Здравейте ( Вход | Регистрация )

>Партньори

Профил
Лична снимка
Репутация
 
Опции
Опции
Лично резюме
jasonkidd няма лично резюме.
Персонална информация
jasonkidd
SPECTATOR
41 годишен/шна
Male
Варна,България
Роден/а Април-24-1977
Интереси
Няма информация
Друга информация
Любим отбор: Phoenix Suns
Статистики
Регистриран: 4-May 08
Интерес към профил: 5,776*
Последно: 4th December 2018 - 02:28 AM
Локално време: Dec 19 2018, 05:58 AM
25 коментара (0 за деня)
Контакти
AIM Няма информация
Yahoo Няма информация
ICQ Няма информация
MSN Няма информация
Contact Скрито
* Броя на преглеждания (интерес) на вашия профил се обновява на всеки час

jasonkidd

Members

*


Теми
Коментари
Коментари
Приятели
Моето съдържание
4 Dec 2018
„По пътя с Иво Иванов", bTV, 12 юни 2017


Днес реших да ви доведа тук - на едно много особено и много близко до сърцето ми място. Нарича се „Полунощната ферма”. В последните години започнах да прекарвам голяма част от свободното си време точно тук. Причината е внезапното ми пристрастяване към фотографията.

Американците обичат да казват, че една снимка струва колкото хиляда думи. „Една снимка – хиляда думи” – точно тази сентенция навярно обяснява неочакваното ми хоби. Работата е там, че в последно време думите са започнали да ме изморяват. И когато това се случи, аз бягам от тях точно тук – в търсене на хубави парченца от света, които да уловя със стария си фотоапарат.

Тази ферма е уникална, защото тя е построена с една единствена цел: да дари вълшебни моменти на хора с много сериозни увреждания – и възрастни, и деца. В центъра на всичко тук е един от най-благородните приятели на човека – конят.

Знаем, че още от дълбока древност конете играят особена роля в нашия свят. Те винаги са били сред най-верните ни помощници, важни сътрудници в изграждането на човешката цивилизация, лоялни спътници и обекти на вдъхновение. Конят присъства навсякъде – в пещерните рисунки, в древната митология, в скицника на Леонардо, в паметниците на нашето минало, в песните на Висоцки, и в какво ли още не.

Знаем, че в последните стотина години технологичната революция промени напълно ролята на коня. Той вече не ни е необходим, за да стигнем от точка А до точка Б, за да печелим войни или за да разравяме почвата. Но връзката между него и човека продължава да бъде много, много силна и донякъде дори необяснима.

Тази красива ферма разполага с условия, съоръжения и персонал, които през годините са дали възможност на безбройни посетители с увреждания да се възползват от т.нар.конна терапия. Науката не е съвсем наясно, на какво точно се дължи ефектът, който близостта на това елегантно животно оказва върху едно дете със синдром на Даун, да кажем. Този ефект е истински.Знам го, защото съм бил негов свидетел хиляди пъти тук, на това място. Затова идвам в тази ферма с фотоапарата си – защото тук всеки ден човек става свидетел на малки чудеса.

Виждал съм изумителни неща на това място. Виждал съм млад човек с церебрална парализа, който никога не е можел да се движи, да се изправи строен върху седлото и, макар за малко, да загуби напълно оковите на своето увреждане.

Виждал съм младо момиче, заключено от години между плътните стени на аутизма, да се носи върху коня с усмивка и смях, който родителите ѝ чуваха за пръв път в живота си.

Виждал съм малко, крехко дете, което не говори и отказва да комуникира с когото и да било, да се приближи без страх до огромен 900-килограмов белгийски товарен кон на име Рик, да протегне ръка към него, и в този вълшебен миг да превърне тази огромна планина от мускули в своя най-добър приятел.

Това, което е много интересно, е че връзката е и обратна. Конете сякаш усещат, когато едно дете е крехко и физически уязвимо, и стават изключително внимателни и дори нежни в негова близост.

Конната терапия, казват, че изграждала баланс, координация, увереност и сила. Но има и друг – емоционален, трансформиращ ефект, който все още не можем да разберем. Може би се дължи на нашата древна връзка с това красиво животно.

Тази ферма е от изключително значение и за родителите. В повечето случаи те никога не са имали шанса като нас да гледат с гордост децата си в училищна пиеса или на футболното игрище. Но тук им се дава възможност да видят рожбите си в акция, в пълноценна роля на манежа. „Среднощната ферма” се превръща в тяхната сцена, представление, в което най-после точно те са център на вниманието.

„Ние сме на терапия с моята дъщеря – споделя баща, довел дъщеричката си във фермата. - Това е нещо страхотно – тази терапия е безценна придобивка. Ползите от нея са неизброими.”

Пак тук съм се запознал с някои от най-прекрасните хора, които съм срещал в тази страна. Фермата на практика функционира благодарение на доброволци. Това са все изключителни човешки същества. Можеха да си останат у дома, да пият бира, да гледат мачове, да играя видеоигри. Но вместо това, те идват тук и даряват времето и усилията си, защото знаят, че дори без да им се плаща, ще преживеят нещо много осмислящо и обогатяващо.

Наскоро се запитах защо аматьори като мен се увличат по фотографията. Може би причината е нашата трагична зависимост от времето. Ние нямаме никакъв контрол върху неговото линейно, безмилостно, настъпателно движение. Но фотографията ни дава възможност да го спрем. Поне за миг. И да запазим завинаги безценните моменти, които иначе ни се изплъзват, за да потънат завинаги в нищото.

Повярвайте ми – всеки ден в тази ферма се случват мимолетни чудеса. Някои хора биха ги нарекли незначителни чудеса, но аз заради тях идвам тук с фотоапарата си. Защото е привилегия да бъда техен свидетел. И защото след всяко идване тук се чувствам пречистен. Знаете ли, истина е, че места като това са ни много необходими и че точно сега в нашия объркан свят няма незначителни чудеса.

Сигурно е истина, че една снимка струва колкото хиляда думи. Но знаете ли, понякога, много рядко, когато точно необходимият момент се срещне с точно необходимото място, всички думи на този свят не са достатъчни, за да опишат една единствена снимка.
14 Feb 2018
Онова едно нещо

Иво Иванов (Канзас)

На този свят има горе-долу петнайсет милиона ресторанта. От тях едва сто трийсет и четири са отличени с най-голямото кулинарно признание – три звезди „Мишлен“. Най-необикновеният от тези параклиси на хранително-вкусовата естетика се намира в мрачен подлез на метрото и разполага само с десет места. За да се доберете до него, ще трябва да отидете на спирката „Гинза“ в самото сърце на Токио и да се спуснете по тесни стълби надолу към подземието. Не липсват двата задължителни белега на всяко уважаващо себе си подлезно стълбище: стени, облицовани в тук-там изкъртени керамични плочки, и премигващи флуоресцентни лампи.

Ако завиете вдясно, ще се озовете на перона на метрото. Ако обаче завиете вляво, след няколко метра ще се натъкнете на странен ресторант, наречен Sukiyabashi Jiro. Мястото е просто дупка в стената – коридорче със скромен дървен тезгях и десет стола, наредени до него. Ресторантът дори няма собствена тоалетна. И въпреки това най-големите коносьори на храна в света гледат на мястото като на светилище. Любителите на суши идват тук така, както мюсюлманите ходят в Мека, а резервациите се правят с месеци напред. Да получиш заветните три звезди „Мишлен“, е изумително постижение. Да ги запазиш година след година, е още по-трудно. Но точно това бутиково параклисче на гастрономията някак си се е озовало на върха на пиедестала и мястото му е абсолютно непоклатимо. Причината е една-единствена и се казва Джиро Оно. Този слабичък и мистериозен човек е смятан за най-добрия готвач на суши в света, а Япония гледа на него като на национално богатство. Джиро е виртуоз на минимализма. Неговите творения изглеждат относително семпли, но това впечатление е много, много измамно. От десетилетия Джиро създава, обогатява и рафинира не толкова храна, колкото вкусови преживявания.

Аз научих за него преди няколко години благодарение на великолепния документален филм на Дейвид Гелб „Джиро сънува суши“.

Кадрите ме отведоха зад кулисите на една много особена съдба. Готвачът е посветил седемдесет и пет години от живота си в усъвършенстванe на своя занаят! Седемдесет и пет! Ден след ден, месец след месец, десетилетие след десетилетие в своя малък ресторант в търбуха на токийското метро в преследване на химеричното сушивършенство. Осемдесет и пет годишният Джиро е на крака зад тезгяха всеки божи ден и не обича празниците, защото те го отнемат от работата му.

Храненето в ресторанта винаги се състои от двайсет различни хапки суши, буквално изваяни като малки порцеланови скулптури от самия Джиро-сан. Всяко бляскаво зърно ориз е послушно сгушено на мястото си. Всяка сочна, преливаща от аромат извивка на апетитнoтo изкушение е елегантно оформена. Миг преди да поднесе хапкaтa на клиента, Джиро нанася с четка върху нея тънък слой кадифен, полупрозрачен сос. Прави го с къс, но уверен замах. Сякаш Леонардо слага последния щрих върху Джокондата. Но вместо да попадне в „Лувъра“, секунда по-късно шедьовърът изчезва в устата на клиента, за да се превърне завинаги в незабравимa кулинарна авантюра.

„Щом разбереш какво е призванието ти, трябва да се потопиш напълно в него – споделя Джиро, – трябва да се влюбиш в работата си, да не се оплакваш от нея и да посветиш живота си в усъвършенстване на своето майсторство. Това е тайната на успеха и ключът към удостояването на човек с достойнство.“

Благодарение на реномето си, Джиро се снабдява с най-качествените и редки морски дарове и вярва, че дълбоко във всеки от тях се спотайва все още неоткрит вкус. Животът му е посветен на неговото освобождаване. Една от най-интересните му методики например изисква чираците му да масажират месото на октопода по точно определен начин в продължение на петдесет минути! Това не само прави пипалата много крехки, но води до насищането им с неочаквано богат вкус.

„Понякога сушито пристига в сънищата ми – твърди Джиро – неочаквани идеи за нови рецепти и комбинации. Налага се да се събудя, да скоча от леглото и да си ги запиша.“

Но истината е, че подобни сънища не идват от нищото и навестяват само тези, които са ги заслужили с много труд и всеотдайност.

„Аз правя едно и също нещо безброй пъти, подобрявайки го малко по малко. В мен винаги има копнеж да постигна повече. Така че ще продължавам да се изкачвам нагоре по планината, макар че истината е, че никой всъщност не знае къде точно е върхът.“

Вярно е, че той е дарен с изключително чувствителни вкусови сензори и обоняние – без тях не би могъл да постигне успехите си. Но небцето е по-малката част от уравнението.

Това, че съм гледал филма за Джиро вече четири-пет пъти, е малко странно, най-вече защото аз съм абсолютен лаик в областта на кулинарията и нямам отношение към сушито. Честно казано, аз разполагам с небцето на болен от гнойна ангина суматрански носорог, да не говорим, че съм в състояние да готвя предимно филия с масло. За мен храната винаги е била основно източник на енергия. И въпреки това филмът не само ме грабна и разтърси, но ме накара дори да преосмисля някои неща в собственото си съществуване. Рецептите на Джиро за суши са далеч по-маловажни от рецептите му за живот. „Това, което научих от него – казва синът му Йоши, – е винаги да гледам пред себе си и над себе си. Никога да не спирам да се самоусъвършенствам. Винаги да се стремя да надхвърля способностите си.“

Ако има нещо, от което не мога да освободя съзнанието си вече няколко години, то това е самият край на филма. В последните кадри камерата открива Джиро, облечен в черен балтон и голям каскет в един от вагоните на токийското метро. Изглежда изтощен и крехък. Не е ясно накъде отива, а и може би няма значение. Влакът се носи еднолинеен, последователен и акуратен. Джиро го разбира. Той вдига глава към окото на камерата – взира се директно в нея – не казва нито дума. Kолелата тракат върху релсите... лицето на Джиро се разтяга в усмивка – неочаквана, особена, многозначителна усмивка. Сгъстяващият се мрак на последния кадър я отнема от екрана... остава само тропотът на колелата.

Някой беше казал, че ако откриеш професия, която обичаш, няма да работиш нито един ден в живота си. Това сигурно е така, но малцина са хората като Джиро, които не само са открили призванието си, но са имали късмета, възможността и здравето да шлифоват занаята си с всеотдайност и любов в продължение на десетилетия. Може би най-безмилостен в това отношение е светът на спорта, където кариерите са толкова брутално мимолетни, контузиите неизбежни и мечтите биват погълнати прекалено рано от единствения непобеден съперник – времето. Но има и някои изключения.

Днес на едно море разстояние от родния град на Джиро започват Зимните олимпийски игри и неговият легендарен сънародник Нориаки Касаи ще участва в тях за немислимия осми пореден път! Подобно на Джиро, Япония гледа на него като на национално съкровище. Останалият свят гледа на него... с неприкрито възхищение. Тази година скачачът ще навърши четиресет и шест години! Този изумителен човек се състезава вече три десетилетия и държи толкова много рекорди, че на книгата „Гинес“ ѝ е писнало от него.

Когато деветнайсетгодишният Нориаки се появи на първата си олимпиада в Албервил, президент ни беше Жельо Желев, а футболистът Неймар още не беше роден! На игрите в Сочи Касаи взе два медала: сребърен и бронзов, ставайки най-старият скачач, стъпил на олимпийски подиум. Постиженията му са толкова абсурдни, че останалите скачачи го наричат просто Легендата. Преди няколко години полският рапър Колди записа хита си „Нориаки Касаи“, посветен на скачача. През 2014-та финландската пънк група Van Dammes също издаде сингъл, вдъхновен от Легендата, наречен „Мистър Нориаки Касаи“. Миналия месец австрийската ски федерация организира официално събитие в негова чест, на което се появиха шестстотин гости!

