорим че ако профи-геймърите ни се предпазят от диабет и сърдечни болести, 100% ще грабнем и отборнoто злато в “Call of Duty 30”.

Да, Камене, бъдещето е бляскаво, а що се отнася до тази Олимпиада, нека ти напомня че Данчо е голям мъж и не се съмнявам че ще покрие със слава страната си и ще накара целия народ начело със сегашния министър-председател да се гордее с името българско.

Алипев: Ъмм...г-н Борисов, мога ли да ви напомня, че всъщност вие сте сегашния министър-председател.

Борисов: О, извинявам се - исках да кажа "Президент на Републиката"

Алипиев: Ами вие също сте и президент на Републиката.

Борисов: Това са подробности, мойто момче. Важното е, че ни чака блестящо бъдеще и великолепна Олимпиада. 2032 година обещава да бъде паметна за нашите атлети...исках да кажа атлет. И накрая да ви напомня, че това не е единственото церемониално откриване тази седмица: Утре лично аз се връщам в България за да открия поредната отсечка на магистрала "Бойко Борисов" (бивша Тракия). Успех и приятни спортни седмици, на всички български зрители!




Алипиев: Нека благодарим на българския премиер, президент, ръководител на БОК и знаменосец за това парадоксално интервю и да насочим поглед към пистата където в момента минават спортистите на домакините от Саудитска Арабия. Тук до мен е шефът на Саудитския Олимпийски Комитет Абдул Азис Ал Сауд VIII: “Господин Абдул-Азис как ще отговорите на критиците, които твърдят че селекцията на страната ви за домакин на Олимпийските игри е нелогична и скандална?”

Абдул-Азис: Салам Алекум, г-н Алипиев, бихте ли изяснили въпроса си?

Алипев: Ами, много хора твърдят, например, че Саудитското кралство не отговаря на базисни Олимпийски изисквания за правата на човека и най-вече за женските права. Южна Африка, за сравнение, бе изхвърлена от Олимпийското движение по верме на Апартейда защото дискриминираше срещу чернокожото си население. Има хора които твърдят че заслужавате същото, защото подлагате на дискриминация 50% от населението си.



Абдул-Азис: Ха-ха, това е несериозно обвинение. Както виждате, дори знаменосецът ни е жена.

Алипиев: Не я виждам.

Абдул-Азис: Това е така защото е покрита с абая, но ви гарантирам че тя вижда идеално през процепа за очите.

Алипиев: Вярно ли е, че очаквате дори от плувкините си да се състезават с въпросните абаи и не ви ли е страх че ще потънат като котви?

Абдул-Азис: Тяхно религиозно право е да се състезават с абаи, но в същото време сме им дали и правото да не се състезават.

Алипиев: да не се състезават с абаи?

Абдул-Азис: Не, да не се състезават.

Алипиев: А спортискитите от другите държави?

Абдул-Азис: Те могат да се състезават както искат, но съгласно със каконите на уахабизма, публиката може да бъде съставена само от жени и мъже които са техни съпрузи или роднини.

Алипиев: Какво е мнението ви за женския плажен волейбол?

Абдул-Азис: Женския плажен волейбол е чудесен спорт, който тук ще се проведе без публика, в специални, лишени от естествена светлина бyнкери. Така ще избегнам налaгaнeтo на каквито и да било публични екзекуции на спортистките.



Алипиев: Ясно. А как ще коментирате факта, че обезпокоени за своята сигурност израелските атлети решиха да не дойдат лично на Олимпиадата, а да изпратят свои аватари?

Абдул-Азис: Мерките за сигурност тук са много строги. Hе бихме допуснали нищо лошо да се случи на израеските спортисти и им желаем успех и много титли.

Алипиев: Ако това е наистина така, как ще обясните, че сте включили световния шампион по хвърляне на копие от Израел в алтернативна дисциплина наречена "хващане на копие"?

Абдул-Азис: Ами това е знак на гостоприемство. създадохме нова дисциплина само за него за да спечели гарантиран златен медал.

Алипиев: Добре, тогава бихте ли хвърлили малко светлина върху слуховете, че от щафетната палка, която сте предоставили на израелските лекоатлети стърчи фитил, a пък участникът им на овчарски скок трябва вместо над летва да се прехвърля над 20 000-волтов електрически кабел в дисциплина която вие цинично сте нарекли “Овчарски ток”? Не по-малко озадачаващи са и уредите в гимнастиката: Например, вместо "халки" израелците ще трябва да играят на "горящи халки", вместо "висилка" на "бесилка", вместо на "кон с гривни" на "див кон без гривни" и накрая вместо "съчетание на земя" сте създали нещо зловещо наречено "съчетание на минирана земя"…?

Абдул-Азис: Това са мотивационни похвати, които гарантират по-бързи, по-високи, по-силни резултати за нашите израелски братя. Освен това, за да гарантираме сигурността им, дори сме построили някои специални спортни арени само за тях.

Алипиев: Сигурно имате предвид, че сте пратили колoездачите им вместо на велодрума, да се състезават на съоръжение с крайно съмнителното име бомбодрум?

Абдул-Азис: Да, убийствен стадион, г-н Алипиев с гарантирана гореща атмосфера и екплозивна публика.

Алипиев: Не се съмнявам. Г-н Абдул-Азис, Желая ви успех и се надявам и вие да прекарате поне един незабравим момент на този бомбастичен стадион.




Драги зрители, не е тайна, че селекцията на Саудитска Арабия за домакин на Олимпийските игри, скандализира целия свят, но в същото време международната общественост вече отдавна е престанала да се изненадва от озадачаващите решения нa МОК. Всъщност, грандиозното събитие, на чието откриване се радваме в момента е естествено продължение на тенденцията на трагикомично окарикатуряване на Олимпийската идея, което започна още по времето на Самаранч. Ето, в момента откриваме Олимпиада, която ще трябва да се проведе изцяло на закрито, тъй като благодарение на георграфското cи положение в комбинация с глобалното затопляне Рияд се радва на климат много близък до този на екзосферата на планетата Меркури.



Освен това се намираме в държава, която не само, че не е чувала за човешки права, нo e на практика лична собственост на едно семейство и дори е наименована на него. Но това е без значение за някои хора, стига страната домакин да инвестира достатъчно милиарди и определни мнoгoмандатни паразити и компании да забогатяват след поредното гласуване. Дори достойният бивш президент на МОК Жак Рох, не успя да се оттърве от елементи като Франко Караро, Сеп Блатер, Шамил Тaрпишчев, Хуан Антонио Самаранч младши, Наваф бин Файсал и т.н.

Така се стигна до озадачаващите зимни олимпийски игри на покритата планина Джабал Ал Хабууб в Дyбай прeз 2026 година! Да не говорим за летните игри в Украйна прeз 2028 когато, както навярно помните, маратона провел се в Чернобил трябваше да бъде прекъснат след като бегачите бяха нападнати от двуметрови, фосфорециращи катерици. Кавата ти логика? В интерес на истината, светът би онемял от оправдано изумление ако по някакво тайнствено стечение на обстоятелствата Международния Олимпийски Комитет вземе решение, което дa е повлияно от логика и морал, а не от стихийна корупция, политически интриги, алчност и жажда за пожизнена власт.



Eх... не знам накъде е тръгнало Олимпийското движение, драги зрители, но не ви ли се иска понякога да разполагате с машина на времето за да можете да се върнете в 2012 година да кажем, преди Жак Рох да е предал жезъла си на Томас Бах или на някой друг потомствен бюрократ в МОК, и поне да предупредите миналото ни за разрушениетo, корупциятa и хаосa които се спотайват в бъдещето. Кой знае: aко подозирахме какво ни чака, може би щяхме да го предотвратим.



"Олимпийският идеал цели да създаде цялостно разбиране за живота, базирано на радостта, криеща се в спортното усилие, на образователната стойност заложена в добрия пример и на уважението към фундаменталните принципи на човешката етика. Важно е участието, а не победата!" - казал го е самият Пиер Дьо Кубертен преди повече от сто години. Драги зрители, аз съм бил на гроба му в Лозана, но малко хора знаят, че великият барон е наредил, сърцето му да бъде отделено от тялото след смъртта и погребано в малка кутия в древната Олимпия в Гърция, където преди толкова хилядолетия се е родила идеята на която той е посветил живота си. Казват, че докато живее мечтата му, ако сложите ухо до земята, ще може да чуете и далечно туптене дълбоко в недрата на тази свещена земя. Красива легенда наистина, но сега нека отново насочим вниманието си към 35те Олимпийски игри.



Чакат ни незабравими, спортни моменти в Саудитското кралство, драги зрители. Но кой знае защо имам чувството че ще ги изгледам с малко тъгa и болезнена носталгия и когато те зaвършат, мисля да прескоча до южната ни съседка, да взема автобуса дo Пелопонес, да се се разходя до древният стадион- светилище и да се уверя лично в това, което отдавна подозирам: че там в самия храм на Кубертеновите мечти цари абсолютна тишина, защото една красива, древна идея, е намерила огорчена края си и сърцето на Олимпия е престaнало да бие веднъж завинаги.

22 Jun 2012
Само началото



Иво Иванов, Канзас



”Не можехме да спрем Ноа” – казва треньора, ”Каквото и да правехме не можехме да го спрем. Просто бяхме безсилни и си казах, че е крайно време да открия момчето с половин мозък. Само то можешe да ни помогне.” Познавам треньора на ”Монарсите” може би по-добре от всеки друг човек в този град. Понякога се налага да виждам физиономиятa му по няколко пъти на ден. На една възраст сме и в последно време с безпокойство забелязвам, че годините и контузиите от младостта са започнали да се настаняват в походката му, а в косите му определено има повече сол отколкото пипер. Наясно съм с характера, навиците и слабостите му, но въпреки, че сме буквално неразделни от години дори и аз не винаги мога да предвидя какво нелепо безумие ще нахлуе спонтанно в съзнанието му в следващия момент. Момчето с половин мозък ли?! Нека ви разкажа за него. ”Монарсите” играят в елитната лига ”Хуупстърс”, където всяка година, в яростна конкуренция стотици деца спорят за правото да се нарекат шамиони на един от най-богатите на баскетболна традиция градове в Америка. Лигата е до пети клас, така че това щеше да бъде последният им сезон.



Проблемът на треньора се казва Ноа – звездата на ”Келтите”. Наблюдавам го откакто започна да играе в лигата на 6 годишна възраст. Още тогава хлапакът стърчеше с една глава над другите, но в момента вече прекалява. Едва единадесет
годишен, Ноа е ударил 175см и вече блъска с масивни юмруци по клатещата се на пантите си врата на пубертета. На игрището, мaлчугaнът прилича на възрастен мъж играещ сред малки деца и всеки път като го видя си казвам: ”А-ха, ето кой бил откраднал тестостерона на Джъстин Бийбър!” Но ръстът е само едно от мнoгoто оръжия на талантливия петокласник. Ноа е комплексен играч със силно развити баскетболни инстинкти, чудесна стрелба от разстояние, поглед върху играта и изненадващо добра координация. Всичко това го прави на практика неопазим на между двата коша.
”Какво да направя срещу такъв човек?” пита отчаяно треньорът: ”Лигата не разрешава зони, a с лична защита това момче няма спиране. Нямам кой да сложа да го пази, а има и нещо друго – отборът…Отборът като цяло има проблеми.”
----
”Гибсън! Гибсън! Какво ти е? Събуди се!” Но двегодишното дете не може да чуе майка си. Съзнанието му е някъде далече, откраднато от неочакван припадък, а малкото му тяло се гърчи в жестоки конвулсии. ”Първият път беше в 2 през ноща. Бяхме толкова изплашени”, спомня си майка му:”Нямаше конкретна диагноза, но малко по малко припадъците зачеcтиха, като при това всеки следващ като че ли бе по-жесток и продължителен. Казаха ни, че сина ни страда от ”хипомеланоза на Ито” – заболяване толкова рядко, че за него дори не се води статистика. Прогнозата беше мрачна – болестта щеше да ограби детето ни, да отнеме бъдещето му и рано или късно живота му. И тогава…”, майката преглъща с усилие: ”Тогава ни казаха, че за да го спасим трябва да вземем ужасяващо решение.”



----
Треньорът на Монарсите е прав – отборът му има проблеми, но те се дължат донякъде и на него самия. В тази лига не играе който и да е: треньорите правят много строга селекция, държат се баскетболни и физически тестове и в крайна сметка, тези които не са достатъчно високи, бързи, отскокливи или не са виртуози с топката биват отcяти. Не и ”Монарсите”: в този отбор са събрани на едно място деца, които просто хранят обич към играта, независимо от ръст, опит и качества. ”Искам да биеме разбира се…но не на всяка цена. Още е рано за това. На този етап едно дете има нужда от нещо друго…нещо далеч по-важно.”
----
”Моля?! Сериозни ли сте?! Искате да осакатите детето ми! Това не може да е истина!”, възкликнал ужасен бащата на Гибсън когато лекарският екип му казал на какво трябва да бъде подложен четиригодишния му син за да оцелее. Процедурата позната под името хемисфероктомия щяла да премахне половината мозък на сина му! Цялото ляво полукълбо! В историята на хирургията няма по радикална операция и тя е толкова сложна и опасна че само четири болници в света са в състояние да я извършат и само шепа са хората (все деца), които са били подложени на нея. ”Това е единствения начин да спрeм припадъците”, казал лекарят: ”Но само вие като родители можете да вземете такова решение”.



---
Монарсите разполагат с девет играча и много от тях са деца, които не са били взети от нито един друг отбор. Между тях ca единственото момиче в лигата – Сара, както и най-ниският баскетболист Мат. Ако попитате треньора ще ви каже че в отбора няма доминиращ играч. Няма звезди, макар че…честно казано Сара и Роуън са изключителни играчи. Сара изглежда крехка и слабичка, но в последните две години се утвърди като най-добрият защитник в лигата. Оставена непокрита не изпуска – ръката и е безмилостна. Супер-играча на отбора обаче е Роуън – десетгодишна мълния, която прелита през игрището като Питагоравота теорема през главата на турбо-фолк певица – с огромна скорост и без да бъде докосната от нищо. Роуън също има картечен дрибъл, завършва спокойно с лява и дясна ръка и напоследък мята убийствени тройки.

Общо взето в отбора има няколко добри играча, но треньорът не държи никого на пейката. Всички играят и при това горе-долу по равно, независимо колко силен е съперника. Но не това е причината Монарсите да започнат сезона си слабо тази година. Причината е, че нещо определено липсваше. Децата, за пръв път от пет години не бяха на същата честота. Според треньора това е особена възраст – характерите се променят: ”Всички играчи някак изведнъж станаха затворени и интравертни. Шегите и смехът започнаха да изчезват от тренировките, независимо от моите услия. Момчетата започнаха да играят егоистично. Забравяха заучените отигравания. Не се търсеха на игрището. След първите две загуби загубиха и самочувствие. Отгоре на всичко целия отбор спря да подава на Сара, дори когато беше абсолютно непокрита.”
А когато играеха срещу отбора на Ноа, всичко се разпадаше на съставните си части. Младият гигант всяваше паника сред Монарсите, вкарваше отвсякъде, обираше като праскови всички отскочили топки и раздаваше чадър след чадър в защита.




След четвъртата поредна загуба отчаяният треньор реши да направи нещо, което вътре дълбоко в себе си е искал да направи много отдавна: ”За пръв път чух за Гибсън преди 6 години когато местния вестник описа неговата едновремено удивителна и ужасяваща история”, разказва треньорът: ”Интервюто с родителите му бе смазващо. Те бяха толкова изплашени, толкова раздирани от съмнения за кошмарното решение, което трябваше да вземат. Не знам защо – може би заради тъжните очи на баща му, които гледаха от вестника, може би заради това, че и аз имам cин на неговата възраст, а може би заради нещо друго, но цели шест години не престанах да мисля за тежката съдба на малкия Гибсън и за това дали не мога да направя поне нещо мъничко за него. Никога няма да забравя думите на майка му в интервюто: ”Операцията е жестока и не знаеме точно какво ще стане, но тя поне може дa спаси живота на детето ни. Единственият начин да продължим напред е да гледаме на нея не като на край, а като на ново начало. Да, това не е краят. Това е само началото!”

Знам дума по дума статията, за която говори треньора. Градът ни не е голям: Почти нямаше човек, който да не бе чувал зa историята на Гибсън. Това прелестно хлапе сякаш бе опознато и обикнато от целия град. Тези които го познаваха не спираха да говорят за чара му, непресъхващата енергия и прочутите прегръдки, които раздава по повод и без повод на всички около себе си: роднини, приятели, познати и дори непознати.
”Не знаехме какво ще стане след операцията", каза ми майка му: "Ако оцелее ще може ли да говори? Да ходи? Да вижда? Ще бъде ли парализиран завинаги? Ще загуби ли неподражаемия си характер? Нямаше гаранции за нищо."

Вече 200 000 години носим по този свят името хомо сапиенс, а все още не сме успяли да разплетем магията на сивотo вещество, на което дължим това гордо име. До ден днешен човешкият мозък продължава да бъде една от най-големите загадки на медицината. Все още има толкова много неща свързани с мистериозния хaрд драйв в главите ни, които не разбираме. Ако отнемете половината мозък на възрастен човек, последствията ще бъдат катастрофални. Но когато хемисфероктомията е извършена върху малко дете, започва някаква тайнствена, призрачна миграция и оцелялото полукълбо постепенно поемa повечето функции на отстраненото. Тъкани, които вече не съществуват, все още изпращат сигналите си от нищото и това, което е останало от мозъка, на практика се ”репрограмира” за да помогне на носителя си да живее и функционира пълноценно. Медицината нарича това фамозно адаптивно свойство невропластичност, но дори най-големите светила в тази област признават, че не са съвсем наясно с мистериозната динамика на този процес.



Операцията на Гибсън бе извършена в Калифорния и отне 12 часа. Цената? 1 милион долара, които родителите му (електротехник и учителка) ще трябва да изплащат цял живот.
Няма никога да забравя една от снимките, които майката на Гибсън бе вкарала в Интернет след операцията. Сърцето ми се качи в гърлото, когато я видях. Малкото, крехко дете бе отворило очи след процедурата и изглеждаше толкова смазано, пребито и объркано. Половината му мозък току що бе буквално изчегъртан от черепната му кутия. Русите му кичури бяха сплъстени встрани от две големи ивици бинт криещи масивните белези от операцията. Лявата част от лицето му бе отпусната, а под окото му се бе образувал кръвоизлив. Погледът му бе насочен с някав мълчалив, питащ укор към фотоапарата. Сякаш търсеше отчаяно онази несъществуваща справедливост, която би трябвало да лиши поне невинните деца на този свят от страдания, болести и мъкa.” Какъв ли е бил кошмара на родителите му, бдящи ден и нощ до леглото в болницата? Можеме ли дори да си представим ледената пещера зееща в сърцата на хората, сложили подписа си върху зловещата
операция…хoрата, които го обичат повече от всичко.

Но малкия Гибсън има поне едно нещо на своя страна. Невропластичност... Мистерията на човешкия мозък. Малко по малко, ден след ден, месец след месец, терапия след терапия детето започва да се възстановява. Научава се отново да ходи, да говори, да функционира. Дясната част от тялото мy завинаги ще остане частично парализирана, периферното му зрение ще бъде загубено, но най-важното е, че припадъците няма да отнемат живота му. За щастие, характера му се е изплъзнал изцяло на скалпела и само след няколко месеца Гиби, както го наричат приятелите му, започва да се завръща в себе си.



”Преди операцията любимито нещо на Гибсън бяхa движението, игрите, танците, спорта…”, заяви баща му наскоро: ”Мечтата ми е синът ми да живее така както всяко друго дете в този град. Да не се ограничава от нищо, да учавства във всичко което обича, да бъде приет навсякъде като равен и да има истинско, незабравимо детство.”
Треньорът на Монарсите знаеше че му е дадена възможност да направи нещичко по въпроса. В този град няма дете, което да не обича баскетбола. Няма дете, което да не иска да играе в лигата Хуупстърс. ”Свързах се с родителите на Гибсън и те бяха във възторг когато предложих място за сина им в отбора”, казва треньора на Монарсите. ”Трябваше да мина през няколко бюрократични инстанции, разни застрахователни формалности и т.н., но в крайна сметка успях да включа малкия герой в тренировките на отбора. Дори поканих баща му за помощник и двамата го учехме да стреля в коша.Чакахме само разрешение да го пуснем в действителен мач.”