Ски скоковете не са лесен спорт. Подобно на приготвянето на суши усилието изглежда минималистично... но само на пръв поглед. Шанцата изисква непрекъсната, фанатична, целогодишна подготовка. Необходима е абсолютна концентрация, изключителна смелост и мобилизация на всяко мускулно влакно. Хилядите приземявания водят до патологични промени в ставите, хронични болки и опасни контузии.

Жестокият режим обаче е това, което често слага край на кариерата на повечето скачачи. Той просто влиза в пълен разрез с нормалния начин на живот. Храненето е проблем в този спорт и много от елитните скачачи страдат от анорексия. Борбата е срещу гравитацията и съпротивлението на въздуха, така че на най-високо ниво скоковете изискват оптимална тежест и форма на тялото. Нориаки не би могъл да се храни в ресторанта на Джиро – всяка хапка и всяка калория се мерят и консумират по график. Ако подобна спартанска дисциплина е трудна за един двайсетгодишен младеж, то тя е почти непосилна за един мъж на четиресет и пет години.

Най-интересното е, че Касаи не е спрял да търси начини да подобри резултатите си, да оптимизира стила си, да открива по-добра аеродинамична позиция във въздуха. Това, че успява да поддържа формата си на такава възраст, е впечатляващо, но още по-умопомрачаващи са плановете му за бъдещето. Следващите олимпийски игри са в Пекин и той възнамерява не само да участва в тях, но да се бори за медал. Идеята му бе да се пенсионира на петдесетгодишна възраст, но... след като се оказа, че по-следващата олимпиада ще бъде почти със сигурност в неговия роден град Сапоро, скачачът заяви, че не може да пропусне такава златна възможност. Ако не се е пребил дотогава, този луд човек ще бъде на почти петдесет и пет години. Това означава четири десетилетия по световните шанци, или, с други думи, една сериозна по продължителност кариера в каквато и да било професия.

Преди броени дни Роджър Федерер мина с учудваща лекота през съперниците си по пътя към своята двайсета титла от Големия шлем. Само няколко месеца преди трийсет и седмия си рожден ден Федерер победи не толкова останалите тенисисти, колкото концепцията за постъпателното движение на времето. Този неочакван ренесанс всъщност започна миналата година пак на Откритото първенство на Австралия и се дължи донякъде на великолепната игра на Григор Димитров.

Роджър се добра до финала, където го чакаше неговият най-голям кошмар – Рафаел Надал. Дълги години испанската легенда беше неразрешима загадка за Федерер. Рафа го бе елиминирал двайсет и три пъти – шест от тези загуби бяха на финали от Големия шлем. Роджър беше особено безпомощен срещу гръмотевичния форхенд на Надал, който генерираше сатанински топспин. Дивият фалц караше топката да отскача неочаквано високо и дори безочливо да променя траекторията си във въздуха. Рафа изглеждаше напълно възстановен от контузията си и всички очакваха логична загуба на застаряващия швейцарец от вечно неудобния му съперник.

Но на полуфинала в Австралия Григор изигра незабравим мач срещу Надал, докарвайки го до самия ръб на загубата. В крайна сметка Рафа спечели в пет инфарктни сета, но Роджър усети, че в играта на българина се крие шансът му за победа над вечния му съперник. Той гледа на видео внимателно всяка точка до късно през нощта в петък. „Наблюдавайки Григор, имах чувството, че донякъде гледам себе си“, каза Федерер. С малки изключения... Гришо беше намерил начин да елиминира до голяма степен ехидния фалц на испанеца. Роджър реши, че ако иска да има шанс, трябва да направи промяна, и на финала изненада съперника си, посрещайки форхенда му много ниско до корта, преди топката да има шанс да отскочи и да го удари по челото.

Федерер спечели турнира и инерцията от тази победа като че ли продължава до днес. Швейцарецът върши безпрецедентни за възрастта си неща. През лятото спечели „Уимбълдън“ за осми път, при това – без да изгуби нито един сет в целия турнир, а преди две седмици за кой ли път прегази и далеч по-младите си съперници в Австралия. Федерер дори не се замисля за пенсиониране и тези, които се чудят как продължава да доминира толкова дълго, трябва да знаят едно нещо:
Федерер тренира непрекъснато. Повече от всеки друг. Миналата година журналистът Питър де Йонг попадна на една от тренировките му и беше изумен от неприкритото удоволствие, с което Роджър изпълняваше хиляди на пръв поглед монотонни удари. Така е в продължение на часове, всеки ден, вече повече от двайсет години. Федерер ОБИЧА професията си. За човек като него дори тренировката е развлечение... възможност за танц на най-хубавия дансинг в обятията на любимата игра. Казват, че Роджър играе тенис дори когато не играе тенис. Той е винаги с него – в мислите му, в плановете му, в сънищата му. Вярата, че дори на тази възраст може да се развива, да стане по-добър тенисист, не го напуска нито за миг. „Обърнете внимание какво прави Фед винаги между две разигравания на корта – казва Матс Виландер. – Той никога не спира да върши нещо: или си играе с ракетата, или с топката, или удря извънреден удар с откачен фалц, след като отиграването е свършило. Никой друг не прави такова нещо. Никой!“

Ако сте гледали „Градски каубои“, не може да не помните многозначителната кратка сцена, която оправдава цялото съществуване на този филм:

Кърли се обърна с грапав глас към Мич. За филтъра на цигарата му бе закачено лявото ъгълче на дяволита усмивка:

– Знаеш ли каква е тайната на живота?

Мич: Не. Каква?

Кърли показа показалеца на дясната си ръка и каза:

– Това!

Мич: Твоят пръст?

Кърли (без да сваля пръста си):

– Едно нещо! Само едно нещо. Придържай се към него и нищо друго няма да има значение.

Мич: Това е чудесно, но... какво е това едно нещо?

Кърли: А, виж, това трябва ти сам да го откриеш.

Малката философия на Кърли отдавна е надхвърлила оковите на блудкав холивудски сценарий, за да ни насочи към една универсална мъдрост, взета директно от живота. Вече се мотая достатъчно дълго по този свят, за да знам със сигурност – онова едно нещо наистина съществува. Има го за всеки човек. Въпросът е какво ще направим с него, когато го открием.

В последно време лоялността към работното място се е превърнала в анахронизъм. Модерната тенденция е работата да бъде сменяна на редовни интервали. Така е дори в Япония, в която корпорацията дълги години бе отъждествявана със семейство. Трийсет-четиресет години на едно и също място? Немислимо! Много консултанти, между които и списанието „Форбс“, съветват младата генерация да си търси нова работа на всеки три години. Идеята е, че дългото заседяване в една и съща компания е демотивиращо и отегчително. Това навярно е истина. Но има и друга истина. Тази, за която ни разказа животът на Джиро Оно. И на Нориаки Касаи. И на Роджър Федерер. Хора, които работят цял живот от невръстни деца и въпреки това не са работили нито един ден в живота си. Тайната на тяхното дълголетие е, че за разлика от много от своите съперници, те никога не са били напълно доволни от себе си. Катерят се нагоре по планината и се надяват никога да не стигнат до върха. Истината е, че зародишът на неуспеха се крие в убеждението, че си успял.

Ако намерите призванието си, ще имате ли силата да му се посветите изцяло? Ако го направите, ще откриете, че не е необходимо да сменяте работата си, независимо дали сте лекар, програмист или заварчик. За определени хора стремежът към усъвършенстване е най-мощният мотиватор.

Знаете ли – от филма за Джиро са минали цели седем години. Да, той е все още жив и здрав и къде, мислите, е в момента? Точно така – на дъното на тъмен подлез в Токио, където по цял ден стои зад тезгяха върху собствените си деветдесет и две годишни крака и продължава да създава изкушителни шедьоври. Нощем сънува суши.

„Дори на моята възраст – казва Джиро – човек може да се развива. Да се стреми към съвършенство.“

Днес на церемониалното откриване на олимпийските игри Нориаки Касаи ще бъде знаменосецът на японския отбор. Легендата твърди, че целта му на олимпиадата е златен медал. Това няма да стане. Място в десетката ще бъде голям успех, но той самият вярва в една-единствена цел – най-високата. Човек не става легенда, съмнявайки се в себе си. Така че Нориаки ще очаква злато и в Корея, и на следващите игри, и на по-следващите. Наскоро журналистка го попита докога смята да продължава да скача. Тук е моментът да използвам една от най-хубавите български думи – думата „озари“. Лицето на японеца се озари в ослепителна усмивка и той отвърна: ще продължавам... завинаги!

Преди няколко месеца тенис специалистът Брад Гилбърт направи интересно заявление: „Роджър Федерер играе най-добрия тенис в живота си! И продължава да обогатява играта си! В момента! На трийсет и шест години!“.

Не знам дали е така, но знам, че в последните дванайсет месеца Федерер спечели три турнира от Големия шлем и това лято ще пробва да спечели „Уимбълдън“ за девети път! В края на трийсетте си години Роджер играе феноменален тенис. Прави го с огромно удоволствие и всеотдайност. С десетки хиляди повторения на един и същи елемент. С изнурителни тренировки. С отношение към най-малкия детайл. С гледане и анализ на видео. С разбирането, че дори той има много какво да научи от по-младите си колеги.

Мнозинството хора не могат да преследват целите си така, както го правят личности като Джиро Оно. Самият аз не мога, въпреки че знам кое е моето едно нещо. Нямам силата да жертвам хобитата, семейството, приятелствата и разхвърляните си интереси. Повечето от нас биха казали: Суши!? Осемдесет години!? Да не съм луд!? Аз кога ще се забавлявам? Кога ще играя видеоигри? Кога ще пътувам? Човек веднъж живее.

Така е, съществуването на Джиро е праволинейно и еднопосочно като влака, който го отнесе нанякъде в края на филма, но замислете се какво дължим на хората като него. На тяхното майсторство и всеотдайност. На неутолимия им глад към самоусъвършенстване. Без тях нямаше да има ваксини и антибиотици, електричеството щеше да съществува само в облаците, Хамлет би бил просто скандинавско име, а „Страдивариус“ щеше да звучи като всяка друга цигулка.

Наскоро попитаха Роджър Федерер как успява да печели на такава възраст. Отговорът му бе минималистичен. Като суши. Като мъдростта на Кърли. Като един праволинеен, но достоен живот. „Възрастта е просто цифра“, каза великият тенисист.
Вярно ли, Роджър? А аз си мисля, че тези, които искрено вярват, че възрастта е само цифра, често също се превръщат в цифра. Цифрата „1“. Затова сред седемте милиарда хора на този свят има един Федерер, един Джиро и един Нориаки Касаи.

На церемонията по награждаването на турнира в Австралия Роджър Федерер се разрида. Беше преминал през последната година като през пейзажите на някаква неземна приказка и емоциите най-после го настигнаха. Но миг след сълзите пристигна усмивката. Разпознах я веднага. Това бе усмивката, която озари лицето на Нориаки, усмивката на Джиро във влака... усмивката, с която би трябвало да завършва филмът на всеки хубав живот. Тази усмивка принадлежи само на най-щастливите хора – тези, които са осмислили своето съществуване, откривайки нещо, чиято цена не може да бъде измерена... Онова едно нещо.
25 Nov 2017
Сезонът на мъглите

Иво Иванов (Канзас)

Клара знаеше как да махне предпазителя и да зареди пистолета. Знаеше точно къде иска да го насочи. Знаеше, че ще ѝ е достатъчен един-единствен прецизен изстрел. Трябваше само да се промъкне тихичко на пръсти покрай спящия си съпруг, и да извади неговия Люгер П06 от кожения му кобур. Фриц едва ли щеше да се събуди. Дишаше равномерно. Алкохолът и умората го бяха дарили с дълбок, невъзмутим сън. Голата му глава проблясваше ритмично в полумрака с всяко дълбоко вдишване. Да, Фриц нямаше да се събуди, и тази нощ Клара Имервар – една от най-забележителните дъщери на велика Германия, щеше да стреля... Ръката ѝ нямаше дори да трепне.

Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да повярвам, че си решил да я прочетеш, и то точно днес, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до самия ѝ край, защото тя е от онези своеволни притчи, които отказват да се впишат в сто и четиресет символа или в триминутно видео. Някак от само себе си това се превърна преди всичко в история за мъглата. Може би затова отлагах толкова дълго да ти я разкажа; просто думите изчакваха да дойде есента – сезонът на мъглите. И ето че сега съм седнал в кафенето „Хенри’с“ на Осма улица, на любимата си маса до прозореца. Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този разказ вече не търпи отлагане. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили удобно в голямата мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги оставим тук, а ние, ако нямаш нищо против, ще се качим в машината на времето. Така е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и ако успеем да я построим достатъчно надеждна и истинска, тя ще ни отнеме от настоящето и ще ни отнесе при себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна хронология. Други... други обичат хаоса и ни подхвърлят безцеремонно в различни точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните, непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре дошъл в нейната машина на времето.

2 мaй 1915 г., квартал „Далем“, Берлин.

Отново сме тук, сто и две години в миналото – в нощта, в която щеше да се случи нещо ужасно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар сложи нежната си длан върху дръжката на пистолета. Ето, съпругът ѝ наистина не се събужда. Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в спящия мъж – нима това наистина е Фриц? Нейният Фриц Хабер?

Помнеше деня, в който се влюби в него – беше отдавна. Преди Фриц да се превърне в знаменитост. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на човечеството. Много преди да направи своето голямо откритие и да промени целия свят. Със сигурност години, преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с тяхната любов? Защо стиска дръжката на пистолет? Къде изчезнаха мечтите ѝ? Големите и красиви планове? Защо вече не можеше да разпознае човека, дишащ в тялото на съпруга ѝ? О, да – тя го обичаше... поне в началото. Още от деня, в който се срещнаха на онзи урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкова уверен – като опитен танцьор. Някак си... рационален. Помнеше двете остри рапири на сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща ерудиция. Можеше да говори с него в продължение на часове за наука, история, поезия и философия. Това бе най-важното за Клара, защото тя не беше обикновена жена.

Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена, и да прескочим в миналото на тази забележителна личност, стискаща пистолет в дясната си ръка? Тя е човек, от когото се възхищавам, и според мен бе изпреварила времето си поне с едно столетие.

1877 година, Бреслау, Прусия.

„Това дете е изумително!“ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната Клара Имервар изумявала всички с шокиращи познания, феноменална памет и неограничено въображение. Но това не било всичко. Клара имала силен, независим характер и добро, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно лице закостенeлите предразсъдъци на патриархалната ѝ епоха ще имат един всеотдаен опонент. Всичко ѝ се отдавало с лекота, но това, което омагьосало малката Клара повече от всичко, била химията – и как да не бъде? Та нали това е наука за шепата безценни елементи, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът около нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем дори най-големите и древни тайни на Вселената. Клара искрено вярвала, че единствено науката е пътят на човечеството към просветление – само тя би могла да му помогне да намери благородно място в собствената си история, и най-после да сложи край на войните, кръвопролитията и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не искала да бъде наблюдател, а двигател в тази история. Искала не просто да чете, а да пише любимата си приказка. Но в края на XIX век от жените в Германия се очаквало да бъдат послушни съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.

Юни 2017, централната гара в Берн.

Току-що, без да знам точно защо, реших да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и преди, така че не се изненадвам, и реагирам с предсказуема покорност. Вече отдавна съм научил, че няма полза от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклонение от пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме очакват две срещи и преспиване, а на следващия ден излитам за София. Но проклетият ми, неконтролируем поглед се спира върху разписанието, и си купувам импулсивно и крайно нелогично билет за... Базел. Влакът тръгва след десет минути, така че стигам с тичане до перона. Ако всичко се стече в моя полза, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще успея да хвана връзката за Цюрих.

Вагонът ми е почти празен. Дори през юни сутрините тук са в състояние да хапят. Навън е мрачно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкова прочутата швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би точно заради мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време дори да разгледам.

Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични явления. Безформена, настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се превръщат в кристали. Появява се сякаш от нищото, особено през есента, когато въздухът започне да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, ако караш в мъгла и включиш на дълги, видимостта се понижава. Светлината на собствените ти фарове се отразява в милионите миниатюрни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в състояние да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и поглъща. Да пълзи. Да лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в състояние да се просмукват? Течност, пушек, змия... мъгла.

7 май 1898 година, университета „Бреслау“.

Напук на всички пречки и скептицизъм, Клара Имервар завърши висше образование с блестящ успех, а на този ден прояви нечувана дързост, появявайки се на всяващия ужас изпит „Bербандсекзамен“. Тестът е садистично творение на известната с изобретателните си изтезания немска академична инквизиция, и е създаден с идеята да позволи само на най-надарените, всеотдайни, и бих казал, луди студенти да бъдат записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия, взела този изпит, при това без видимо усилие. На дванайсети декември 1900 година се превръща и в първия доктор по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с феноменален успех! Дисертацията ѝ е на тема „Разтворимост на металните соли“.

След като получи своята степен, Клара положи лична клетва. „Никога – каза младата доктор Имервар – няма да използвам позицията си, за да сторя каквото и да било в противовес на нещата, в които вярвам – преследването на истината и развитието на достойнството на науката – за да ѝ помогна да достигне до висините, които заслужава.“ Клара не взе докторат само за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този момент мечтателки, които щяха да я последват в новото време.

20 март 1909 г., Карлсруе.

„Тече! Тече! Макс, ела да видиш!“ - Фриц Хабер – мъжът, чийто пистолет един ден ще се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като обезумял от етаж на етаж в търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо много, много важно се бе случило в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, дължим част от себе си. Когато най-после Макс е довлечен в лабораторията на доктор Хабер, той не може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе пестеливо, но уверено, от кранчето на няколко скачени метални цилиндъра. Това, за което мечтаеха, за което бяха работили с години, и което мнозина смятаха за невъзможно, се бе превърнало в неоспорима, тънка струя реалност! Светът никога повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е гений!

О, да, Макс е прав, няма никакво съмнение – доктор Хабер е гений, от тези, които се раждат веднъж на сто години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – в зависимост от това в какво вярвате. Но нека обясня защо.

Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.

Защо ни доведе точно тук и точно сега машината на времето? Не е случайно, но нека първо ви представя един стар наш приятел – стръкчето пшеница. Без него сме буквално загубени, особено през 1900 година. Населението на земята е едва милиард и половина, но дори това се оказва твърде много за изтощената почва и нейната животодаряваща рожба – житото. Планетата ни вече не е в състояние да произвежда достатъчно от растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се нарича... азот. Стръкчето пшеница го иска под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим. Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета, изнемогва под натиска на стихийно нарастващото човечество. Азотът е в естествените торове, разбира се, но те са недостатъчни. В основен източник се превръщат чилийската селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна Америка. Тези залежи хранят целия свят, и стават толкова важни, че за тях се водят войни. Запасите от тези ресурси обаче са ограничени и се очаква да бъдат изчерпани за броени години.

Няма достатъчно азот – няма достатъчно храна. В края на XIX век става ясно, че човечеството е изправено пред ужасяваща криза. Глад, болести и отчаяние надвисват като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е спасител. Някой гений. По възможност много, много... рационален. Оказва се, че името му е Фриц Якоб Хабер.

Прусия, 1868-1910 г.

Рационалността винаги е била от огромно значение за Фриц Хабер. Тя се превръща в осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово действие. За Фриц теоретичното научно богатство винаги е било най-вече пътека към практиката. Рационалност – той ѝ принадлежeшe още от съвсем малък. Може би затова напусна синагогата и прие християнството въпреки гордите еврейски корени на семейството си. Та нали никога не би постигнал целите си, ако бе останал евреин в морето от институционен антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от малък, и особено физикохимията – възможността да манипулира елементите и техните съединения, да ги направи по-рационални. След като изгради зашеметяваща академична кариера и си спечели името на феноменален лектор и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-практично. Беше време да спаси света от глад и мизерия. Фриц искаше да дари човечеството с азот и знаеше точно къде да го намери - на най-очевидното място – в голямото навсякъде. Въздухът, който дишаме в момента, е 78% азот – планетата ни e буквално опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата, и да го превърне в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи неизчерпаем източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!

Но Хабер имаше много сериозен опонент – старата, долна, опърничава вещица, наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разделени, и си витаят нагло в атмосферата, напълно недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари жесток шамар на тройната ковалентна връзка. Според собствените му изчисления, ако успее да смеси атмосферен азот с водород под огромно налягане и висока температура, двата атома ще получат така мечтания развод и ще бъдат превърнати в амоняк. За подобен проект са му нужни екип, експериментална апаратура и средства. За целта Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF. Най-вече поради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически концерн в света отпускат необходимите средства. Това се оказва много, много мъдър ход.

Август 1901 г., Карлсруе.

Нямам представа дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-рационалните хора могат да обичат. Знам със сигурност обаче, че е бил привлечен от нея. От красивото лице, златистите къдрици, перфектна фигура и изключителен интелект. Поискал е ръката ѝ почти веднага след тяхното запознанство. Тя отказала, но не защото не била влюбена в него. Искала първо да постигне целта си. Да стане учен и да докаже на себе си, че няма нужда да разчита в живота на мъжки попечител. Фриц не се обезверил. Кой знае, може би именно независимостта на Клара го е амбицирала допълнително. Единайсет години след своята първа среща двамата най-после сключват брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на съпругата си. Клара изнасяла лекции, но бързо започнала да се натъква на стена от мъжки шовинизъм. Това, което особено я наранило, били злобните слухове, че известният ѝ съпруг пишел нейните лекции.

Март 1909 г., лабораторията на Хабер.

На този етап Фриц вече бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот от въздуха. Имаше няколко големи проблема. Първо – огромното налягане и температура, които се опитваше да постигне, унищожаваха апаратурата, преди да може да бъде постигната желаната реакция. Хабер дори загуби един от колегите си в жестока лабораторна експлозия. Рационалността, разбира се, надделя над емоциите и експериментите продължиха почти веднага след инцидента. В крайна сметка прочутият инженер Роберт Ле Росиньол конструира специален цилиндър, направен от кварц и подсилен със стоманена жилетка. Това позволи да бъде постигнато чудовищно налягане от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе достатъчно – Хабер знаеше, че му е необходим катализатор. След дълги, мъчителни разходки из цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на елемента осмий. И ето че на 20 март 1909 година доктор Хабер тичаше обезумял от щастие из сградата в Карлсруе – от устройството му течеше чист, благословен амоняк!

Малко по-късно химикът Карл Бош замени скъпия катализатор осмий с желязо и индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи завинаги апетита на земеделските посеви към азота. В следващите десетилетия населението на земята набъбна лавинообразно и в момента е над седем милиарда. Повечето от тези хора нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „Брoт аус луфт!“, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил хляб от въздуха! Не е преувеличение. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни в момента, се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!

След като му бе присъдена Нобеловата награда, Фриц изнесе запомняща се реч. В нейния край той заяви, че човечеството сигурно скоро ще открие по-ефикасен метод за синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът произвежда сто и седемдесет милиона тона амоняк на година чрез процеса на Хабер. Би могло да се каже, че той е отговорен за съществуването на повече хора по света, отколкото който и да е друг човек в историята.

Нека обаче не забравяме, че Хабер е преди всичко рационален. Находчивият му договор с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки тон, произведен чрез неговия метод. Само за няколко години Хабер става милионер.

Берлин, 1911 година.

Слава, пари, влияние. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните научни кръгове и става близък приятел със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка рамене с министри и милионери и често говори със самия кайзер Вилхелм, който проявява жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е изненадан, когато Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в Берлин. Семейството, което вече включва и малкия им син Херман, се мести във великолепния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща сила в световната химия. Инвестиции валят отвсякъде. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в жестока депресия. Фриц вече не смята научните ѝ аспирации за... рационални. Амбицията му е изконсумирала мечтите на съпругата му. Той има нужда от жена, която да се грижи за домакинството и да обслужва многобройните му високопоставени гости. Клара се превръща в безгласна хаус фрау – това, от което винаги се е страхувала.

Юни 2017, някъде между Берн и Базел.

Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо безшумно в мъглата. Най-големият плюс на Швейцария, разбира се, е нейният национален флаг, но на едно от следващите места без съмнение се нареждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма да подраним или закъснеем. Пристигаме точно навремe. Имам осемдесет и четири минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, след като си изкълчвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на гарата и купувам два карамфила, които струват само с два-три франка повече от допустимото. Знам къде отивам, но все още нямам представа защо.

Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над голямата река. Оттук по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкова го обичам този хубав град. В него прекарах някои от най-тежките, но и най-незабравими моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше лека в онези години, особено през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа, и правехме десет зъзнещи обиколки на плаца. Разбираемо е, че повечето войници ненавиждаха сутрешния крос – шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо, което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.

Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането винаги ми е допадало. Харесваше ми възможността да остана насаме с дистанцията и себе си, да вкарам в синхронен ритъм мислите и краката си. Всяка сутрин се втурвах с готовност да тичам, докато един ден не започна да пристига... мъглата. Идваше на гъсти, мълчаливи талази от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за уместно да построи завод за хлор. Беше го закачил като ръждясал орден на простащината за ревера на река Дунав. Пускаха го на пълни обороти нощем, така че в пет сутринта отровна мъгла поглъщаше цялото поделение. Хлорът се впиваше в дрехите и кожата ни, пареше сладникаво гърлата и дереше яростно очите ни. Понякога след тичане имах чувството, че в дробовете ми се провежда турнир по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло чудо е, че оцеляхме. Особено като се има предвид на какво е способен хлорът в малко по-голяма концентрация.

Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.

Тук сме, макар че едва ли е безопасно. Първата световна война е в разгара си, а Ипър е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал сред германските окопи, и от време на време над главите ни прехвърчават куршуми. Група офицери и войници се суетят възбудено, следвайки строгите указания на един добре познат на всички ни лауреат на Нобелова награда. Всъщност Фриц Хабер е почти неузнаваем под пруската си униформа. Вече напълно е загубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните авантюри го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на любимата си рационалност. Под негово ръководство войниците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, насочена към френските окопи. Хабер изчаква най-подходящия полъх на вятъра и дава сигнал. Вентилите на газовите бутилки са отворени едновременно. Зловеща жълтеникава завеса се простира в бавно траурно шествие към озадачените войници. Mъгла... Мъгла на смъртта. Казват, че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както винаги, Хабер беше изчислил всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и след като вятърът го докара до окопите, газът пропадна директно в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата на 17-ия елемент – веднъж попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира с влажните мукозни мембрани и се превръща в солна киселина. Тъканите и aлвеолите биват разядени отвътре, и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци буквално се удавиха на суша. Очевидци твърдят, че след газовата атака гледката била ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в жестоки конвулсии. Лишени от въздух, някои се опитали да разкъсат дрехите и дори гърлата си. В този ден Фриц Хабер не само лично уби хиляди хора, но създаде първото средство за масово унищожаване в света и собственоръчно сложи началото на химическото оръжие.

2 май 1915 година, Берлин.