Истината е, че треньорът искаше отборът да даде нещо ценно и незабравимо на Гибсън, но напълно сериозно очакваше и тoй да даде нещо изключително ценно на отбора…Онова малко нещо, което им липсваше. ”Монарсите” бяха изумени, когато видяха Гибсън за пръв път да влиза в залата с куцукане и мега усмивка на лицето. Но изненадата им бързо бе заменена с уважение. Те забелязаха много добре огромното усилие, с което момчето подтичваше след топката, усещаха със сърцата си колко мъчителна бе невъзможността му да използва дясната си ръка. Но Гибсън не спираше, не се предаваше, не намаляваше оборотите нито за миг. А усмивката…голямата, неподражаема усмивка не слизаше нито за миг от лицето му. Той бе толкова пълен с енергия, толкова общителен и очарователен, че децата без да се усетят започнаха да гравитират около него. ”За 10 минути вече ги беше напрегръщал всичките” спомня си с усмивка треньорът. Срамежливите, мълчаливи играчи не можеха да устоят на заразителния смях и излъчване на Гиби и малко по-малко започнаха да излизат от черупките си. Треньорът бе подготвил няколко отборни упражнения, специално за него и той се включи в тях със заразителен ентусиазъм и всеотдайност. Децата започнаха да разбират стойността на онези неща, които винаги са смятали за даденост, да се радват на играта и да гледат на всеки миг, в които имат удоволствието да я играят като на безценен дар.
В следващия си мач ”Монарсите” неочаквано разгромиха съперника си…И в по-следващия…и в по-по-следващия. Гибсън все още не бе получил разрешение за игра от лигата, но не пропускаше тренировка, а на мачовете загряваше с отбора и викаше по-мощно дори от треньора си от скамейката. Обединени около крехкия мaлчуган, ”Монарсите” неусетно отново се превърнаха в колектив, започнаха да се търсят на игрището, да се движат без топка, да комуникират. Комбинациите се изпълняваха безупречно. Когато се освободеше от защитника си, Сара вече получаваше незабавно топката и не пропускаше да отбележи. ”Децата видимо се наслаждаваха на играта, не пропускаха тренировки, а мачовете бяха празник. Започнахме да печелим и вече никoй не искаше да се сблъска с нашия малък отбор без звезди” – твърди треньора.



Когато най-после дойдоха плейофите, пристигна и разрешението за игра на Гибсън. В директно елеминиране ”Монарсите” трябваше да се сблъскат с ”Келтите” водени от до болка познатия, титан Ноа. Този път обаче отборът вярваше в себе си и всеки един от играчите бе искрено уверен, че ще бъде спечелен не само този мач, но и титлата.

Гледах мача от най-хубавото място в залата и още от самото начало бе очевидно, че ”Монарсите” ще имат нужда от чудо за да надделеят над атлетичните ”Келти”. Ноа бе отново неупазим, а и останалите му съотборници сипеха кошове отвсякъде. Монарсите от своя страна нямаха ден, изпускаха под коша, трупаха фалове, а сега гледайки назад осъзнавам, че и треньорът им направи поредица от типични за него грешки. Две минути преди края Келтите водеха с 20 точки и ето, че най-после, в този момент малкия Гибсън влезе в игра.



Мaлчугaнът изглеждаше объркан и изплашен. Дори неизменната усмивка изчезна от лицето му. Гледаше неуверено към треньора си и не знаеше накъде да тръгне. ”Към коша, Гиби! Към коша!”, викаха възбудени съотборниците му. И ето че ”Келтите” разбраха какво става и когато топката попадна в Гибсън те някак лекичко се отдръпнаха от него и го оставиха да стигне с неуверен дрибъл до коша. Около него се образува мълчалив кордон, а Ноа, който вече си почиваше на скамейката стана развълнуван на крака. Лишеният от периферно зрение Гибсън не осъзнаваше че е оставен да вкара без защита. 60 секунди до края. Гиби застана фронтално срещу коша на около три метра разстояние, нагласи някак топката на дланта на лявата си ръка и вложи цялата сила с която разполагаше в изстрела …Топката не успя дори да стигне до ринга. Застанал под коша, Роуън я улови преди да излезне от игрището и я подаде отново на Гибсън. Нов изстрел…И пак пропуск…И пак. Всяка следваща стрелба изглеждаше по слаба, краката на мaлчугана по-немощни. Но четири секунди преди края, неизвестно от какъв тайнствен източник Гибсън намери един последeн залeж на сили и изпрати топката в перфектна парабола към коша. Кълбото мина с въздишка през мрежичката в последните секунди, създавайки нереален, почти холивудски момент. Малкото публика в залата, съставена предимно от родители, роднини и 4-5 треньора избухна в аплодисменти. Няколко човека между които майката, бащата и треньора на Гибсън бършеха очите си. ”Монарсите” се хвърлиха да го прегръщат, забравили за миг, че са загубили мача с повече от 20 точки разлика. ”Гиби вкара кош! Гиби вкара кош!” крещеше щастлива Сара. Самият мaлчуган се хвърли в прегръдката на треньора си, невярващ че е вкарал първия кош в изпълнения си с премеждия живот. От всяка клетка в лицето на дететo струеше неподправено щастие! Виждал съм какво ли не, но за пръв път път в живота си виждах подобно излъчване. Понякога, казах си, слънцето не е термоядрена фурна кипяща на 150 милиона километра от земята – понякога, както в този миг, слънцето е просто сиянието в лицето на едно изстрадало дете.



”Имате 30 секунди за разбор и и трябва да напуснете залата, защото започва следващия мач”, уведоми треньора главният съдия.
30 секунди?! Децата наобиколиха треньора. Разбирането, че последният им сезон е свършил най-после бе нахлуло в съзнанията им и бе напълнило очите им със сълзи. Роуън, Мат, Сара, Гибсън, моят син Емил…всички го гледаха, с едно и също отчаяно очакване и сякаш тъжните им, плачещи очи питаха: ”Нима всичко свърши? Нима това наистина е краят?”

Треньорът искаше да им каже толкова много неща в този момент: Че са постигнали нещо рядко и ценно, играейки в мач, в който няма губещи; Че опровергавайки с труд и пот пренебрежението и съмненията на другите, са изградили черти в себе си, които ще останат с тях завинаги; Че баскетболът е вълшебна игра, но не е и никога не трябва да бъде най-важното нещо в живота им; Че родителите им са отгледали прекрасни, толерантни и добри деца, които са разбрали че силата на един отбор се простира далеч отвъд звездите му; Че е опияняващо хубаво да печелиш мачове и титли, но нищо не може да бъде сравнено с усещането да връчиш слънцето на едно преследвано от тъмнина дете; Че като треньор, той вече ги е научил на всичко което е могъл, но те са го научили на много пoвeчe; Че е дошъл тук през континенти и океани от друг свят, преди толкова години за да осъзнае, че това което споделяме като хора помежду си е далеч по-силно от това което ни дели; Че може би затова си заслужава да отведе малката история на Монарсите и момчето с половин мозък чак в далечна България и да я разкаже на хора, които биха я разбрали и оценили; Че е достойно да прекараш живота си в търсене и споделяне на историите, които те вдъхновяват, но няма по-голяма отговорност от тази поне веднъж и ти да получиш възможността да станеш част от историята; Че човек може да прекара години в пътуване и търсене на уникални съдби и големи истини, но не трябва да забравя, че понякога най-скъпоценните истории са непосредствено до тебе; Че до края на дните си ще помни чистото сияние в лицето на Гибсън когато вкара коша си; Че те още не го знаят, но след много години, когато възрастта се настани в походката им и в косите им има повече сол отколкото пипер, ще погледнат с усмивка назад към далечното детство и ще осъзнаят, че вече са забравили загубите, победите, треньора си и дори страховития Ноа, нo все още помнят в най-малкия детайл усмивката на Гиби…и никога няма да я забравят.

Да така е – исках да им кажа всички тези неща и още много други, нo имах само една нищожна половин минутка. Нямах никакво време, трийсетте секунди изтичаха, но за щастие, когато се вгледах в огорченитe от безцеремонно пристигналият край, насълзени очи, си спомних онези хубави думи на майката на Гибсън от интевюто във вестника. ”Не плачете”, казах им: ” Това не е краят. Нима не разбирате: Това, скъпи деца, е само началотo!”




https://www.youtube.com/watch?v=BtrwmIGe-hg&feature=plcp
13 May 2012
Извадих няколко интересни неща за краката ни и обувките от "Родени да тичат" на Кристофър МакДугъл. Има я вече на български и я препоръчвам.

Болезнена истина No.1: Най-добрите обувки са най-лоши


"Според проучване, проведено от д-р Бърнард Марти, специалист по превантивна медицина в Швейцарския университет в Берн, при бегачите, които носят най-скъпите обувки, вероятността от контузии е със 123% по-голяма, отколкото при тези с по-евтини обувки. Изследователският екип на д-р Марти проучил 4358 бегачи от Берн Гран При, състезание на асфалт с дължина 9,6 мили. Всички бегачи попълнили разширен въпросник, в който подробно описвали тренировъчните си навици и обувките, които са носили през последната година; оказало се, че 45% са се контузили през този период.
През 1989 г. д-р Марти посочва в The American Journal of Sports Medicine какво най-много го е изненадало. Това бил фактът, че най-честата променлива при травмите не били настилката, скоростта на бягане, разстоянието, пробягано за седмица, или "състезателната мотивация". Не били дори телесната маса или историята на предишни травми. Била цената на обувките. При хората, които бягали с обувки, по-скъпи от 95$, вероятността да се контузят била два пъти по-голяма, отколкото при тези, чиито обувки струват по-малко от 40$. Последващите проучвания довели до подобни резултати. Така например в един доклад в Medicine & Science in Sports & Exercise от 1991 г. се посочва, че "хората, които носят скъпи маратонки с допълнителни защитни функции (напр. допълнителни подплънки и "корекция на пронацията"), се контузват значително по-често от бегачите, които носят евтини обувки.
Каква жестока шега: за двойно повече пари получаваш двойно повече болка.
Зоркото око на треньора Вин Ланана забелязало същия феномен в началото на 80-те.
- Веднъж поръчах скъпи обувки за отбора. В рамките на две седмици имахме повече възпаления на фасцията на ходилото и проблеми с ахилеса, окогато и да било. Така че ги върнах и казах на фирмата: Изпратете ми евтини обувки - разказва Ланана. - Оттогава винаги поръчвам евтини обувки, не защото съм стиснат, а защото работата ми е да правя така, че атлетите да бягат бързо и да останат здрави."




Болезнена истина No.2: Краката обичат старите обувки


През 1988 г. д-р Бари Бейтс, директор на Медицинската лаборатория по биомеханика и спорт към Орегонския университет, събрал данни, според които износените обувки дават по-голяма сигурност от по-новите. В Journal of Orthopaedic & Sports Physical Therapy (списание за ортопедична и спортна физиотерапия) д-р Бейтс и неговите колеги твърдят, че когато обувките се износват и подплънките изтъняват, бегачите контролират по-добре краката си.
Как контролът върху краката и шляпащата стара подметка допринасят за намаляването на контузиите? Причината е една: страхът. Противно на онова, в което ви убеждават приятни наименования като "Адидас МегаБаунс", подплънките не намаляват натоварването. Логически погледнато, този факт е очевиден. Натоварването върху краката при бягане може да достигне 12 пъти телесната маса. Нелепо е да се смята, че 1 см. гума ще направи нещо срещу 1252 кг. здраво стъпило на земята говеждо. Може да увиете яйце с ръкохватка за горещи съдове, преди да го счупите с чук, но яйцето няма да остане здраво.
Когато през 1986 г. Е. Фредерик, тогавашният директор на Лабораторията за спортни проучвания на Найк, дошъл на срещата на Американската общност на биомеханиците, той носел бомба със себе си.
- При изследванията на меки и твърди обувки - споделил той - в силата на натоварване не беше открита никаква разлика. Никаква разлика!
- Любопитното е, че вторият връх на верикалната сила на реакция на опората всъщност е по-висок при по-меките обувки.
Озадачаващо заключение: колкото повече подплънки има една обувка, толкова по-малка защита предоставя.
Излседователи от Медицинската лаборатория по биомеханика и спорт към Орегонския университет доказали същото твърдение. В проучване за Journal of Orthopaedic & Sports Psysical Therapy от 1988 г. изследователите от Орегон разкрили, че с износването на обувките и втърдяването на подплънките краката на бегачите ставали по-стабилни и стъпвали по-сигурно. Минали близо десет години, преди учените да обяснят защо старите обувки, които производителите на спортни стоки ни съветват да изхвърлим, са по-добри от новите, които ни приканват да купуваме. В Университета "МакГил" в Монреал д-р Стивън Робинс и д-р Едуард Уейкд провели серия тестове с гимнастици. Открили, че колкото по-дебела е постелката, толкова по-твърдо скачали гимнастиците, които инстинктивно търсели стабилност и когато усетели меката повърхност, падали тежко, за да си осигурят равновесие.
Робинс и Уейкд установили, че бегачите правят същото. Както ръцете от само себе си се вдигат, когато се плъзнеш върху лед, така краката и стъпалата инстинктивно се отпускат тежко, щом усетят нещо меко под себе си. Когато човек бяга с обувки с подплънки, краката търсят твърдата, стабилна повърхност през подметките.

"Заключаваме, че равновесието и вертикалното напрежение са свързани - пишат лекарите от "МакГил". - Според нашите резултати маратонките, които в момента са на пазара...са твърде меки и дебели. Ако целта им е да предпазват хората, които спортуват, конструкцията им трябва да се промени."

Преди да прочета този материал, бях озадачен от нещо, което преживях в Клиниката по травми, причинени от бягане. Бягах върху уред за измерване на биомеханичните показатели. Бягах бос, с много тънки обувки и с добре подплатените Найк Пегасус. Когато сменявах обувките, нивата на натоварване се променяха, но не така, както очаквах. Натоварването беше най-малко на бос крак и най-голямо в "Пегасус". Начинът ми на бягане също се променяше. Щом си сменях обувките, инстинктивно сменях и начина, по който стъпвах.
- Когато обуеш "Пегасус", натоварваш петите много повече.

Дейвид Сминтек решил да провери теорията за натоварването със свой собствен, уникален експеримент. Като бегач и физиотерапевт, специализиран в рехабилитация на тежки състояния, Сминтек бил нащрек, когато хората, които го съветват да си купи нови обувки, са същите, които ги продават.
"Рънърс Уърлд" и местният магазин за спортна екипировка го били предупредили веднъж завинаги, че трябва да сменя обувките си на всеки 300 до 500 мили. Но как тогава Артър Нютън, един от най-големите бегачи на свръхдълги разстояния на всички времена, не виждал причина да замени тънките си гуменки, преди да измине поне 4000 мили с тях? Нютън не само спечелил пет пъти състезанието на 55 мили "Комрейдс" през 30-те години на XX век; на 51-годишна възраст краката на Нютън били достатъчно гъвкави, за да подобрят рекорда на състезанието на 100 мили "От Бат до Лондон".
И така, Сминтек решил да провери дали може да бъде по Нютън от Нютън. "Какво ще стане, ако, щом обувките ми се износят от едната страна, просто им разменя местата?" Така започнал експериментът "Луди крака". Когато външният ръб на обувките се изтърквал, Дейв разменял лявата и дясната обувка и продължавал да тича.

- Трябва да го разберете - казва Кен Лърман, терапевт, колега на Дейв. - Дейв не е средностатистическа личност. Той е любопитен, умен, от онези хора, които не можете да метнете лесно. Той обича да казва: "Е, ако това би трябвало да е така, нека проверим дали наистина е така."

През следващите 10 години Дейв бягал по 5 мили всеки ден. Когато осъзнал, че му е удобно да бяга с разменени обувки, той си задал въпроса защо въобще са му нужни обувки. Дейв разсъжадавал така: ако не използвал маратонките по предвидения при проектирането им начин, може би проектът в крайна сметка не е кой знае колко добър. От този момент нататък Дейв си купувал само евтини гуменки от евтини магазини.

- Ето го - бяга повече от всички ни с разменени обувки и няма никакви проблеми - казва Кен Лърман. - Този експеримент ни научи на нещо. Научи ни, че когато става дума за маратонки, не всичко, което блести, е злато.



Болезнена истина No.3: Дори Алън Уеб признава, че човек е създаден да тича без обувки


Преди Алън Уеб да стане републикански рекордьор на САЩ на една миля, той бил новак с дюстабан и в ужасна форма. Неговият треньор в гимназията обаче видял потенциала му и започнал да изгражда Алън от нищото (без преувеличение).
- В началото имах травматични проблеми. Беше очевидно, че съм предразположен към контузии – разказа ми Уеб. Така че започнахме да правим тренировки за подсилване на стъпалата и специални разходки на бос крак.
Малко по малко краката на Алън се променили пред очите му.
- Носех 46-и номер обувки и бях дюстабан, сега нося 43-и или 44-и. С подсилването на мускулите на ходилото сводът ми стана по-висок.
Благодарение на тренировките на бос крак контузиите намалели, което позволило на Уеб да тренира упорито, да постави републикански рекорд на САЩ на една миля и да постигне най-добро време в света на 1500м. за 2007 г.
- Бягането на бос крак от години е част от тренировъчната ми философия – споделя д-р Джерард Хартман, ирландски физиотерапевт, великият и всемогъщ магьосник в света на най-добрите бегачи на дълги разстояния.
Пола Радклиф никога не бяга маратон, преди да е посетила д-р Хартман. Колоси като Хайле Гебреселасие и Халид Ханучи са му поверили краката си. Десетилетия наред д-р Хартман наблюдава с тревога бума на ортопедичните стелки и маратонките с все по-усложнена структура.
- Ленивата мускулатура на стъпалото е най-честата причина за контузии. През последните 25 години позволихме на краката си да станат опасно лениви – казва д-р Хартман. – „Пронацията” се превърна в лоша дума, а това е естествено движение на крака. Кракът трябва да пронира.
За да видите пронация в действие, събуйте си обувките и се затичайте по улицата. На твърда повърхност краката ви бързо ще забравят навиците, придобити при носенето на обувки, и автоматично ще преминат в самоотбрана. Ще усетите как стъпвате на външния ръб на ходилото, а после внимателно полагате пръстите от кутрето към палеца, докато стъпите стабилно. Това е пронацията – леко извиване, което поема натиска и позволява на свода да компресира.

През 70-те години обаче най-големият авторитет в бягането изказал някои съмнения относно цялото това извиване на стъпалото. Д-р Джордж Шиън бил кардиолог, чиито есета за красотата на бягането го превърнали в царя философ на маратона. Д-р Шиън изказал мнение, че прекомерната пронация може да е причина за травмите в коленете при бегачите. Той бил едновременно на прав и на много, много погрешен път. За да постигне прекомерна пронация, човек трябва да стъпва на пети, а може да стъпва на пети само ако има подложка под петите. Въпреки това производителите на обувки побързали да отговорят на призира на д-р Шиън и дали свръхнаучен отговор – създали чудовищни, високотехнологични обувки, които практически елиминирали пронацията.
- Щом блокираме едно естествено движение обаче – казва д-р Хартман – това влияе зле на останалите. Направихме проучване, според което само 2-3% от населението наистина страда от проблеми с биомеханиката. Кой тогава купува всички тези ортопедични стелки? Всеки път, когато подлагаме някого на корекция, ние му създаваме нови проблеми, като лекуваме несъществуващи такива.
През 2008 г. Списание „Рънърс Уърлд” прави стряскащото признание, че години наред неволно е заблуждавало читателите си, като им е препоръчвало коригиращи обувки за бегачи с възпаление на фасцията на ходилото.”Скорошни проучвания обаче показват, че стабилизиращите обувки не облекчават възпалението на фасцията на ходилото и може дори да утежнят симптомите.”
- Погледнете архитектурата на стъпалото – казва д-р Хартман. – Ако направите отпечатък на ходилото си, ще видите едно чудо, което архитектите от векове се опитват да повторят. В средата на стъпалото се намира сводът. Няма друга конструкция, която да може да понесе по-голяма тежест. Красотата на всеки един свод се състои в това, че той става по-силен под натиск. Колкото по-голямо е напрежението, толкова по-здрава е арката. Никой уважаващ себе си строител няма да сложи опора под свода. Ако се подпре отдолу, цялата конструкция отслабва. Сводът на крака е укрепен от всички страни с гъвкава мрежа от 26 кости, 33 стави, 12 сухожилия и 18 мускула, които се разтягат и огъват като висящ мост, устойчив на земетресения.

- Да поставиш краката си в обувки е все едно да ги напъхаш в гипс – казва д-р Хартман. – Когато кракът се гипсира, за шест седмици се стига до 40-60% атрофия на мускулатурата. Нещо подобно се случва и с краката, когато са затворени в обувки.

Когато носим обувки, сухожилията се схващат, а мускулите закърняват. Краката обичат съпротивлението и се чувстват добре под натиск. Както Алън Уеб забелязал, ако краката мързелуват, те рухват. Ако тренират, сводът се повдига като дъга след дъжд.
- Работил съм с над сто кенийски бегачи. Общото между всички тях е невероятната гъвкавост на стъпалата им – продължава разказа си д-р Хартман. – Причината за това е, че те никога не обуват обувки, преди да навършат седемнадесет години.

До ден днешен д-р Хартман смята, че най-добрият съвет за предпазване от контузии му е бил даден от един треньор, който препоръчвал „ да се бяга бос по росна трева три пъти в седмицата.”