Фриц вече е у дома. Германия го посреща като герой, и веднага е повишен в чин капитан. Въодушевен от собствената си рационалност, Хабер не може да си намери място от щастие. Но Клара... Клара е съсипана, разтърсена и ужасена. Всичко, в което винаги е вярвала, бе стъпкано от нейния собствен съпруг – човекът, заради коготo пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото клане в Ипър, Клара заявява публично, че този акт е поквара на самите идеали на науката и нечовешка варварщина. Тя прави отчаян опит да убеди мъжа си да се отрече от зловещата си дейност. Отговорът на Фриц е да обвини жена си в липса на патриотизъм. Конфликтът между двамата не е просто семеен – той е екзистенциален.

На втори май е организиран пищен банкет в чест на триумфа на Хабер в Белгия. Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в дълбок сън. Че е късно... Твърде късно за връщане назад, и револверът му вече е в ръката на доктор Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „Няма друг изход, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки дъх, всяка секунда са съучастие в чудовищно престъпление срещу човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш себе си от уравнението на разрухата“. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва пистолета право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия квартал, но не успява да събуди Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на крака и открива майка си, обляна в кръв, върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на втори май 1915 под звездите в ръцете на малкия си син, когото обичаше повече от всичко.

3 май 1915 година.

Трагедията си е трагедия – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц заминава на Източния фронт, за да организира нова химическа атака, този път срещу руските войници, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара у дома.

Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско потекло, а немският му патриотизъм започва да поглъща останалата му самоличност. Фриц сякаш иска да надгерманничи германците – готов е да посвети силите и живота си на райха. Изобретява нови пъклени газове и развива далеч по-ефикасни методи за тяхното разпръскване на фронта. Ръководи цели заводи, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ името на злополучния град Ипър). Под неговата егида институтът му изобретява и първите противогази. Химическите оръжия обаче са само част от приноса му към военния епос. По-малката. Амонякът, разбира се, не се използва само за торове. Благодарение на процеса на Хабер, империята получава възможността да произвежда азотна киселина и съответно експлозиви и боеприпаси в неограничени количества. Казват, че без синтеза на амоняк Първата световна война щяла да свърши за броени месеци, тъй като британската флотилия била блокирала водните трасета към южноамериканските залежи от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е отговорен за смъртта на милиони.

Между другото, в светските кръгове отдавна циркулирали слухове за извънбрачните похождения на Хабер, и особено за близката му връзка с красива секретарка на име Шарлот Нейтън. Той потвърждава слуховете, като се жени за далеч по-младата Шарлот две години след смъртта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и лъскав пруски шлем.

Берлин, 1919 година.

Войната е вече в миналото, но последствията са навсякъде. Разруха, безизходица и бедност властват из победената Германия. Трябва да се вгледаме много внимателно в самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, за да разпознаем Фриц Хабер. Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е напълно погълнато от лакома гъста брада, а плешивата глава – подслонена от голяма шапка. Но това е обяснимо – когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те смятат за военнопрестъпник, трябва да предприемеш необходимите мерки за дегизиране. Войната бе загубена, но бащата на химическото оръжие отказа да се отрече от сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от куршума, по-... рационален. Как успя да се отърве от военния трибунал, още не е съвсем ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава начело на своя институт. Химическите оръжия са забранени от Версайския договор, разбира се, но той продължава тайно да работи по тяхното усъвършенстване. През следващите няколко години съумява не само да обогати немския арсенал, но и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят своя собствена програма за бойни отровни вещества – най-вече за ужасяващия и изобретен от неговия институт иприт.

Фриц също използва опита си с отровни газове, за да създаде селскостопански пестициди. Един от тях е базиран на цианид и изтребва вредителите с нечувана ефикасност. Наричат го „Циклон“.

1961 година, Йерусалим.

Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо съвсем друго. Очакваше демон от преизподнята, а пред очите си имаше един невзрачен, обикновен, смирен човечец. Писателката е тук, за да отрази делото срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Самата тя бе успяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през 1933 г. Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е неочаквано. По-късно тя ще го нарече „Баналността на злото“. Човекът, изпратил милиони на заколение, гледаше на себе си просто като на бюрократ, следващ безропотно указанията на законно избрания режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога злото е облечено в баналност и мълчаливо послушание, а най-страшните престъпления се извършват в името на логистиката. Айхман бе осъден на смърт. Баналността на злото продължава да живее…

Октомври 1923 година, Екватора, Атлантическият океан.

Фриц Хабер спази старинния моряшки ритуал при минаването на екватора. На палубата на кораба „Вюртемберг“ има басейн. Фриц се гмурва в него с елегантен скок, след което предлага три бутилки вино в дар на бог Нептун. Но легендарният химик очаква нещо в замяна от властелина на моретата. Нещо много скъпо. Според официалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но всъщност мисията му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а огромното водно пространство между Германия и нея.

Следвоенните години са истински кошмар. Неописуемата инфлация, съчетана с репарациите, парализира страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и цялата държава са в окаяно финансово състояние. Но Фриц има идея. План, според който би могъл не само да изтръгне любимата си Германия от бедността, но да я направи икономически независима завинаги. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът е колко?! Според Хабер, ако концентрацията е пет милиграма на кубичен метър, от океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц създава изумителен процес и лабораторна инсталация за изолиране на благородния метал от солена вода. За подобен проект не е трудно да се намери спонсор, и той е финансиран изцяло от „Металбанк“. Те вярват в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе направил хляб от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо пък не!? Потенциалните последствия от този проект са толкова мащабни в глобален аспект, че строгата секретност е от изключителна важност. Нужен е работен експеримент, както и морски проби от различни точки на планетата. През юли 1923 г. пътническият кораб „Ханза“ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923 пътници. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като екипаж. В търбуха на кораба обаче е построена свръхмодерна тайна лаборатория за анализ, а шестимата съмнителни „моряци“ сноват между нея и палубата в продължение на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за вземане на проби от кораба в движение. Сред пътниците плъзват слухове, че германците работят върху революционен източник на енергия.

Пробите от това пътуване са незадоволителни, и екипът на Хабер започва да кръстосва моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на този екстравагантен проект. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света, включително около пермафроста на Гренландия и Антарктика. За огромно разочарование на Хабер, най-богатата му проба е с концентрация 0.05 милиграма на метричен тон, което прави цялата концепция нерентабилна. Фриц е принуден да се откаже, но продължава да вярва, че някъде по света има морски региони с голяма концентрация на благородни метали. Това като че ли е единственият проект на Хабер, който се оказва абсолютен провал.

7 април 1933 година.

Фриц е в окаяно здравословно и финансово състояние. Втората му съпруга го е напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с международния съд, но репутацията му не се отърва от трибунала на световната научна общественост. Милиони хора гледаха на него като на масов убиец, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд отказват да стиснат ръката му. Фриц е отритнат от света и отлъчен от социалните кръгове извън Германия.

На този ден новото правителство на националсоциалистите, водено от популиста Адолф Хитлер, прие злокобния „Закон за реставрация на обществените служби“. Според него всички граждани без арийско потекло трябва да бъдат незабавно отстранени от обществени позиции. Хабер бе бягал цял живот от еврейската си самоличност, и въпреки това бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът, амонякът, Нобеловата награда – нищо нямаше значение. За нацистите той винаги щеше да бъде просто „евреинът Хабер“. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който бе създал, и да уволни брилянтните учени с еврейско потекло, които беше събрал под покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред очите му.

1902 г., Антикварна книжарница Ватенвил.

Тук сме, за да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от любимите ми книги. Който е чел „Степния вълк“ или „Сидхарта“ знае, че Хесе има усет към поезията. Затова едва ли е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се смятат за шедьоври. Едно от тях се казва „В мъглата“.

Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя несръчен опит да преведа „В мъглата“. Дано да не съсипя напълно неговия мрачен ритъм и елегантна меланхолия:

Колко е странно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и храст,
дървото не вижда дори съседно дърво във гората
и всеки е толкова сам.

Моят живот бе изпълнен с приятели,
когато светът бе облян в светлина,
но никого вече не мога да видя
сега, щом се спуска мъгла.

Така е – не може да бъде наречен мъдрец
тоз, който тъмнина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.

Колко е странно да бродиш в мъглата!
Животът е просто една самота.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкова сам.

Август 1942 година, Освиенцим, Полша.

Хилде Глюксман, съпругът ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от ужас души са въведени в голямо бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е любимата племенничка на Фриц Хабер – дъщеря на сестра му Фрида. Децата треперят в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, но в стените на помещението има отвори. След няколко минути през тях започва да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди по-късно всички умират в жестока агония. Газът е пестицидът „Циклон Б“ – създаден в института на Хабер и одобрен за използване от Адолф Айхман. Милиони невинни души са избити като насекоми с него и след това изгорени в крематориумите на Освиенцим. Сред тях са много от най-скъпите приятели и близки на Фриц Хабер.

Януари 1934 година.

Самотата – мълчаливият убиец на отлъчените, вече бе единственият спътник на Хабер. Фриц бе абсолютна развалина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше повече от човешкото в себе си, той се скиташе бездомен, забравен, болен и изоставен, от държава в държава, и от град в град, в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се залови. Най-после прави опит да погледне назад, да открие това, което е можел да бъде, да се свърже отново с еврейските си корени. Дори обмисля пътуване до Израел. Алберт Айнщайн е един от малкото хора, които може би от съжаление не прекъсват кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия учен, в което споделя следното:

„…Това е голямата ми болка, големият ми страх – ще успея ли да продължа това, което съм започнал, когато есенните бури на живота ме настигнат, и около стъпките ми се спусне студена, печална... мъгла.”

Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока депресия. Колко ли опустошителна е била травмата от онзи ден, в който невръстното момче държеше умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да сложи край на собствения си живот по същия начин – с куршум в сърцето.

Юни 2017, Базел.

Накуцвам върху нелепо изкълчения си ляв глезен по старите улици. Всичко е толкова зелено. Толкова подредено. Базел... тук Херман Хесе е работил в прашнатa антикварна книжарница “Ватенвил” преди повече от сто години. Тук е написал и своето стихотворение „В мъглата“. И той е бил германец, и той – гений, отлъчен от страната си... и той е спечелил Нобеловата награда. Така ми се иска да открия старата книжарница - или поне мястото, където някога се е намирала. Но нямам време. Остават ми четиресет минути до влака. Стоя с два карамфила в ръка пред невзрачна каменна плоча. Някъде под нея лежат останките на великия Фриц Хабер.

Смъртта го е заварила тук, в Базел, на 29 януари 1934 година, в местен хотел на път за Йерусалим. Влакът вече няма значение – усещам, че ако съм достатъчно търпелив, самият гроб ще бъде благосклонен и ще отговори на моя голям въпрос. Малко преди смъртта си Фриц е направил нещо шокиращо и нелогично. Нещо... нерационално. Написал е завещание и в него е посочил, че иска да бъде погребан заедно със своята първа съпруга – Клара Имервар. Останките ѝ са пренесени тук, в гробището Хьонли, и сега почиват под тази малка каменна плоча редом до мъжа, който отне душата им. Ех, Клара... Понякога човек се отклонява от пътя си, но понякога, по дяволите, пътят решава да се отклони от теб. Съдбата не бе справедлива към Клара Имервар. Захвърли я на перон без влакове, остави я в безпътица и без посока. Но тя не измени на себе си и на своята чистота до последния си миг. На немски Имервар означава “винаги правдива” – колко е хубаво да носиш името, което заслужаваш. Мисля, че започвам да разбирам защо съм тук. Може би човек открива покаяние в погледа на неизбежното, и греховете стават по-релефни в блясъка на залеза. Фриц сякаш бе осъзнал нещо много важно в края на дните си. Може би, макар и от гроба, бе пожелал да се пречисти в присъствието на Клара. Може би най-после бе разбрал, че мозъкът и сърцето трябва винаги да бъдат заедно. Може би е искал да изпрати послание до мен и теб. Може би е искал да ни помогне да се изтръгнем от мъглата, в която самият той се лута цял живот. Защото дълбоко в нея дори докоснатият от слънцето може да бъде заслепен от собствената си светлина.

Мъглата... мъглата в нас – тази, за която говори Херман Хесе. Усещаш ли я, далечни приятелю? Тя пристига – банална, рационална и тройно ковалентна. Мъглата, която ни пречи да видим контурите на истината и ни разделя от всичко останало. Тя се стеле, спуска, лепне и пълзи – настойчива, безформена, бездушна маса. Уж прекрачихме в новата епоха, но забравихме да затворим вратата зад себе си. И ето, мъглата пристига от мрачните подземия на най-жестокото столетие в човешката история. Просмуква се през процепите, през мълчаливата апатия, през отвора, оставен от куршума в сърцето на Клара Имервар... като змия, като отровен газ... и ни поглъща. Мъглата е навсякъде, приятелю – на всеки континент, във всяка точка на света. Появява се сякаш от нищото, когато душата започне да изстива по-бързо от тялото. Точно днес – във второто десетилетие на XXI век. Навярно затова съм тук. За да получа предупреждение. За да го споделя с теб. За да сложа ръка на плочата. Да усетя и разрухата, и надеждата, вплетени в трагедията, наречена човечество. Тръгвам си от гробището с карамфил в ръката. Оставих едното цвете на гроба. За другото не намерих сили. Дано зарадва човека, който го намери на седалката във влака за Цюрих...

Точно сега в кафенето „Хенри'с“ на Осма улица.

На масата има четири големи празни чаши. Усещам кoфеина да пулсира чак в слепоочията ми. Дъждът отдавна е спрял. Витрината е потна. Няма мъгла. Писах осем часа – цяла една събота. И знаеш ли кое е най-тъжното? Нито аз, нито ти ще стигнем до края. Не – за съжаление, тази история ще продължава дълго след като аз и ти сме се превърнали в азот. Историята на мъглата. Ние не можем да ѝ избягаме, да напишем края ѝ, да спрем да гласуваме за нея, да я премълчаваме от генерация през генерация. Защо? Защо, колкото повече нещата се променят, толкова повече нашите грешки остават същите? Защо след всички тези хилядолетия човекът продължава да бъде най-устойчивото агрегатно състояниe на злото? И защо ли във всичко около нас – дори във въздуха, дебне прозрението, че всяка секунда, всеки миг от нашето съществуване като раса на тази земя е един безкраен и студен сезон – сезонът на мъглите?