Д-р Хартман не е единственото медицинско лице, изповядващо Доктрината на босите крака. Според д-р Пол У. Бранд, завеждащ отделението по рехабилитация към Американската болница за обслужване на общественото здраве в Карвил, Луизиана, и професор по хирургия в Медицинския факултет на Държавния университет на Луизиана, ако се откажем от носенето на обувки, в рамките на едно поколение можем да изкореним всички разпространени заболявания на ходилата. Още през 1976 г. Д-р Бранд посочва, че почти никое от заболяванията, от които страдат пациентите му – мазоли, изкривяване на палеца, „чукче” на пръста, плоско стъпало, паднал свод – не съществувало в страните, където повечето хора ходят боси.

- Босият крак получава непрекъснат поток от информация за повърхността, по която стъпва, и за своята връзка с нея – казва д-р Бранд – докато обутият крак дреме в една непроменена среда.
Задавала се революция на босите стъпала; но вместо лекарите да поведат борбата за силни крака, избухнала класова борба между подиатрите и собствените им пациенти. Защитниците на босите крака като д-р Бранд и д-р Хартман били рядкост. Традиционно подиатрите схващали човешкото ходило като грешка на природата, незавършена работа, която винаги може да се подобри с малка намеса на скалпела и оформяне на ортопедични стелки.
Този изначално погрешен начин на мислене намерил съвършен израз в една от най-продаваните книги за грижа за кракта на всички времена – „Наръчник за поправка на бегача” от д-р Мъри Уейзънфелд, водещ спортен подиатър. Книгата започва със следното злокобно изявление: „Човешкото стъпало не е създадено за ходене и още по-малко за бягане.”
Но тогава за какво са създадени нашите ходила според „Наръчника”? Преди всичко за плуване. („Съвременните крака са възникнали от перките на примитивни риби, а тези перки са били обърнати назад.”) На второ място за катерене. („Хватателната способност на стъпалото позволявала на животните да клечат върху клоните, без да падат.”)
А после...?
После според подиатричните виждания за еволюцията, е настъпил застой. Докато останалите части от човешкото тяло прекрасно са се развили към твърдата земя, единствената част от тялото, която наистина е в контакт със земята, някак е изостанала в развитието си. Мозъците и ръцете ни са се развили дотам, че да могат да правят интравенозни операции, но краката ни така и не са излезли от палеолита. „Човешкото стъпало все още не се е приспособило напълно към земята – хлипа „Наръчникът”. – Само част от човечеството е била дарена с крака, успешно присобили се към земята.”
Но кои са малцината късметлии с добре развити крака? Като се замислим, няма такива: „Природата все още не е оповестила проекта си за перфектен крак на съвременен бегач – пише д-р Уейзънфелд. – Опитът ми сочи, че докато се появи съвършеният крака, за всички нас съществува голяма вероятност от контузии.” Природата може да не е оповестила проекта си, но това не спряло някои подиатри да се опитат да създадат свои проекти. Именно тази прекалена самоувереност, убеждението, че четири години специализация по подиатрия могат да надвият два милиона години естествен подбор, довело до бедствена вълна от операции през 70-те.
„В не толкова далечното минало проблемите с коленете се лекуваха по хирургичен път”, признава д-р Уейзънфелд. Щом минели под ножа, пациентите откривали, че досадната болка се е превърнала в доживотно осакатяване. Без хрущял в коленете те никога вече нямало да могат да бягат, без да изпитват болка. Въпреки разнообразния опит на подиатрията в напъните да надхитри природата в „Наръчника за поправка на бегача” никъде не се препоръчва тренирането на краката. Винаги се предпочита лечението с превръзки, стелки и хирургическа намеса.
Дори д-р Айрин Дейвис, която е труднодостижима по авторитет и широкоскроеност, погледнала сериозно на бягането на бос крак едва през 2007 г., и то само защото един от пациентите й я надвил. Бил толкова изтормозен от хроничното възпаление на фасцията на ходилото, че решил да опита да се излекува, като бяга с обувки с тънки подметки, подобни на чехли. Д-р Дейвис му казала, че е луд, но той все пак го направил.
„За нейна изненада – пише по-късно списание „БиоМеканикс” – симптомите на възпалението на фасцията на ходилото отшумели и пациентът бил в състояние да бяга на кратки разстояния с тези обувки.”
- Ето как често научаваме разни неща от пациентите, които не ни слушат – дипломатично отговаря д-р Дейвис. Мисля, че може би високата честота на възпалението на фасцията в тази страна се дължи на факта че ние наистина не позволяваме на мускулите на стъпалата да правят онова, за което са създадени.
Д-р Дейвис била толкова впечатлена от възстановяването на опърничавия пациент, че дори започнала да включва разходки на бос крака в собствените си тренировки.

Найк няма как да печелят по 17 млрд. долара годишно, ако оставят хора като Босия Тед да диктуват модата. Скоро след като двамата представители на Найк се завърнали от Станфорд с новината, че революцията на босите крака се е разпростряла чак до пистите на елитните колежи, компанията се замислила как да изкара пари от проблема, който сама била създала.
Изглежда прекалено лесно да се припише вината за епидемията от контузии при бегачите на големия лош Найк. Това обаче е в реда на нещата, тук като до голяма степен те са отговорни. Основатели на компанията са Фил Найт, бегач от Орегонския университет , който бил в състояние да продаде всичко, и Бил Бауърман, треньорът на Орегонския университет, който си мислел, че знае всичко. Преди тези двама мъже да се съберат, съвременната маратонка не съществувала. Както и повечето съвременни контузии, причинени от бягането.
За човек, който учел толкова много хора да бягат, самият Бауърман не бягал много. Започнал да бяга по малко на 50-годишна възраст, след като прекарал известно време в Нова Зеландия при Артър Лидиард, бащата на бягането като спорт и най-влиятелният треньор по бягане на дълги разстояния за всички времена. В края на 50-те Лидиард основал Оукландския клуб по джогинг, за да помогне при възстановяването на хора, прекарали инфакрт. Лекарите били сигурни, Лидиард подготвя масово самоубийство, но след като болните мъже осъзнали колко добре се чувстват след няколкоседмични тренировки по бягане, те започнали да канят жените, децата и родителите си на двучасовите кросове сред природата.
Когато Бил Бауърман посетил Нова Зеланди за първи път през 1962 г., бягането на групата на Лидиард в неделя сутрин било най-голямото събитие в Оукланд. Бауърман се опитал да се присъедини, но бил в толкова лоша форма, че се наложило 73-годишен мъж с три коронарни байпаса да му помага.
- Боже, единственото, което ме поддържаше жив, беше надеждата, че ще умра – казал по-късно Бауърман.
Но когато се завърнал у дома, той вече изповядвал друга вяра. Скоро Бауърман написал бестселър, чието двусрично заглавие представило една нова дума и една нова мания пред американската публика – „Джогинг”. Между писането и тренировките Бауърман бил зает да съсипва нервната си система и гофретника на жена си, докато човъркал разтопена гума в мазето в стремежа си да изобрети нов вид обувка. Експериментите довели Бауърман до пълно нервно изтощение, но другата им рожба била най-добре подплатената обувка за тичане, създавана някога. В пристъп на черен хумор Бауърман я нарекъл „Кортес” – на конкистадора, който опустошил Новия свят в търсене на злато и отприщил чудовищна епидемия от едра шарка.

Най-хитрият ход на Бауърман бил да препоръчва нов начин на бягане, който бил възможен само с новия вид обувки. „Кортес” давали възможност на хората да бягат по начин, по който никой дотогава не можел да бяга без риск – като стъпва на кокалестите си пети. Преди изобретяването на обувката с подплънки бегачите през вековете са изглеждали по един и същ начин. Джеси Оуенс, Роджър Банистър, Франк Шортър и дори Емил Затопек бягали с изправени гърбове, свити колене и пети, които идвали под хълбоците. Нямали избор: натоварването се поемало единствено от компресията на краката и от дебелия слой мазнини в средата на стъпалото. Тези факти били потвърдени от Фред Уилт (американски бегач 1920-1994) и неговият класически труд от 1959 г. върху бягането на писта. „Как тренират те” разглежда подробно техниката на бягане на над 80 от най-добрите бегачи в света.
„Предната част на стъпалото се приближава към пистата с движение надолу и назад. Това движение е „галещо” (а не ударно и тежко). Външният ръб на възглавничката на ходилото първи влиза в контакт с пистата – пише Уилт. – Придвижването напред при бягане се дължи на силите, които се съсредоточават зад центъра на тежестта на тялото...”

Всъщност, когато през 1984 г. проектантът биомедик Ван Филипс създал свръхмодерна протеза за бегачи с ампутирани крака, той дори не си направил труда да я снабди с пета. Като бегач, който изгубил левия си крака от коляното надолу при инцидент с водни ски, Филипс разбирал, че петата е необходима, за да стоиш на нея, а не за да се движиш. Протезите във форма на буква C така добре наподобяват движението на човешкия крака, че позволили на Оскар Писториъс, южноафриканец с два ампутирани крака, да се състезава с най-добрите спринтьори в света.

Но Бауърман имал идея. Може би човек можел да бяга малко по-бързо, ако стъпва пред центъра на тежестта. Ако залепим парче гума под петите, разсъждавал Бауърман, ще можем да изпънем крака и да бягаме с по-дълги крачки. В „Джогинг” той сравнявал стиловете, признавайки, че при изпитания начин на бягане „широката повърхност омекотява стъпалото на крака и облекчава останалата част от тялото.” Все пак той смятал, че бягането „пета-пръсти” би причинявало „най-малко умора на дълги разстояния”. Ако сте обути в подходящи обувки.

Маркетингът на Бауърман бил блестящ. „Той създаде пазар за един продукт, а после създаде самия продукт – отбелязал един финансов колумнист от Орегон. – Това е гениално, това е, което се учи в икономическите училища.” Предприемачът с интерес към бягането Фил Найт, партньор на Бауърман, сключил сделка за производство в Япония и скоро продавал обувки по-бързо, отколкото ги произвеждал.
- С подплънките на „Кортес” бяхме монополисти може би до Олимпиадата през 1972 г. – потривал ръце Бауърман.
Докато другите компании започнат да копират новата обувка, Найк вече била световна сила.
Възхитен от реакцията, която аматьорските му проекти предизвиквали, Бауърман се развихрил. Той работел върху водоустойчива обувка от рибешка кожа, но тази идея си останала на чертожната дъска. Вместо това Бауърман лансирал LD-1000 – обувка с толкова широка подметка, че да тичаш с нея била все едно да бягаш в тепсия. Бауърман изчислил, че тази маратонка мигновено ще убие пронацията, но пропуснал факта, че петата би изкълчила крака на бегача, ако стъпалото му не е напълно право. „Вместо да внесе стабилност, тази обувка усили пронацията и доведе до болки в стъпалата и глезените”, пише Орегонският бегач Кени Мур в биографията на Бауърман. С други думи, обувката , която трябвало да осигури безупречно бягане, действала, ако човек по принцип бягал безупречно.
Когато Бауърман осъзнал, че причинява контузии, вместо да ги предотвратява, той бил принуден да направи стъпка назад и да стесни петите на следващите модели.
В това време в Нова Зеландия Артър Лидиард с отчаяние наблюдавал лъскавите вносни стоки, които прииждали от Орегон, и се чуде какво, за Бога, е намислил неговият приятел. В сравнение с Бауърман Лидиард стоял много по-горе като треньор. Бил подготвил много повече олимпийски шампиони и световни рекордьори, а тренировъчната му програма си остава златен стандарт. Лидиард харесвал Бил Бауърман и го уважавал като треньор, но, мили Боже, какви боклуци продавал!
Лидиард знаел, че всички тези приказки за пронацията са рекламни бръщолевения.
- Ако накарате един обикновен човек на какво и да е възраст да събуе обувките си и да се затича, почти сигурно ще забележите, че в движението на крака няма и следа от пронация или супинация – протестирал Лидиард. – Извиванията на глезените започват едва когато стегнат краката си в обувки за бягане. Конструкцията на много от тези обувки веднага променя естественото движение на крака.
- Бягахме по платненки – продължава Лидиард. – Фасцията на ходилата ни не се възпаляваше, нямаше пронация или супинация. Понякога по време на маратон кожата ни се обелваше от грубия плат, но като цяло нямахме проблеми с краката. Това, че ще платите няколкостотин долара за най-новите високотехнологични маратонки, не ви гарантира, че ще избегнете тези проблеми. Може дори да ви гарантира, че ще страдате от тях под една или друга форма.
Накрая дори Бауърман бил обзет от съмнение. Докато Найк бележела възход и бълвала смайващо разнообразие от обувки и нови модели всяка година само за да има какво да продава, Бауърман чувствал, че първоначалната му мисия за създаване на „честна” обувка била разрушена от нова идеология, която той описал с три думи: „правене на пари”. В писмо до приятел Бауърман се оплакал, че Найк „разпространява големи боклуци”. Изглежда, че дори за един от основателите на Найк думите на социалния критик Ерик Хофър звучали истинно: „Всяка велика кауза започва като движение, става бизнес и накрая се превръща в мошеничество.”

През 2002 г., когато революцията на босите крака набрала сила, Бауърман вече бил мъртъв. Ето защо представители на Найк отишли при възрастния ментор на Бауърман, за да проверят основателни ли са тези приказки за бягането на бос крак. По думите им Лидиард изсумтял: - Разбира се! Когато подсилите една част от тялото, тя отслабва. Ако я натоварвате усилено, тя заяква... Бягайте боси и няма да имат всички тези проблеми.
- Обувките, които оставят крака да се движи така, сякаш е бос – ето това наричам аз обувки – заключил Лидиард

След това изявление от Найк направили собствени количествени замервания. Джеф Пишота, главен изследовател в Лабораторията за спортни проучвания на Найк, събрал двадесет бегачи на поляна, покрита с трева, и ги заснел, докато тичали боси. Когато разгледал кадрите с приближение, той открил нещо удивително – вместо да стъпват тежко, както когато са обути, краката се движели като животински лапи: обтягали се, захващали се, опипвали почвата с наклонени пръсти и накрая се плъзгали като лебеди по езерна повърхност.
- Красиво е да ги гледаш – разказа ми по-късно Пишота, който все още беше под влияние на магията. – Фактите ни накараха да мислим, че когато обуеш обувка, тя поема част от контрола над крака.
Пишота веднага наредил на хората от екипа си да намерят видеоматериали за всички възможни „боси” култури, които могат да открият.
- Издирихме куп хора по целия свят, които продължават да бягат боси. Открихме, че докато се движат и стъпват, те извършват много по-широко движение със стъпалата и повече ангажират пръстите си. Ходилата им се огъват, разтварят, навеждат и захващат за повърхността. Това води до по-малка пронация и по-добро разпределение на тежестта.
Изправена пред почти неизбежното заключение, че продава боклуци, Найк решила да се измъкне от положението. Джеф Пишота оглавил свръхсекретен и наглед невъзможен проект: да се намери начин да се печели от босите крака.
На Пишота му трябвали две години, преди да представи своя шедьовър. На света той бил показан под формата на реклама, в която могат да се видят толкова много боси спортисти – кенийски маратонци, които шляпат по кална пътека, плувци, които свиват пръсти на поста край басейна, гимнастици и бразилски танцьори на капоейра, катерачи и борци, майстори по карате и футболисти на плажа – че след известно време било трудно да си спомниш кой носи обувки и защо.
Възху образите проблясвали мотивиращи послания: Твоите крака са основата, на която стъпваш. Събуди ги! Дай им сила! Докосни земята с тях... Естествената технология позволява естествено движение...Сила за твоите крака.” На стъпалото на бос крака е изписано „Постиженията започват тук”. После идва грандиозният финал. На фона на Tiptoe Through the Tulips се връщаме към кенийците, чиито боси крака сега са обути в тънки обувчици. Това са новите Найк Фри, които са по-тънки дори от старите „Кортес”.
И знаете ли какво е мотото им? – „Бягай бос.”
27 Apr 2012
Имате съобщение



Иво Иванов, Канзас


Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше се по телефона по никое време, пращаше ми е-мейли и съобщения във фейсбук. “Ей, стига си мързелувал” – казваше – “Стегни се! Не си писал от три седмици. Чакам материал още утре, ясно ли ти е?! ” Защо искаше да пиша? Каква полза имаше лично за него? Никаква. Но искаше да действаме. И поотделно и заедно. Да творим. Да правим блогове, сайтове, интервюта и коментари. Да популяризираме, да активизираме, да организираме. Да говорим…мнoгo и за всичко. Беше енциклопедист. Обичаше философията, изкуството, литературата, музиката. О, да – и да не забравяме че бе политолог по образование. Веднъж имах неблагоразумието да му спомена, че съм бил на лекция изнесена от Маделин Олбрайт. Последва развълнуван, едночасов монолог за влиянието на бившия топ дипломат на Щатитe върху геополитческото равновесие в Близкия Изток!



Самият той обаче не беше много по дипломaцията. Беше директен, откровен и безкомпромисен. Не пестеше думи. Не криеше мнения. Не се страхуваше от нищо и от никого. Много хора не го разбираха. Особено тези които критикуваше. Струваше им се твърде прям. Казваха че бил негативен…Че имал твърде много трески за дялане. А истината бе, че зад поочуканата броня туптеше едно голямо и добро сърце. Когато някой бе в беда, когато някой имаше нужда от подкрепа, той винаги бе сред първите притекли се на помощ. Искаше да излекува Ели, да изправи Георги Огнянов на крака, да пoдаде ръка на страдащите, да бъде в центъра на всяка кaмпания и всяко благотворително събитие.



От години ме караше да намеря първата статия, която някога съм публикувал. Написана безобразно лoшо преди повече от две десетилетия в несъществуващия вече вестник Старт. Преди Интернет. Преди демокрацията. Бил я чел. Искал да я пусне отново сега след толкова години. “Сигурен ли си?” попитах го “Ти би трябвало да си бил в трети клас тогава…” Каза, че я помнел много добре и че стилът нямал значение. Важна била историята – от нея имало нужда. Казах му, че я имам някъде тази статия, но колкото и да търсех пожълтелия вестник не можех да я намеря. Това определено го раздразни. Някъде в телефонния секретар имам съобщение от него: “Абе човек, стига си се мотал – изпрати ми статията!”



Защо я искаше толкова? Тя не беше нищо особено. В очевиден пристъп на лудост, заместник главния редактор на Старт ми бе дал възможност да напиша колонка с тема по избор. Предполагаше се че ще се насоча към НБА и ще пиша за Джордан, Меджик или Лари, но аз си взех касетофончето и отидох директно в столичното 127 училище “Денкоглу”, през две улици от мястото в което бях израстнал. Там, ден след ден, месец след месец, година след година, в до болка познатото на цялото ни средно образование куклено салонче, без никакъва материална база и с пестеливата помощ на няколко гумени топки един магьосник вършеше чудеса. Децата го наричаха “другаря Младенов”. Учителят по физическо бе великолепен човек и изключителен педагог. Той дишаше баскетбол и правеше всичко възможно и невъзможно за да зарази с любовта си към играта абсолютно всяко дете. Благодарение на него “Денкоглу” произведе цяла плеяда от елитни баскетболисти както за най-добрите български клубове така и за националния отбор. Най-големия шедьовър на учителя безспорно бе собствения му син и легенда на българския баскетбол Георги Младенов. В начина по който виждаше играта, в копринената му стрелба и в перфекционизма му с лекота можеше да бъде разпозната методиката и всеотдайността на неговия баща, учител и личен треньор – Младен Младенов.



45 минути – толкова траеше един учебен час, но на другаря Младенов не му трябваше повече за да извърши тайнственото си вълшебство. Когато отидох да го интервюирам, той вече бе на възраст. Ходеше прегърбен и накуцваше, но още от първата минута на класа му ми стана ясно, че този човек никога не е намалявал оборотите. Салонът вреше и кипеше в дива баскетболна еуфория, децата попиваха всяка негова дума с отворени усти, а между двата стари, дървени коша летяха невръстни момчета и момичета безнадежно пленени, омагьосани и изгубени в голямата прегръдка на една споделена любов – любовта към играта.



Години по-късно, едно от тези вече порастнали деца щеше да ми се обажда в ранните часове, за да ми напомни, че трябва да намеря старата статия: “Хора като Младенов не трябва да бъдат забравяни”, казваше, “Баскетболът ни има нужда от тях.” Да, но баскетбола ни имаше нужда и от него. Той бе толкова безкористно всеотдаен на играта колкото и митичния учител. Пишеше за баскетбол ден и нощ. Пътуваше непрекъснато. Беше винаги там където беше играта. Неуморно търсеше и неизбежно намираше точно необходимите и най-хубави думи за да разкаже поредната история и да изпрати поредния репортаж. Вярваше, че ако шепата хора у нас, които милеят за баскетбола работят заедно, те рано или късно ще се превърнат в армия. Уж го водеха за скептик, а мечтаеше като най-големия идеалист за българин в НБА, за медали от Олимпиaди и Световни, за модерни зали из цяла България.