Всяка история е машина на времето. Понякога може да ни пренесе дори в бъдещето. Къде искаш да отидем? Сто? Двеста? Триста години напред? Някъде, където сигурно ще сме се променили. Където ще сме сложили край на зверствата, ксенофобията и самоунищожението. Където ще спрем да коленичим безропотно пред олтара на рационалността? Където Фриц Хабер вече няма да се спотайва дълбоко в протеините ни, и надеждата веднъж завинаги ще спре да се прострелва в сърцето. Има ли такова място?

18 ноември 2317 година.

Пристигаме. Пътувахме точно десет букви, но тази история вече е много уморена. Протягаме се и се оглеждаме с любопитство. 2017-а е толкова далече зад нас – три столетия в миналото! Какво ли ни очаква? Време е да открием светлото бъдеще. Време е да излезем от този разказ и от машината на времето. Изправяме се и правим своята първа крачка напред... в мъглата.
12 Jul 2017
И птицата размаха криле…


Иво Иванов (Канзас)



„До ден днешен нямам никаква представа за какво пееха тези две италианки. Честно да си кажа, даже не искам да знам. Някои неща е по-добре да останат неизказани. Иска ми се да вярвам обаче, че пееха за нещо, което е толкова красиво, че кара сърцето да те заболи и няма как да бъде изразено с думи. Казвам ви – тези гласове се рееха по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи. Сякаш някаква красива птица размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка и накара стенитe ѝ да се разтворят в нищото и за един безкрайно кратък миг всеки човек в Шоушенк се почувства... свободен.“


Ред (Морган Фрийман) в „Изкуплението Шоушенк“


Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко е на мястото си – точно там, където е решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Няма го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук! Но не! Легендарният фотограф е точно там, където не трябва да бъде – в свръхмодерно студио, въвлечен в продължителна фотосесия за списание „Ролинг Стоун“ с разголената Ким Кардашиян. Да – „Ролинг Стоун“! Миналото лято легендарното издание за популярна музика действително реши да сложи на корицата си скандалната риалити птицечовка, известна най-вече с това, че е известна.

Естествено, много хора бяха разочаровани от решението на емблематичното списание да компрометира митичната си репутация, но без съмнение най-вбесена бе Шинейд О'Конър. Ирландската певица изригна в интернет пространството, оповестявайки музикатa за официално мъртва. Не е за вярване – добави Шинейд, – че един от нейните убийци се оказа именно „Ролинг Стоун“!

Но мъртва ли е наистина музикатa? Подобно на О'Конър, много от приятелите ми смятат сегашната епоха за разрушителна. Действително, в последните десет-петнайсет години музикалната индустрия бълва предимно синтетични продукти, произведени на поточна линия. Звезди, идоли и хитове се създават в корпоративни заседателни зали от изпълнителни директори в напреднала възраст.

„Какво направи двайсет и първи век с музиката? – клатят огорчени глави моите съмишленици по меломанщина. – Навремето имахме „Пинк Флойд“, „Дъ Ху“ и „Ийгълс“. Сега имаме Бийбър, Спиърс и Майли.“

Може би наистина е така..., може би не съвсем. Това, което не можем да оспорваме, е, че лицето на музиката се е променило завинаги – и то не само заради диоптрите на носталгията. Времето, в което младите хора се събираха по таванчета, блокове и квартири, пускаха пердетата, гасяха светлината и просто слушаха музика в мрака, е безвъзвратно отминало и никога няма да се върне. С отдалечаването на гледната точка някои неща изглеждат почти нереални.

Ето ни например в един незарастващ спомен – десетина хлапета, събрани около стария ми грамофон. Не знам точно на колко съм. Тринайсет? Четиринайсет? Няма значение. В треперещите ни ръце някак си е попаднал първият рокалбум в живота ни – митичният „Физикъл графити“ на „Лед Цепелин“. Плочата върти улеите на своята черна винилова пелерина в хипнотичен пирует, иглата скърца, звуците пристигат... толкова странни, екзотични и неочаквани, и наводняват малката ни стая, малкия ни свят, малкитe ни души. И някак си ей така, с леко пращeне, няколко акорда и без никакво усилие, ги правят по-големи… огромни! По-обширни дори от пространството, с което разполагаше детското ни въображение. Магия! Магията на музиката – ние не можехме да ѝ избягаме. А и не искахме. Просто я оставяхме да ни настигне и да изпрати младостта ни в доброволно пленничество.

Корицата на „Ролинг Стоун“ ме накара да си дам сметка, че никога не съм се замислял сериозно за ролята на музиката в живота ни. Излишно е да обяснявам какво значеше рокът за една цяла генерация, изолирана изкуствено от останалия свят. Самият ѝ достъп до нас бе една необяснима авантюра.

Знаете ли кой е първият търговец на площад „Славейков“? Най-първият?! Казва се Весо Брадата – човек, който в началото на осемдесетте години се превърна в една от най-влиятелните личности сред младото поколение на София. Сигурен съм, че точно сега има хора, четящи тези редове, които го помнят идеално. Можеше да бъде открит всяка вечер пред кино „Славейков“ – стройна фигура, чиято аристократична физиономия бе перманентно захапана от елегантно интелектуализирана с фина ножичка брада. През рамото си носеше неизменната кожена чанта, натъпкана догоре с предпочитаните от него аудиокасетки „Mеморекс хром“. Работеше само с надеждни клиенти, които му бяха препоръчани от други надеждни клиенти. Не обичаше да разменя повече от няколко думи по време на търговска сделка. Смяташе, че го наблюдават хора, които се занимават с вътрешните работи на Hароднатa република (по всяка вероятност, с право). Оставяш тихомълком в ръката му листче с желания албум и отминаваш. Два дни по-късно албумът се озовава на касета „Меморекс хром“ в кожената чанта на Весо Брадата на площад „Славейков“. Цената на услугата беше три лева. Компилациите струваха повече. Весо Брадата беше енигма – мистериозна личност на неопределена възраст, разтворена в непотвърдени слухове и улична митология. Беше дошъл в столицата от тайнствения за нас Троян и в даден момент се превърна в нещо като старейшина на нашата тийнейджърска компания. Имаше навика да ни удря ненадейно по подрастващите глави с цитати от Мопасан и Ларошфуко, обичаше Реймънд Чандлър, джин с тоник и най-вече... баладите на група „Скорпиънс“. Стените на квартирата му в „Младост“ бяха покрити с двукасетъчни декове, които записваха непрекъснато. До ден днешен една от най-големите тайни на вселената си остава как и откъде успяваше да намери мълниеносно дори най-апокрифните албуми на световноизвестни и неизвестни групи. При това в епоха, в която почти нищо не проникваше през Желязната завеса. Какви бяха тези неизчерпаеми залежи от музика? Каква черна магия беше въвлечена в тяхното доставяне през девет граници в десета? Понякога имах чувството, че албумите се озовават в ръцете му още преди да са издадени. Представям си, да кажем, „Дийп Пърпъл“ в студиото…

Дейвид Ковърдейл: „Ричи, мисля, че с това парче албумът ни вече е готов“.

Ричи Блекмор: „Съгласен съм, Дейв – може спокойно да го изпратиш на Весо Брадата, а след това вече ще мислим и за дистрибуция на световния пазар“.

Да, по онова време площад „Славейков“ беше пиаца „Сан Пиетро“, Весо Брадата беше папата, а рокмузиката беше нашата религия. Помните ли – прекарвахме цели дни в безмълвно слушане на музика. После я анализирахме до припадък. Търсехме и дори изобретявахме фройдистки метафори в проповедите на Морисън, прехласвахме се по неравноделните магьосничества на Бонъм, откривахме неоткриваемия смисъл в акордите на Хендрикс. Част от днешното поколение сигурно гледа с насмешка на нас – олющените изкопаеми, които все още са се вкопчили отчаяно в едно движение, толкова обречено, че бе изместено от корицата на собственото си издание от една разголена грухомявка с изумително висок коефициент на безполезно действие. Как да го обясня? Епохата ни беше такава, че самата музика нямаше избор – тя трябваше да стигне до нас и да надрасне първоначалните си мотиви; да се промъкне чак между спиралите на ожаднелите ни хромозоми. Бяхме кодирани завинаги, а рокендролът – нашият обединител, ни бе превърнал в съчуващи, съусещащи, съмислещи съзаклятници.

Задавали ли сте си въпроса защо деспотичните общества ненавиждат музиката? Защо ИДИЛ обезглавяват тийнейджъри заради нея? Защо уахабитите са я забранили? Защо рокът е смятан за престъпление в Северна Корея? Отговорът е лесен – диктаторите, властолюбците, радикалните маниаци, убийците на светлина знаят идеално на какво е способна музиката. Тя е просветление, безстрашен провокатор, непокварена истина, фабрика за непозволено вдъхновение и покана за независимо мислене – всяко нещо, от което се страхува догмата. От хилядолетия насам една най-обикновена вибрация във въздуха кара уродливи деспоти по целия свят да вибрират от паника и страх. Те знаят, че музиката е нежният палач на мракобесието и че колкото и да я забраняват, никога няма да я надживеят.

Шинейд О'Конър може и да преиграва, но факт е, че една от най-тревожните тенденции на нашето време е обезценяването на истинската музика и на нейното значение. И у нас в България, и в Америка, и навсякъде по света. Не става дума само за попмузиката. Когато дойде време да се съкращават бюджети, да се премахват програми, да се пестят пари, музиката винаги първа е изпратена на ешафода. Затварят се училища, анулират се часове, обезкървяват се оркестри, заглушават се хорове. Така е дори тук, в Щатите, където със сигурност не липсват ресурси. Нашият преход се опита да убие душата на българския музикант с бухалки, простащина и популярна халтура... безуспешно, разбира се, но раните все още кървят. „Учителите ми никога не биха могли да предположат, че ще стигнем дотук – до общество, което няма да уважава труда ни – каза ми великолепният български композитор Румен Бояджиев-син. – За броени години почвата под краката ни се разруши, разпадна се като пудра захар и ние полетяхме в безтегловност, като в онзи стар разказ на Робърт Шекли.“

Вярно е, че на пръв поглед повечето музика не е доходна… но само на пръв поглед.

Обърнете внимание на състоянието на държавите, които отделят средства и усилия за съхраняване и развитие на музикалното си наследство. Музиката във всички нейни вариации е безкраен източник на неизчислим доход за всяко едно общество. Тя формира тези личностни механизми и въображение, които позволяват на човека да създава, изобретява и твори. Сигурен съм, че без нея нямаше да има сапиенс в Хомо сапиенс. Няколко акорда са в състояние да свържат синапсите ни в абстрактен възел от емоции, идеи и мисли по начин, който не е съществувал никога преди в наc, и да ни накарат да надскочим собствените си ограничения. В момента в интернет циркулира много музика, която е изцяло композирана от компютри. Програми са изчислили перфектни интервали, тоналности, мелодии, преходи и контрапункти. Но въпреки това нещо липсва и нито една от тези робо-песни не се е превърнала в хит. Липсва ѝ… и винаги ще ѝ липсва човекът. Изживените, изстрадани, изсмени и изплакани композиции на живота. Когато една музика е истинска, тя пристига от много особено място в нас, което остава неразбрано дори от най-мощните компютърни процесори. В това невидимо за магнитния резонанс вътрешно пространство живеят абстракцията, чувството, съкровеният спомен, есенцията на първата целувка... мистерията на човешката душевност. Същото това красиво място, от което пристига и поезиятa. Дълбоко в себе си винаги съм вярвал, че музиката е поезия без думи, а поезията е музика без ноти. Може би затова дори лишените от слух твърдят, че са в състояние да „чуват“ музика... навярно чрез древната сетивна антена, която ни помага да откриваме ритъм, хармония и стихове във всичко около себе си.

Едно от най-интересните свойства на музиката е нейната способност да ни отнеме от нещата, които разбираме, и да ни връчи тържествено на нещата, които не разбираме. Всеки път когато чуя старото госпъл парче Dragnet for Jesus нa Sister Wynona Carr, ме побиват тръпки. Защо?! Защо, при положение че дори не съм вярващ? Достатъчно ми е да се вслушам за няколко секунди в мощния, набразден от грайферите на съдбата глас, за да си дам сметка, че не е нужно аз да вярвам – достатъчно е тя да вярва. Ако вярваш много, много силно в нещо, то е обречено да се превърне в тръпкопобиваща музика…

Знаете ли, поглеждайки назад, си давам сметка, че деветдесет процента от това, което съм написал през годините, нямаше да съществува без музиката. Често просто я оставям да ръководи мислите ми и покорно следвам нейните ритмични инструкции. И въпреки това толкова често усещам колко неадекватни са усилията ми да следвам нейната омаломощаваща дикция. Работата е там, че думите просто ни помагат да кажем това, което искаме да кажем, докато музиката ни помага да кажем това, което не може да бъде казано.

Забелязали ли сте, че тя е толкова дълбоко вплетена в обществените ни тъкани, че някои неща просто вече не могат да съществуват без нея: сватба без „Менделсон“, първи юли без Юрая, луната без соната, Серджо без Енио, четирите годишни времена без „Четирите годишни времена“...

Музиката не е изобретена – тя е открита, така както се открива континент или съдържанието на кислород във въздуха. Тя е вечно и древно присъствие, а ние сме далеч по-малки и незначителни от нея. Музиката е просто там... в голямото навсякъде. Ето я – в ораторията на птиците, в ре бемола на листата, в каданса на планинския поток, дори в дивия танц на побеснелите пулсари в далечния беззвучен космос.

В момента, в който пристигнах тук, се хвърлих в маниакално преследване на музикални преживявания. Обикалях Щатите с помощта на гериатрична върволица от разпадащи се таратайки. Купувах някое двайсетгодишно, храчещо масло изчадие на американската автомобилна промишленост на безценица и когато вече не можех да го поправям, купувах следващото. Бях беден студент и за да храня тези изчадия с бензин, често не хранех себе си. Но не можех да си позволя да не се докосна до героите си. Да не усетя магията им на живо, преди да са се превърнали завинаги в минало. Често пътувах на юг – към Мемфис, Кларксдейл, делтата на Мисисипи, в търсене на автентичните корени на моята любима блус музика. Бил съм на стотици мегаконцерти на велики групи по стадиони и арени, но тези откачени пътувания... те бяха далеч по-ценни. През тези години успях да чуя отблизо музиканти, които в продължение на години бяха акомпанирали мечтите ми. Видях Джими Котън да разплаче хармониката си на тротоар на „Биъл Стрийт“. Видях гласа на Коко Тейлър да си проправя път през кълба от цигарен дим, за да разтрепери дървените стени на кръчма, която може да бъде описана единствено като барака. Но сигурно най-ценното преживяване бе свързано със самоубийствено пътуване чак до Сан Франциско. Бях чул, че там, в кръчма, наречена „Бум Бум Руум“, ще свири великият Джон Лий Хукър. Беше зима и малко след Ларами ме погълна виелица, която със сигурност бе любимата правнучка на виелицата, която отне живота на Робърт Скот на Южния полюс. След една катастрофа, от която и аз, и колата се измъкнахме само с драскотини, и след безбройни километри пързаляне между обърнати камиони при нулева видимост някак си пристигнах полужив в Сан Франциско. Измих зъбите си на олющена мивка в тоалетната на заведението и до ден днешен помня, че се уплаших, като погледнах в огледалото. Физиономията ми приличаше на брадясала панкреатична киста, а под очите ми имаше торбички, в които можех да побера Делян Пеевски. Джон Лий Хукър наистина се появи с клатушкане на сцената. Изглеждаше минимум 145-годишен. Амфорно крехък, почти нереален, с лице, сякаш изпито на големи, дълги глътки от ожаднелия живот. Трябваше да седне на стол, поставен по средата на сцената. Но в момента, в който китарата попадна в ръцете му, метаморфозата бе шокираща: пръстите му хукнаха по струните като осемнайсетгодишни хулигани, а гласът му пристигна с дълбок вулканичен грохот от никотинения си кратер и ни удари право в костите. Бях толкова близо, че виждах отражението на щастливата си физиономия в черните му очила. Джон Лий Хукър ни напусна само месеци по-късно, а моментът се оказа толкова незабравим, че въпреки отлетелите години току-що успях да го разкажа на един дъх в най-малки подробности.

Но нима наистина ще ни останат само спомените? Отишла ли си е завинаги тази музика, която ни кара да ѝ вярваме, да гладуваме, да бродим като безпътни скитници в нейното търсене и да рискуваме живота си в снежни виелици, само и само за да отразим за малко щастието си в големите ѝ черни очила? Къде са трубадурите на новото време? Къде е невинният гаражен рок на шейсетте и седемдесетте? Къде са искрените, безкористни, бунтуващи се акорди, от които имат толкова отчайваща нужда смрачаващитe се хоризонти на новото столетие? Защо вече няма групи като „Куин“, „Дайър Стрейтс“, „Нирвана“ или поне „Форинър“?

Всъщност нещата не са толкова потискащи, колкото изглеждат на пръв поглед. Ясно е, че всичко се промени със създаването на аудио компресията. Днес, трийсетина години по-късно, самият бизнесмодел е обърнат надолу с главата. Навремето една рокгрупа като „Блек Сабат“, да кажем, издаваше албум на пазара, подкрепяше го с турне и след това в продължение на една-две години музикантите се хвърляха да колекционират венерически болести и да мариноват вътрешните си органи в алкохол и дрога. Когато усетеха, че парите от предишния албум вече не им стигат за метадон и антибиотици, се захващаха със следващия. Сега е обратното. От албумите трудно се печели каквото и да е – тяхната основна функция е да подкрепят турнетата. Групите се издържат предимно от концертите си и нямат време за самоубийствени вакханалии.

Преди интернет, MP3, Напстър, торентите, Спотифай, Ютюб и т.н. попмузиката беше една от най-конвертируемите стоки на световния пазар. Днес обаче Весо Брадата е навсякъде – във всеки дом, телефон и компютър. Достъпът до музика е неограничен, мълниеносен и извънпазарен, което, за съжаление, оставя труда дори на най-добрите музиканти неосребрен. Ако сте привърженик на дадена група, направете малка жертва и купете албума им. Иначе е много вероятно да няма следващ. И ходете на концерти! Слушайте музика на живо, за да ѝ дадете възможност да живее. Толкова обичам да прониквам в тези моменти и да оставам в тях завинаги... в малкия изпотен клуб, където музикантът си спомня нещо хубаво или тъжно, или и двете едновременно, затваря очи и дръпва струната по начин, който никога няма да бъде повторен, и някакъв снажен, самонадеян акорд се влюбва в срамежлива нота и двамата се впускат да танцуват между хората и чашите, и спомените, и въпреки че всички знаем, че любовта им е обречена и когато се разделят, никога повече няма да се срещнат, това прави танца им още по-красив и страстен... и мимолетно вечен. Усетите ли такъв момент, не го обиждайте с телефона си – той няма да го запише. Сложете проклетия апарат на масата, натиснетe копчето за запис на сърцето си и когато песента завърши, я споделете в социалната мрежа на собствените си незабравими спомени.

В едно от най-любимите ми видеоинтервюта на каквато и да била тема Франк Запа каза нещо за изпълненията си на живо, което съм запомнил наизуст като стихотворение:

„Аз притежавам две неща: общо механично познание за това как да използвам китарата си и въображение. Когато дойде време за солото ми, оставаме само аз и законите на природата. Нямам представа какво ще създам. Знам само горе-долу колко време имам. Това е игра, в която ти е връчено парченце от времето и възможността да го декорираш. И в зависимост от интуицията на ритъм секцията, която те подкрепя, можеш да извършиш неща, които буквално е невъзможно да си представиш…

Предпочитам да сгреша някоя нота, но да имам привилегията да създам нещо, което да съществува един-единствен път.“

Убеден съм че рокмузиката не е на смъртния си одър въпреки диагнозата на Шинейд; напротив – тя може да бъде открита с лекота, при това в шокиращо изобилие и неочаквани разновидности. Е, вярно е, няма да има втори „Куин“, но това всъщност е прекрасно – неща като Фреди Меркюри са безценни именно защото не могат да се случат повече от веднъж. Но само ако се огледате, ще откриете феноменални музиканти и групи и тук, и в България, и по целия свят. В последно време имах щастието да чуя на живо много млади рокгрупи като The Pretty Reckless, Halestorm, The Virginmerrys, Odd Crew... Нямаше вокодери, дръм машини и компютри – всичко бе органично, a залите бяха пълни до пръсване с хора на всякаква възраст. Когато за пръв път на британската сцена изгря рокдуетът Royal Blood, легендарният Джими Пейдж призна, че ги е следвал тайничко от концерт на концерт като фанатичен тийнейджър. Гаражният рок от седемдесетте също продължава да печели нови фенове дори днес – ако не вярвате, питайте машината за хитове The Black Keys. Има ги и скитащите трубадури на новото столетие – Джек Уайт, Асаф Авидан, Дан Ауербах, Джо Бонамаса, Бет Харт и много, много други.

Вярно е, че музикално-промишленият комплекс продължава да бълва полуфабрикати, но истината е, че неговата роля е намаляла значително в сравнение с миналото. Днес е достатъчно да имаш талант, трудолюбие и лаптоп, за да достигнеш до милиони слушатели по целия свят, без да се подлагаш на робовладелчески пакт с компании като ЕМИ и Сони BMG. Не ти трябва радиоразпространение, скъп маркетинг, MTV клипове и т.н. Всичко е далеч по-опростено. Истината е, че през живота си не съм слушал толкова много музика, колкото в последните години. Монетизацията наистина е проблем, но много от най-талантливите музиканти намират начин да се възползват от новите реалности. Чикагската група ОK Go, да кажем, издълба своя собствена ниша на световната музикална сцена с евтини, но изключително оригинални видеоклипове. Тези хитри микропродукции им създадоха стотици милиони зрители, лоялни фенове и стабилен доход от YouTube. Разбира се, клиповете са само носитeл и ако песните им не бяха добри, те нямаше да имат успех. Бях на техен концерт, който беше разпродаден до последния билет.

Боб Шнайдър – легендарният мултиинструменталист от Остин, Тексас, осъзна още преди двайсетина години, че има особена връзка на живо със слушателите си. Концертите му наистина са безпрецедентно преживяване – магия, която отсъства в студийните му албуми. Съответно групата му прави по 250 концерта на година... и печели много сериозни пари от тях. При това не само от билети. Обърнете внимание на снимката – на нея държа флаш драйв, направен по образа на Шнайдър. Купуваш гo за десет долара пет минути след края на концерта. На негo е записана всяка песен от спектакъла, който току-що си преживял. Зад сцената има цяла идеално функционираща минифабрика за зареждане на флаш карти, a феновете ги разграбват, за да се опитат да изживеят концерта отново още на път за вкъщи в колите си.

Не ме е страх, че музиката ще загине. Загива само материята – хубавата, истинска музика е неуязвима. Защо, мислите, има „класическа“ музика? Защото безценните неща не умират – те просто стават класически и продължават да дишат с хилядолетия, а ние... ние със своята мъждукаща мимолетност се превръщаме в техния затихващ акомпанимент. Ако не сме се самовзривили или трансформирали в макропроцесори, след петстотин години пак ще продължаваме да слушаме „Бийтълс“, Чарли Паркър, Клептън и Висоцки. Те ще са се превърнали в... „класическа“ музика.

Това, което наистина ме притеснява, сме ние самите. В последно време като че ли всичко се стеснява – новинарският цикъл, капацитетът ни за концентрация, времето, в което оставаме насаме със себе си, без някакъв екран пред очите си. Самата ни нервна система като че ли вече не толерира съдържание, по-дълго от четири-пет минути. Житейският ни фон е наводнен от толкова много надпреварващи се стимули, че не ни остава време за онзи толкова важен вътрешен диалог, който тренира нашето въображение. Преди година-две установих с тревога, че се отдалечавам от музиката – бях се пристрастил към радиопредавания и подкастинги на политическа тема. Слушах ги непрекъснато – в колата, докато тичах, докато пазарувах... навсякъде. Изплаших се, защото усетих, че се променям, че ставaм циничен и раздразнителен, че започвам да вземам решения в живота си, в които няма... музика. Трябваше ми усилие, за да се прибера обратно в човека, който винаги съм бил, и да стигна до извода, че никога повече няма да си позволя да живея без музика.

Някои от най-добрите ми приятели са или музиканти, или са свързани с музиката. Някои станаха много известни, други – не толкова. Но нито един от тях не е забогатял от музика... поне не материално. Никой не е построил палат. Никой не кара мазерати. И това като че ли не ги притеснява. Те нямат нищо против да живеят чрез музиката, а не от нея. Тоналната им, необременена от еснафщина философия е рецепта за щастие, към което човек си заслужава да се стреми. И всички те са носители на някаква особена, заразителна енергия, която ги разграничава от сивата, безоктавна действителност и кара хората да гравитират около тях. Ако има нещо, което да съм научил от приятелите си музиканти, то е, че ако в живота ти има песен, животът ти ще бъде песен.

Не смятам, че пълноценният живот е възможен без наличието на истинска музика, и затова ми се струва толкова важно да не спирате да я откривате и слушате, независимо дали е Булат Окуджава, или „Мегадет“. Между другото, ако се чудите дали някога в истoрията на човечеството Булат Окуджава и „Мегадет“ са присъствали в едно и също изречение, държа да ви уверя, че дори и да се е случвало, това със сигурност е първият път, в който се появяват в две последователни изречения.