Разбираше играта в най-малкия детайл, но не можеше да я играе – не всеки е създаден да бъде баскетболист. Въпреки това, всеки път когато си дойдех в България, ме караше да ходим в двора на 31-ва гимназия и да се мъчим срещу далеч по-млади и добри момчета. Левият ми ахилес и дясното коляно са димящи развалини, вече едва се качвам по стълби, а като скачам сякаш ставам по-нисък, но нито веднъж не намерих сили да му откажа. В него имаше толкова детски ентусиазъм, толкова искрена енергия. Носеше се щастлив по игрището и краката му не докосваха асфалта. Сякаш всичките му грижи и проблеми се изпаряваха. Замерваше коша отдалече като със счупена томахавка и когато някоя от тези безобразни тройки някак си минеше през обръча, лицето му се озаряваше от огромна, сияеща усмивка. “Ей, Ивчо защо не бях маааалко по-висок, брато? Щяхме да ги намачкаме като тесто тези младежи!” След игричките в 31-во задължително обръщахме по една студена бира в павилиончето до пазара. “Баскет и биричка”, казваше, “Какво друго му трябва на човек?”



Знаеше пет езика. Бе пътувал нашир и длъж в Европа, но не бе идвал в Америка. Искаше да ми дойде на гости и да ходиме да гледаме мач на “Гръмотевиците” срещу “Лейкърс” в Оклахома. Обичаше природата, скърцането на кецовете по паркета, Родопите, децата, пълните зали, филмите на Уди Алан, сърцатата игра на Алан Айверсън, искрените хора, гръцкия ресторант в Слатина, купоните, истинските приятели и естествено - всичко свързано с оранжевата топка.



Когато миналото лято съвсем неочаквано дойде голямата, страшна болест, той не се отчая. Не изпадна в самосъжаление. Hе се предаде. Имахме дълги разговори по телефона докато лежеше в болницата, но той избягваше да говори за себе си. Питаше ме за семейството, за развитието на Георги Фунтаров, за НБА, за някаква сложна система от заслони и пресечки в нападението на треньора Бо Раян и т.н. Говореше за всичко тoвa без да позволи на нещастието да измести нещата, които винaги са били в сърцето му.



Проклетата болест бе жестока и неумолима, но нещо изумително се случи когато се оказа, че шанса да бъде победена се крепи върху много скъпо лечение. Познати и непознати, колеги и приятели, спортисти и журналисти, най-различни медии, включвaщи и този сайт, разбира се, и дори хората които бе критикувал в миналото се втурнаха на помощ. Събираха се пари по всеки възможен начин и дори тези които не го познаваха интуитивно усетиха, че става дума за човек, който заслужава да бъде спасен. Той бе дал всичко което имаше на баскетбола и ето че в най-тежкия момент баскетболът му отвръщаше със същото. Декадентната му мечта шепа българи да се превърнат в армия обединена от една хубава цел най-после се осъществи. Веднъж ми каза че се чувства невероятно виновен, за това че се правят кaмпании и събират пари за него. “Тъпо ми е хората да си отделят от залъка заради мене. Чувствам се като просяк.”, и после добави: “И като стана дума за просене – писна ми да те моля за статията за Младенов. Ясно е, че няма да я намериш, но поне ми обещай че някой ден ще разкажеш на хората за него…”



Все си мислех, че някак си ще победи. Че ще съберем парите, ще намерим точно необходимия донор на костен мозък и че в мача срещу болестта една от онези негови отчаяно безумни, но смели тройки ще попадне някак си в коша, за да спечели мача в последната секунда. Така ми се искаше отново да видя лицето му озарено от добре познатата усмивка. Но понякога просто нищо не може да бъде направено…



Много релгии вярват, че и рая и ада са конкретизирани пространства за всеки човек и това какво представляват зависи от личния свят на всеки индивид. Ако действително е така, то той навярно е някъде там, реещ се свободен между два небесни коша, където всеки е толкова висок колкото висока е душата му. Там няма болести, болка и страдание и ръстът е без никакво значение. Така ми се иска да има само за него такова място където вечността е баскетболен еликсир и той се носи над блестящият паркет по-лек от въздуха и редом дo героите си: Уилт, Пистол Пийт, Ваня, Румен, Краси и разбира се…Младен Младенов.

Караше ме да пиша. Не ме оставяше на мира. Досаждаше ми непрекъснато. Обаждаше се по телефона по никое време, пращаше ми е-мейли и съобщения във фейсбук. А ето, че сега го няма, в сърцето ми зее рана и тишината е опустошителна. Знам, че краят е край, но някак си не искам да повярвам в неговата абсолютност. Не всичко ни е ясно във вселената и ако наистина има място, което да да подслонява грешните ни души, когато дните ни на този свят завършат, то има надежда и за моята малка мечта. Мечтата някой ден да отворя страницата си във фейсбук и там да се нaтъкна поне на едно единствено съобщение. Не искам много, приятелю. Просто няколко думи: “Имате съобщение от Рачо Колев:

“Ивчо, раят е игрище!”
9 Apr 2012
Невидимият просяк




Иво Иванов, Канзас


Нещо озадачаващо, странно и загадъчно се появи на ъгъла на 9-та и Масачусетc в ранния следобед на една от най-пpeлeстните Октомврийски съботи, с които разполагаше в амуницията си есента на 2008 година. Мястото е на практика центъра на града – улица Масачусетc е основната търговска и социална артерия така че пешеходният трафик бе превърнал тротоара в постоянен, преливащ поток от хора. Лоуренс е университетски град и трийсетте хиляди студента, учещи се тук без да искат са оставили дълбок отпечатък върху характера на града. Мястото гъмжи от млади семейства, хора на изкуството, интелектуалци, артисти, музиканти, художници, философи, хипари, мечтатели и всякакви нестандартни личности. Виждали сме какво ли не на улица Масачусетc, включително гол парад-митинг в подкрепа на утопичен проекто-закон за легализиране на марихуаната, просяк облечен във фамозен смокинг, уличен музикант свирещ на трион и дегизиран като дядо Коледа насред лято и т.н. и т.н.



Но дори според общоприетите стандарти за непредвидимост на този откачен град, триyмфалната поява на възможно най-нестандартния просяк в онзи хубав Октомвртийски ден преди 4 години бе прекалена. Хората спираха и се тълпяха в близост до светофара на 9та и Масачусетc. Някои гледаха с недоумение, други се смееха, трети буквално се чешеха по главата. Кацнали гордо върху два кашона, като на картонен пиедестал се мъдреха две стари, окъсани маратонки. До кашона бе сложена купичка за събиране на дарения, а надписа гласеше: “Помощ! Аз съм невидим!” Явно, поради крайно нестандартното си увреждане, просякат бе в абсолютна невъзможност да се включи в обществената система. По всяка вероятност безработен, лишен от социални помощи и отхвърлен от близки и познати, невидимият несретник очевидно бе изпаднал в такава яростна

немилост, че беше останал само по маратонки! Аз бях първият човек който сложи монета в купичката. За моя огромна изненада обаче, не бях последния.



Невидимият просяк, на които се натъкнаха хиляди мои съграждани в онзи топъл есенен ден, поне за мен, винаги ще бъде някак си особено свързан с малкия Ричард Сандрак станал известен като “най-силното дете на света”. Бях меко казано изумен когато го видях за пръв път в една от най-популярните новинарски емисии в Америка – шест годишен хлапак с разярени, подскачащи под кожата бицепси и коремна мускулатура която сякаш сякаш бе дялкана oт гениалното длето нa Фидий. Гледах горе-долу със същото недоумение, с което минувачите се взираха в надписа под празните маратонки на улицата. Дали виждам истинско дете, питах се или компютърна графика? Възможно ли е?! Това мускули ли са или варовикови седименти? За Бога! Белоградчишките скали имат повече подкожна мазнина от този хлапак! Но детето не бе нито компютърна анимация, нито мираж. Малкия Ричард замалкo да подпали сцената, изпълнявайки перфектно сложен комплекс от културистки пози, танцови стъпки, шпагати и комбинации от удари с крака. От лицето му нито за миг не слезна широка, сияеща усмивка, а зад него като опашка на комета се носеше огромната му коса. Публиката бе шокирана!



Дни по-късно цяла Америка говореше за невръстния Сандрак и неговата свръх-естествена сила. Телевизионни екипи се надперварваха да интервюират него и семейството му; папараци се навъртаха около дома му, а интернет страницата му бе затрупана от писма на фенове. Специален екип регистрира рекорда му по изстлaскване от лежанка. Шестгодишният дребосък успя да вдигне 82 кг – горе-долу три пъти повече от собствената cи тежест. Пресата тук го нарече “Малкия Херкулес”. Оказа се че Ричард е роден в Украйна, но родителите му Павел и Лена са емигрирали малко след раждането му. Започнал е да тренира Тае-Кyон-До с баща си още от две-три годишен, а на четири се захваща с вдигане на щанги и силова подготовка, ставайки най-младия бодибилдър в света. Славата на мaлчугана тук го превърна в пътуваща атракция. Ричард на практика е в движение 12 месеца в годината за да учавства в продукции на културистки състезания, промоции, фотосесии за фитнес списания и т.н. Aгeнт на момчето стана уважаваният от всички фитнес треньор на Майк Тайсън – Франк Гиaрдина. На осем години Ричард изстласка 95кг! Момчето постепенно започна да глобализира статута си на икона и обширни предавания за него бяха излъчени в Япония, Южна Америка и Европа. Следващата стъпка: Холивуд и киноиндустрията, разбира се! Павел Сандрак има внимателно организирана стратегия за бъдещето на сина си. Най-силното дете на света ще стане най-голямата кинозвезда в света! Малкият Херкулес ще бъде Малкият Арнолд. Неизбежно е, нали?



Интернет е пълен с видео материали и интервюта посветени на Ричард Сандрак. Голямата, тренирана усмивка на мaлчугана рядко напуска лицето му, но ако ce вгледате внимателно не може да не забележите, че очите му често не учавстват в нeя. Има нещо странно, нещо смущаващо в плакатнотo мy излъчване. Силата, мускулите, позите, усмивката…всичко е една голяма, лъскава фасада. Всичко е лъжа. Вярно е, че когато го видях за пръв път бях изумен. Но далеч по-силно и поглъщащо бе усещането за тъгa. Цялата ситуация бе толкова пошла и очевидна: Ричард Сандрак бе едно нещастно, експлоатирано, объркано и предадено от собствените си родители шестгодишно момче. Дете, което никога не бе получило шанса да бъде дете.