Преди няколко години момче на име Нейтън Лийч настрои китарата си и седна на дървен, боядисан в светлосиньо стол в апартамента си в Южна Каролина. Срещу него седна малката му сестра Ева. Нейтън беше метнал на гърба си леко шушляково яке, купено нa Олимпийските игри във Ванкувър, а Ева бе боса и по шорти. Много от вас сте ги виждали тези две хлапета, въпреки че едва ли знаете имената им. Нека ви припомня. В този ден те бяха решили да изпеят заедно песента на групата Family of the Year – Hero. Нещо ги бе накарало да се влюбят в композицията от момента, в който тя ги бе навестила за пръв път по радиото. За щастие, майка им грабна камерата си, за да ги запише. Минути по-късно Нейтън и Ева се превърнаха в неочаквана за самите тях интернет сензация. Днес скромното им изпълнение в YouTube има десетки милиони преглеждания. Аз съм отговорен за около стотина от тях. Между двете хлапета имаше особена връзка. С цялата си акустична непретенциозност, песента им бе толкова искрена, чиста и емоционална, че известно време я гледах всяка сутрин – просто за да започвам деня си с усмивка. Малко по-късно реших, че трябва да се свържа с Нейтън. Имах нужда от неговата помощ. Казах му, че за пръв път не пиша статия, история или разказ, а молба. Молба към хората, които все още са в състояние да четат дълги молби, да не губят вяра в музиката. Исках да разбера откъде е пристигнала тяхната песен и защо е толкова силна. Как така без видимо усилие бяха проникнали в едно чуждо произведение, за да го направят още по-хубаво и да се превърнат в част от него? Така както навремето направи Шинейд О'Конър с най-големия си хит. Говорихме дълго и за какво ли не. Нейтън ми разказа точно как са записали песента и ме увери, че са използвали само малкия му лаптоп и евтиния Blue Yeti USB микрофон, който виждате на видеото. И накрая ми каза нещо, което отдавна подозирах: че страшно обича сестра си и тя е най-добрият му приятел. Понякога дори успявала да го разсмее телепатично – без да изрече и една-единствена дума. „Според мен – каза ми Нейтън, – хората реагират по този начин на нашето видео, защото те усещат неговата автентичност.“

Днес пак слушах песента... и пак не успях да ѝ се противопоставя. Мелодията усети, че може да се довери на хлапетата, и те я вляха без никаква принуда в чаровната си двойна хармония. Неусетно песента се настани удобно между тях... простичка, хубава песен – песен за малките големи проблеми на младостта, за обречените мечти, за стремежа ни да открием мястото си в един свят, в който повечето места вече са продадени. Гледах за кой ли път двете щастливи, пеещи деца и се замислих за това колко е прекрасно, че за броени секунди няколко струни и два гласа могат да обезоръжат напълно побеснелия живот; че така, както тялото ни не може без въздух и вода, така и душата ни не може без музика; че в нейното хармонично наречие чака да бъде открито нашето спасение като човечество; и че сигурно е много, много хубаво да имаш брат или сестра – някой, за когото да се тревожиш, грижиш и обичаш по по-особен начин... Начин, който хора като мен никога няма да разберат.

Нейтън и Ева нямаха сценични костюми, грим и аудиосистема. А сцената? Ето какъв бе декорът им. Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко бе на мястото си – точно там, където бе решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Нямаше го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук, вместо да завира обектива си в млечните жлези на Ким Кардашиян. Тя няма работа на корицата на „Ролинг Стоун“. Ким Кардашиян не е нищо повече от директор по маркетинг на собствения си задник. Ако има някой, който да заслужава корица, това са негримираните деца, които от собствената си кухня дариха със спонтанно и искрено вдъхновение десетки милиони хора по света. Но поне за мен списанието е без значение, защото съм им толкова признателен, че днес ги сложих на корицата на своята любов към музиката.

В същото интервю, което вече споменах, Франк Запа сподели, че обича да слуша българска народна музика. И в това има толкова логика. Знаете ли по каква земя стъпваме? Това е земята на Орфей, на Райна, на Валя, на Никола, на Теодосий, на Веско и на толкова много други музикални вълшебници. Музиката е в хромозомите ни, в културата ни, в езика ни, в пейзажите ни, в страданието и триумфите на нашето минало. Нека не го забравяме и ние, и най-вече нашите законодатели, и в крайна сметка това, за което исках да ви помоля, е да правите музика. Изкомпозирайте, изсвирете, изпейте нещо – дори да е дървена мебел, или филе миньон с гъби, или рекламна брошура. Музиката е навсякъде и във всичко и човек трябва да се стреми към нейното създаване, независимо дали е дърводелец, готвач или графичен дизайнер.

Мислите ли, че е случайно, че когато един от шедьоврите на най-големия разказвач на нашето време бе екранизиран, във филма бе включена и сцената с Моцартовия дует от „Сватбата на Фигаро“? Тя е от огромно значение и Морган Фрийман е прав – някои неща са толкова красиви, че карат сърцето да те заболи и няма как да бъдат изразени с думи. Натурата на повтарящото се ежедневие е такава, че тя неусетно ни обгражда в стени и решетки, а цинизмът, разочарованията и безнадеждността се превръщат в нейните жестоки тъмничари. Малко или повече, всеки човек носи в себе си своя Шоушенк. И затова е толкова важно да можем да се вслушаме в тези благословени гласове, които се реят по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи, и да дадем възможност на една красива птица да размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка, да накара стените ѝ да се разтворят в нищото и поне за малко всеки човек в Шоушенк да се почувства... свободен.
18 Feb 2017
Не плачете за Марика!

Иво Иванов (Канзас)

Току-що пристигнах в Дийст. Никой не ме посреща, така че тръгвам сама по мрачните средновековни улици. Единственият ми спътник е мълчаливият безкомпромисен студ, но той не ме притеснява. Не съм очаквала слънце и топлина – тук поведението на месец февруари никога не се е отличавало с изобретателност. Идвала съм в това градче и преди, но този път причината е по-особена. Днес отивам на гости на Марика... великата Марика. Няма дори да почукам на вратата – не е нужно – прекалено близки станахме в последните години. Просто ще вляза – знам, че ме очаква.

Но нека ви върна няколко месеца назад – на лекоатлетическата писта в Рио. Септември е и тропическият въздух е наситен с влага... и напрежение. Аз обаче съм спокойна – свикнала съм да печеля. Очаквам победата, и то не понякога – винаги! Вярвам, че всяко състезание е мое. Упоритост, методичност и последователност – тайната на моя успех е простичка. Рано или късно надделявам над конкуренцията. Но тези две изумителни жени, летящи пред мен, са толкова силни, толкова бързи, толкова издръжливи... трябва веднага да заменя възхищението си с целенасоченост. Съмнението е майка на провала и затова не се съмнявам – знам, че ще ги настигна! Двете легендарни жени... Мишел и Марика. Ще се добера до тях... с цената на всичко.

Пистата е гладка само за тези, които не я познават. В моменти като тези човек усеща всяка една от хилядите ѝ тръпчинки – настръхналата кожа на тартана. С всяко движение вибрациите ѝ минават на вълни през цялото тяло и потъват една по една някъде дълбоко в костите. Не бих казала, че 400 метра ми е любима дисциплина – предпочитам дългите дистанции. Изоставам катастрофално още на старта.

Някъде далеч пред мен е Мишел Стилуел. Проклетата канадка! Не ме дразни. Не! По-скоро ме вбесява начинът, по който лети в четвърта пътека – с дива, свръхестествена скорост. Не ѝ ли стигат четири златни медала? Дразня се, когато я наричат легенда, но дори и аз трябва да се примиря с истината – просто няма друга като нея. Режимът ѝ не граничи с лудост, защото между тях отдавна няма граница.

Треньорският ѝ щаб изчислява най-малките променливи. Всяка калория в храната. Всяка част от екипа. Дори влезе в аеродинамичен тунел, за да намери начин да намали съпротивлението на въздуха по време на състезание. Затова се появи преди четири години в Лондон с коса, прибрана в специална, прилепнала за главата ѝ шапка. През зимата е в Австралия с месеци, за да не спира подготовката си на открито. И това е само част от нейния епос. Мишел е толкова популярна в Канада, че се озова в парламента, а в момента е министър на социалното развитие на Британска Колумбия. Да, съвсем сериозно: министърка шампионка! Има и съпруг, а синът ѝ е вече петнайсетгодишен. И всичко това го е постигнала след инцидента…

Понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Мишел Стилуел започна втория си живот едва седемнайсетгодишна. Тийнейджърска му работа – возила се на конче на гърба на приятелка. В собствения си дом.

Приятелката ѝ се препънала и я изпуснала. Мишел паднала назад по стълбите към мазето. Казват, че е оцеляла по чудо, но счупването в гръбначния стълб било ужасяващо и необратимо. Операциите я спасили, но след тях пристигнали усложненията – Мишел нямало да може да движи краката си и пръстите на ръцете си. Оттогава се опитвам да я настигна. От този ден, в който на самия ръб на зрелостта трябваше да се прости с единия си живот и да започне следващия.

Някои хора се отчайват в такива моменти. Потъват в тресавище от депресия... и остават завинаги на спирката, където ги е свалил автобусът на нещастието. Решават да съществуват в онзи живот отпреди инцидента... животът, който вече не съществува. Но големият, серпентинен въпрос, който самата аз често си задавам, е дали всъщност съществуваш, ако съществуваш само в нещо, което е спряло да съществува? Мишел не искаше да живее по този начин и хвана следващия автобус. И ето че вече двайсет и пет години не можем да я настигнем – нито аз, нито толкова много други жени, които я гонят с десетилетия по писти и стадиони. Аз не наричам спортисти като Мишел Стилуел параолимпийци. Проумяла съм това, което е очевидно за всеки, който е успял да вникне в техните безумно тежки дисциплини. Те са си олимпийски шампиони и няма какво да се слага в скоби, тъй като просто са най-добри в това, което правят. Настанете една здрава спортистка в състезателния стол и Мишел ще я отнесе поне с двайсет метра.

Не знам дали споменах – аз не се впечатлявам лесно, но първото ѝ олимпийско злато смая дори мен, госпожица Невъзмутимост. Защо? Защото го спечели в Австралия като състезателка по баскетбол в инвалидни колички. Само да ви напомня, че това е човек, който не може да сгъва пръстите на ръцете си! След Сидни олимпийската шампионка по баскетбол се преквалифицира, превземайки с гръм и трясък спринтовите дисциплини в леката атлетика. В Пекин нямаше кой да я победи – Стилуел смаза конкуренцията на 100 и 200 метра и се върна в Канада с два златни медала. Последваха световни титли и рекорди. Победи... триумфи… хегемония! Лондон беше зад ъгъла и дори стихия не можеше да я спре. Докато… докато не се появи нещо далеч повече от стихия – нещо диво и неукротимо на име Марика!

Виждате ли я? Тя е развилнялото се русокосо тайфунче, което в момента се носи по пистата в Рио в трета пътека и отчаяно се опитва както да настигне летящата канадка, така и да се откъсне от мен. Тя – вечно усмихнатата и приветлива Марика Вервурт – родена и израснала в сърцето на Фламандска Белгия, във ветровития Дийст, по чиито улици бродя в момента. Тя – единствената атлетка, дръзнала да посегне на хегемонията на легендарната канадка. Да я предизвиква в продължение на години. Да мачка рекордите ѝ. Да ѝ отмъкне златото в Лондон. Да я победи на световни първенства и турнири. Всъщност трябва да ви призная, че точно заради нея сме тук, в този разказ. Не заради Мишел и не заради мен. Иска ми се да разберете жертвата, която правя, за да ви разкажа нейната история – толкова мразя да говоря, да се спотайвам неумело сред думите си. Чувствам се като бежанка в собствения си монолог. Предпочитам благородния метал на мълчанието. Предпочитам действието. Но повярвайте ми, Марика Вервурт си заслужава разказа. И нейният живот е разделен на две части. На „преди“ и „след“. Но нейното „след“... О, нейното „след“ е единствено по рода си!

Да вземем днешните проклети 400 метра. Не усещам умора – напротив, нося се с всички сили след двете спринтьорки. Канадската министърка е твърде далече... С надежда да я настигне, русокосата белгийка блъска гумите с неистова ярост и скъсява разстоянието. Изоставам по малко с всеки оборот на техните бясно въртящи се колела... и започвам да се примирявам с горчивата истина – днес няма да спечеля. Няма дори да завърша. Е, и?! Много важно! Нали вече ви казах – предпочитам дългите дистанции. Въпреки нечовешкото усилие Марика не успява да задмине великата канадка. Стилуел печели петия си златен олимпийски медал, а белгийката остава втора. Но на мен ми става малко криво не толкова за мен, колкото за победителката, защото... стадионът е на крака и публиката скандира: „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“.

Това всъщност е напълно обяснимо. Всички някак си искаха тя да победи. Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, което ще ви накара да изтръпнете? Само дни преди да пристигне в Бразилия, ей така, без да иска, Марика шокира целия свят. Някой я попита за плановете ѝ след Олимпиадата, а тя съвсем невинно и спокойно отговори, че Рио е нейната последна мечта и в подходящия момент след Игрите ще сложи край на… живота си. И знаете ли – други може и да са си прехапали устните от изумление, но аз самата не бях изненадана, защото знаех... знаех точно откъде е минала, за да стигне дотук – до своето последно състезание, до тези думи, до това решение.

Познавам я от дете и я помня каква машинка беше още тогава. Колоездене, тенис, атлетика... мачкаше във всичко! Не ѝ се отдаваxa само дисциплините, които още не беше опитала. Биеше дори момчетата на нейна възраст. И всички я обичаха. Съученици, учители, съграждани. Понеже се познаваме, ще ви кажа защо – защото няма такъв характер! Това момиче не е човек – тя си е един свръхсоциален, екстровертен, ухилен до ушите енергокомбинат. Заразява с ентусиазъм всички около себе си. От тези хора, които не могат да стоят на едно място и са в състояние да дарят душа дори на най-мъртвата компания. Пет секунди! Пет секунди ѝ трябват, за да ви очарова. Логично – като ученичка имаше безброй приятели и беше с перманентна покана за всеки купон. Предричаха ѝ бляскаво спортно бъдеще… докато не пристигна онзи злощастен момент, в който усети нещо странно в бедрения си мускул... някаква слабост... някаква непозната, мистериозна болка.

Диагнозата бе смазваща – дегенеративно заболяване на гръбначния стълб. Лечение няма. Болестта просто пристига с бавни, но неумолими стъпки и едно по едно те отнема от всяко нещо, което обичаш. Едва петнайсетгодишна, Марика Вервурт трябваше да се вгледа в най-страшната бездна... и някак си да устои, без да полудее, когато бездната отвърна на погледа ѝ. На двайсет и една годишна възраст Марика излезе от поредното си безкрайно посещение в болница в инвалиден стол. Болестта бе отнела краката ѝ завинаги. Така започна вторият ѝ живот. Този, заради който и аз се сближих с нея. Нейното голямо, мъчително и триумфално „след“.