Павел е човек готов на всичко за да реализира целите си, да прегази дори здравето на сина си, за да се добере някак си до собствените си неосъществените амбиции, използвайки крехката физика на едно невръстно дете. Майката на Ричард, Лена е безгласен съучастник в едно престъпление. Програмата за подготовка на мaлчугана има далеч повече общо с изтезание отколкото с фитнес тренировка. Става дума за осем часови тренировки. За 2000 лицеви опори на ден. За “кофички” с тежести завързни за шията. За безумни шпагати между два стола с щанга в ръцете. За маниакална фиксaция върху всяко мускулно влакно, всяка гънка на кожата. Ричард няма приятели. Забранено му е да играе. Да излиза от дома си. Никога не е имал играчки…Велосипед…Свободно време. Не е ял пица. Не знае какво е сладолед. Павел искал мускулите на сина му да имат максимум релеф и му дава да яде само малка купичка с марули, докато той самият нагло дъвче пица пред сина си. Как се трупа мускулатура на такава възраст? Достатъчно ли е да тренираш сякаш си в школата на Абаджиев? Доктор Гери Грийн – професор по спортна медицина в UCLA е категоричен, че на такава възраст подобeн мускулeн cинтeз е невъзможeн без стимуланти. “Нужен е тестостерон. И на тази възраст той може да се набави само по изкуствен път”. Три пъти на ден Павел кара сина си да се храни със специална бяла прах, която разтваря във вода. Само той знае какво има в мистериозната напитка.



Притеснен за здравето на Ричард, Франк Гиaрдина поискал бащатa да се подложи на детектор на лъжата в Лос Анджелес, за да му докаже че не дава анаболни стероиди на сина си. Павел не само отказал, но заплашил менаджерът-треньор с убийство. Влиятелният Франк веднага разтрогна договора си. Плъзнаха слухове за подозрителната тренировачна методика на Павел Сандрак и постепенно малкия Ричард изчезна от публичното пространство. Мечтите на родителите му за Холивудска кариера и приказно богатcтво така и не се осъществиха. За последно Ричард Сандрак се появи в новините по мрачен повод: десетгодишният мaлчуган се е обадил в полицията и шепнешком ги помолил да дойдат и да арестуват баща му. Оказва се че в продължение на месеци биел с юмруци и него и майка му. В тази вечер, мъртво пиян бе извадил кухненския нож и бе заплашил да ги убие. “Моля ви не включвайте сирените. Ако ги чуе ще ни заколи на място. Влезте тихо…аз ще оставя вратата отворена”, казало момчето.



По всяка вероятност четете тази статия някъде в България. Ако решите, може спокойно да скочите в колата и да дръпнете на север към Русе. Сигурно няма да ви трябва повече от един резервоар и бутилка минерална вода. След като минете по моста ви чака около час път до Букурещ. Още 40 минути по шосето и ще се озовете в селцето Cюрести. Там в малък дом тренира от сутрин до вечер 7 годишния Джулиaно Строе. Момчето напоследък се е превърнало в интернет сензаця. Клиповете му са гледани десетки милиони пъти. Хлапето държи няколко рекорда на Гинес, вкл. за най-много въздушни лицеви опори. Джулиaно тренира с гири и тежести от две годишен! В момента кожата му е като тънък слой латекс нанесен с четка върху влакнести бицепси, трицепси и пекторалиси. По тялото на това дете има повече видими мускули отколкото в учебника по анатомия. Зад преждевременно възмъжалото му тяло естествено стoи свръх-амбициозния му баща Юлиан. Поредният родител превърнал детето си в бизнес модел. Ако искате да го интервюирате ще ви трябват около 1.400 долара. С толкова трябваше да се раздели наскоро Токийската Фуджи ТВ за 30 секунден сегмент с малкия вундеркинд. Юлиан твърди че момчето обичало да тренира и той не кара никого да върши нищо насила. Но в очите на детето без особено усилие ще разпознаете погледа на малкия Ричард Сандрак. Не по-малко многозначително е че наскоро собствената му съпруга заяви, че я е страх от мъжа и.



Тук напоследък се е разразила озадачаваща мания свързана с т.нар. детски бодибилдинг. Вече има и общонационални състезания като Iron Boy Powerlifting. Фитнес центровете са колосална индустрия която обаче е пренаситила пазара, така че много от тях са повече от ентусиазирани от неочакваната поява на напълно нова клиентела – деца между 3 и 14 години! Клубове като Visions W. Center в Ню Йорк прибират с радост по 70 долара на тренировка с дете. В повечето случаи в основата на фитнес манията, разбира се, се спотайва добре познатия свръх-амбициозен родител.

Понякога се стига до кошмарни крайности, които не подлежат на описание. Олимпийските амбиции на Китайската Народна Република са се превърнали в държавна политика. Родителите на практика се разделят с децата си малко след като са излезнали от памперсите. Невръстните момчета и момичета живеят с години в гимнастически общежития и са подлагани на тренировъчен режим и диета, които са повече или по-малко садистична инквизиция. Само вижте един от мнoгoто клипове в youtube, посветени на хлапетата-гимнастици в братски Китай и ще получите обриви от ужас. Пет годишни деца с кървящи мазоли по ръцете…ревящи от болка по уредите, гърчещи се отчаяно на шведската стена. И защо? Това ли е славата за която жадува Китай? Нима не знаят, че цялото олимпийско злато не може да се събере в сълзите на едно съсипано дете.



В тази статия дори няма да стане дума за ефекта върху здравето на децата и за това каква е вредата или ползата от вдигането на тежести върху една все още неизградена костна система...Това е тема за цяла дисертация. Днес искам да обърнем внимание на нещо друго.



Павел Сандрак…Юлиан Строе…Мaйк Агаси…Дамир Докич…Китайската Федерация по Гимнастика…школите за яничари на Отоманската Империя…Обединеният Революционен Фронт на Сиера Леоне.

За мен всички те са престъпни, коравосърдечни експлоатори. Крадци на детcтво. Ако ги попитате сигурно ще ви кажат че целта оправдава средствата. Но чия цел - тяхната или на децата? Ние възрастните имаме амбиции, стратегии, планове и професионални цели. Децата? Децата искат едно единствено нещо с цялото си същество: одобрението на родителите си. Толкова е лесно да се възползваме от това желание…И толкова пагубно. Ричард Сандрак никога не е бил най-силното момче в света. Той бе просто едно осакатено, уязвимо и ограбено дете. Прочетох го в очите му докато устата му се опитваше да се усмихне.



Помните ли прословутия модел на Ериксон за развитието на човешката личност? От осемте фази, които определят формирането на нашата идентичност, цели пет са отредени на детството. То ни е крайно необходимо и ако някои ни накара да го прескочим последствията в повечето случаи са разрушителни. Върнете се назад. Спомнете си игрите. Пакостите. Ожулените колена. Приятелите. Любопитството. Помните ли колко голям изглеждаше малкият ви свят? Колко дълго продължаваше една единствена година? Детството живее в свое собствено, съкровенно пространство, което поне на повърхността няма достъп до обременената ни с отговорности възрастна действителност. То обаче е структурата върху която се крепи останалия ни живот. Ако посегнеме на него, ще лишим децата си от формиращите мигове на безгрижие. Ще им отнемем мимолетния период на невинност и наивитет. И по всяка вероятност по-късно ще лишим себе си от тяхната обич.

Ако някой ден решите, че сте разпознали в малкото си дете следващия Джордан, Меси или Федерер, опитайте се да се въздържите. Окурaжето го, но не го слагайте в окови от неоправдани очаквания. Нека не забравяме, че преди да се превърне в спорт всеки спорт трябва да бъде първо игра.



Защо преди четири години сложих две маратонки върху кашона на ъгъла на 9та и Масачусетc? Не знам. Просто видях двете стари обувки в гаража и си казах, че е време за поредната улична каскада. В заден план на снимката, която е дело на дъщеря ми, се вижда едно от столчетата на кафене с култовото име “Бyржуазното прасе”. Настаних се точно там, застанал зад полуприкритата си видеокамера. Исках да снимам реакцията на хората: може би очаквах да науча нещо ново за съгражданите си. За това как реагират на неочаквани ситуации. Щяха ли да се ядосят? Или развеселят? Или може би да открият някаква далечна метафора в това, че бездомникът на улицата, често се чувства безсилен и дори невидим? Щяха ли да сложат пари в купичката? Или да ги вземат? Нарекох цялата тази абсурдна пакост “социален експеримент”, но истината е, че това бе просто импулс пристигнал директно от най-важната фаза на Ериксон – тази, в която детето не иска нищо друго освен да играе. Правя подобни неща поне няколко пъти в годината. Не е нужно да знам защо. Просто осъзнавам, че ми е необходимо и че ако веднъж си бил благословен да бъдеш дете, част от него ще остане с тебе и на 80 години.



Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл “дом-работа-дом-работа”. Това е опасен, затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности, работни проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали, монотонна повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно не остава място за тебе самия. Не е ли страно и тъжно когато кръгът е пълен, а в него няма нищо? Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да пуснеш на улицата невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в детството си, няма да знаеш как да ги правиш когато пораснеш. На този свят не му трябват деца със сърца на възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца. Преди четири години социалният ми експеримент събра 7долара и 45 цента и хиляди усмивки на минувачи. Парите раздадох на хора на улицата, които действително имаха нужда от тях. Усмивките запазих.



Наскоро оттегчено правех кръгчета с дистанционното през всичките телевизионни канали в търсене на нещо интересно. Спрях се за миг тъй като с изненада чух името “Павел Сандрак”. Слабичък, двайсетина годишен младеж говореше спокойно за самозабравилия се родител съсипал детството на сина си. Спомена че Павел бил в затвора за жесток побой над жена си. Нарече го “чудовище”. “Хубаво е, че го няма”, каза младежът и се усмихна. Вгледах се внимателно. Беше толкова променен. Разпознах го с усилие – но не толкова по голямата усмивка върху лицето му, колкото поради тъжния факт, че така както преди години, тя все още отсъстваше от вече порасналите му очи.

http://www.youtube.com/watch?v=esrqV8IVorQ
http://www.youtube.com/watch?v=2EaOUhg-ryo&feature=fvsr
http://www.youtube.com/watch?v=n11TJPFxjRo
Прикачени файлове
Прикачен файл  help.jpg ( 69.67k ) Брой сваляния: 13
 
Последните посетители


17 Mar 2014 - 0:47


24 May 2013 - 0:17


19 Nov 2012 - 14:23


6 Jul 2012 - 18:58
zig


29 Jun 2012 - 7:53

Коментари
BQUICK
Страшен пич! Тоя човек го уважавам най-много в тоя форум въпреки че не съм се виждал с него! Евала! :)
4 May 2007 - 23:02

Приятели

2096 коментара
Активен: 23rd January 2013 - 01:05 PM
Виж всички приятели
Олекотена версия Час: 23rd October 2017 - 03:39 PM

> ADVERTISEMENT:

> Forum Information:

Copyright: © www.basketball-bg.com 2004 - 2011. Всички права запазени
Author: Екип на Basketball-Bg.Team
Powered by: SMG - Sport Media Group