Честно да ви кажа, между нея и Мишел не съществуват особено топли чувства. Те не са от съперничките, които се обичат, но ако ме питате мен, имат много общо помежду си. С една разлика – болестта на Марика е ненаситна... и омаломощаващо болезнена. Истината е, че медалите ѝ имат две страни. Хората – те виждат само едната – бляскавата. Тази, която отразява летящата по пистата, силна, усмихната, печелеща титли Марика. Но медалът има и друга страна – страна на страдание, нечовешки болки и сълзи. Всеки ден, всеки час, всяка минута са битка с настоящото изтезание и с разбирането за... неизбежното бъдеще. Вижте, поне според мен съдбата не е приятел на Марика. По-скоро е пъклен, изобретателен злодей, който винаги намира начин да ѝ поднесе вълна след огнена вълна от нови препятствия и мъки. Знаете ли, че Марика понякога губи съзнание от болка? Че не може да спи? Че страда от такива конвулсии, че родителите ѝ трябва буквално да се борят с гърчещото ѝ се тяло, за да я задържат на леглото?

Аз самата се чудя понякога как издържа. Може би тайната е в нейните любими думи. Тя ги повтаря непрекъснато: „Когато една врата се затвори, винаги ще се отвори друга. Трябва обаче да повярваш, че я има, и най-вече... да искаш да я откриеш!“.
Не че искам да класирам човешкото страдание, но има нещо особено смазващо в това да си бил елитен атлет, човек, създаден за спортни подвизи, и след това да бъдеш хвърлен на инвалиден стол завинаги. Не ѝ беше лесно на Марика, но тя вярваше в своята собствена приказка – приказката за вратата. Когато една се затвори, се отваря друга. И тя реши да я намери и да натисне бравата. И се хвърли като побесняла да тренира тялото, което ѝ беше останало, и да участва в триатлони... През 2007 година дори се добра до легендарния „Айрън мен“ в Хаваите. Два километра и половина плуване – само на ръце, разбира се, после 112 километра в специално колело и накрая за десерт – пълен маратон в количка. Няма да повярвате, но и това не можеше да ѝ изтощи енергията. Марика Вервурт беше станала стоманена – започнаха да я наричат Звяра от Дийст. Беше в такава форма, че имаше мускули на места, на които другите хора нямат места!

Беше щастлива! Имаше усещането, че надделява над собствената си съдба. И в този момент болестта направи следващата си крачка и ѝ отне физически възможността да се състезава в триатлони. Вратата бе затръшната безцеремонно, категорично и завинаги. И Марика отвори следващата – в търсене на независимост от оковите на парализата тя откри водолазното гмуркане. Даваше ѝ усещане за свобода и безтегловност. Но и тази врата не остана отворена задълго. Сатанинската болест ѝ изпрати нови жестоки спазми в мускулите и лекарите решиха да имплантират в тялото ѝ специална помпа, която да инжектира лекарство директно в гръбначния стълб. Това направи гмуркането невъзможно. Марика се огледа и за пръв път в живота си получи усещането, че всички проклети врати са затворени. Че отникъде не идва светлина. И потъна в жестока депресия. Бе решила да сложи край на живота си още тогава, през 2008 година.
Ако ви кажа какво я спаси, няма да ми повярвате. Евтаназията! Да, знам, че звучи абсурдно, но според моето скромно мнение дори парадоксите са рожби на логиката. Белгия легализира асистираното самоубийство през 2002 година. Това е голямо изключение. Държавите по света, които са разрешили подобно нещо, се броят на пръстите на ръката на Мики Маус. Ако успееш да убедиш лекарския съвет, че страданието ти е непоносимо и че единственият хуманен изход е смъртта, ти се издава специален документ. Нужен е внимателен анализ и подписи на специалисти, но... веднъж сдобиеш ли се с тази смъртна лична карта, ти се дава възможност във всеки един момент да вдигнеш телефона и да направиш обаждане. Малко след това в дома ти ще дойде лекар, който някак си ще намери сили да погази Хипократовата клетва, инжектирайки във вените ти летална доза тиопентал, евентуално последвана от калиев хлорид.

Тялото ще се отпусне, очите ще се затворят, сърцето ще се забави, мислите ще отплуват нанякъде, откъдето няма да се върнат, и болката ще си отиде... завинаги. Вие какво мислите за евтаназията? Аз лично съм леко раздвоена по темата. От една страна, съм абсолютно подвластна на идеята, че нещата трябва да следват своя естествен ход. Да сложиш край, преди да ти е дошло времето, някак си ми прилича на бягство, a аз предпочитам преследването. Забелязала съм, че почти винаги самоубийството е прибързан импулс. Казват че било перманентно решение на временен проблем. Все си мисля за онзи самотен човек, чието предсмъртно писмо бе намерено преди четиридесет години на кухненската му маса в Сан Франциско. На него пишело: „Не виждам смисъл да продължавам. Днес ще скоча от моста Голдън Гейт. Ще сложа край на всичко. Но ако поне един непознат човек ми се усмихне по пътя към моста, няма да го направя!“. Никой не се усмихнал…

Ех, странно нещо са хората – толкова силни и в същото време толкова уязвими. Понякога най-голямото решение е толкова нестабилно, че се крепи върху една-единствена непозната усмивка.

Но историята на Марика е друга. Аз я разбирам. Не я съдя и упреквам. Защото много, много рядко самоубийството не е толкова бягство, колкото спасение. Перманентно решение на перманентен проблем.

Евтаназия... звучи като континент. Континент, на който попадат най-самотните корабокрушенци. В Белгия по този начин слагат край на живота си по две хиляди човека на година. Това са почти двеста човешки души на месец!

Но нещо много странно се случи с Марика в момента, в който взе документа за евтаназия! Той ѝ вдъхна живот. Желание да продължи. Според нея без нeго отдавна е щяла да бъде мъртва. Да, именно евтаназията бе тази, която отвори следващата врата в изумителния живот на Марика Вервурт. Защо ли? Не съм говорила с нея по въпроса, но тя самата каза пред BBC, че документът ѝ е дал странно усещане за независимост и контрол. Държейки в ръцете си последното решение, сякаш най-после се бе сдобила с надмощие над болестта. Беше с един ход пред нея. Вратата отново беше широко отворена и зад нея имаше... писта. Марика нахълта в леката атлетика като подивяло животно и беснеещите колела на състезателния ѝ стол започнаха да мачкат рекорд след рекорд. Слуховете за сърцатата белгийка стигнаха и до Канада. До този момент Мишел Стилуел не познаваше загубата. Всичките ѝ медали бяха направени от злато. Но ето че идваше Олимпиадата в Лондон и за пръв път в състезателната си кариера канадската спринтьорка се чувстваше несигурна. Опасенията ѝ бяха оправдани.

Стоте метра в английската столица бяха един незабравим, спиращ дъха спектакъл. Двубой между две изключителни личности. Всички ние – останалите жени, които ги преследвахме, бяхме на практика зрители. Марика излетя като балистична ракета от старта. С неистово усилие желязната министърка започна да я настига. Десет метра преди финала Марика сякаш започна да губи сили. Канадката бе на сантиметри зад нея и продължаваше да набира скорост. Ако имаше още два метра, Мишел щеше да я задмине, но финалът пристигна точно навреме, за да може моята русокоса приятелка да грабне своето първо злато. Марика спечели с нов рекорд и докато столът ѝ все още летеше по инерция, нададе крясък до небесата и започна да бърше сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.

Това беше началото на едно епично съперничество. Какво да ви кажа – за мен просто беше привилегия да имам възможността да го наблюдавам отблизо. Марика и Мишел бяха неукротими. През последвалите години победителят във всяко състезание, всяко световно първенство и всеки турнир се казваше или Стилуел, или Вервурт. Отнемаха си една на друга рекордите и титлите през месец. Проблемът е, че както вече ви казах, Марика се състезаваше не само с Мишел, но и с една самозабравила се съдба, която явно смяташе затръшването на врати за свое задължение. Малко преди финала на 800 метра на световното в Лион през 2013 година белгийката влезе агресивно в последния завой и при изпреварването се сблъска с канадката. Болидът ѝ излетя във въздуха и стовари тялото ѝ върху пистата с огромна скорост. Видях рентгеновата ѝ снимка. Рамото ѝ приличаше на фрикасе. Подложиха я на четиричасова операция, за да го реконструират. Усложненията я пратиха в болница за цели четири месеца. Хирургът ѝ каза, че никога повече няма да се състезава и че тази врата е затворена завинаги.

Какво, мислите, направи Марика? Превърна болничния си креват в зала за фитнес, разбира се! Навърза го целия в ластици и тежести и започна да тренира в леглото, при това непрекъснато. Бицепси, трицепси, коремни мускули. Пет-шест-седем часа на ден! Луда глава! Осем месеца след инцидента Марика се появи на пистата и... счупи три световни рекорда! След това намери хирурга си и го прегърна с думите: „Благодаря ти, че ми каза, че повече няма да се състезавам. Това ме амбицира до безумие. Твоите думи ме надъхаха да се боря като животно!“.

И като стана дума за животни, може би е време да ви разкажа за едно от тях. Най-важното в живота на Марика. Механизмът все още не е ясен, но има кучета на този свят, които са в състояние да усещат незабележими промени в организма на човек. Може би обонянието им усеща неосезаем намек за дисбаланс в ендокринната система. Може би е някакво шесто чувство, запазено само за тях. Нямам представа, а и учените не са сигурни. Това, което знам, е, че Maрика получи най-ценния подарък в живота си точно навреме – очарователен златист лабрадор с благороден характер и очи на немски класически философ. Двете станаха неразделни. Марика е будистка и сигурно затова нарече новата си приятелка Зен. Най-важното нещо за Марика е нейната независимост. Затова се отдели от родителите си и живее в специално адаптиран за нуждите ѝ апартамент. Болестта ѝ обаче ѝ беше подготвила ново коварство – жестоки епилептични припадъци. Пристигат неочаквано и стягат мускулите ѝ в неистови спазми. Диафрагмата ѝ се свива на топка и не ѝ позволява да диша. Нужна ѝ е помощ. Зен усеща припадъците минута-две преди да пристигнат и нежно побутва Марика по коленете. Това ѝ дава възможност да натисне специално копче, за да пристигне незабавно медицинска сестра. Зен не е просто вярна приятелка – за Марика нейната помощ е животоспасяваща. Но понякога дори тя не е достатъчна…

Само година след операцията Марика готвeла спагети в дома си. Припадъкът пристигнал неочаквано и тя изгубила съзнание точно в момента, в който сваляла тенджерата с вряща вода от котлона. Жестоките изгаряния я изпратиха отново с месеци в болницата. Междувременно болестта ѝ правеше следващите си крачки. Болките започнаха да стават непоносими. „Понякога спя само по десет минути на денонощие“ – призна тя пред френската телевизия. Самият факт, че се добра до олимпиадата, е труден за вярване.

На втория ден след като пристигна в Рио, Марика получи жестоко отравяне от развалена храна. След трийсетчасово повръщане лекарите я сложиха на системи в болница. Никакво лекарство не помагаше и решиха да я изпратят на изследване в друга болница. За щастие обаче, състоянието ѝ се подобри навреме и два дни по-късно, обезводнена, съсипана и изтощена, Марика застана на старта на финала на 400 метра. Този, за който вече ви разказах и в който тя полужива някак си спечели сребърен медал. Всички знаеха, че Рио е нейната последна мечта, и почти всеки човек на трибуните искаше да я види със златото. Затова, ако сте били сред просълзената публика и въпреки победата на Мишел сте скандирали „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“, напълно ще ви разбера.
В Бразилия Марика имаше още едно последно състезание – сто метра. Два дни преди финала се подготвяше със спринтове от по трийсет метра. За нещастие, на третия спринт жена в инвалиден стол пресече по погрешка през пистата и Марика се блъсна в нея с двайсет километра в час. Рамката на количката ѝ се вряза дълбоко в ребрата ѝ, а предното ѝ колело беше натрошено. Въпреки това тя продължи тренировката с нова гума. Същата нощ обаче кръвоизливът от удара предизвика вътрешна инфекция и Марика вдигна 38.5 градуса температура. Още не ми е ясно как, но тя не само че се появи на състезанието, но и успя да се добере до третото място. В същото съревнование Мишел Стилуел спечели своя шести златен медал. Марика Вервурт завърши кариерата си на почетната стълбица. В очите ѝ блестяха сълзи. Една голяма, хубава, осмисляща врата се беше затворила веднъж завинаги. Веднага след награждаването я чух да казва следното пред камерите: „Някои хора се отказват, защото повече не искат да се състезават. Но в моя случай не е така. Аз нямам избор. Съзнанието ми иска да се състезава, но тялото ми отказва. То ми крещи: „Спри! Моля те, спри! Не мога повече! Не издържам на болките – ти ме разрушаваш!“.

Марика каза също, че няма да сложи край на живота си незабавно след Игрите. Ще го направи тогава, когато е готова. Може да е утре или след месец, или след година. Засега все още има още няколко малки мечти... няколко врати, които да отвори. Подготвя се например да скочи с парашут от самолет. Наскоро стана първата белгийка, направила бънджи скок в инвалидна количка. Гледа да прекарва повече време с родителите си, които я обожават, с най-добрата си приятелка Лива и с безбройните си фенове. „Имам все още някои хубави дни – сподели Марика пред BBC – но лошите стават все повече. И когато напълно изместят хубавите... тогава ще сложа край. Когато си отида, не искам да има тъжни хора. Не искам да има кафе и кекс на погребението ми. Искам приятелите ми да надигнат чаши с шампанско. И да кажат: „Да пием за Марика. Тя живя силно и хубаво. И въпреки че имаше ужасна болест, благодарение на нея успя да постигне неща, за които повечето хора могат само да мечтаят“. Вече не ме е страх от смъртта. Страх ме е от друго. Аз искам да бъда Марика и няма да позволя на болестта да ми отнеме независимостта. За мен смъртта ще бъде красиво място... покой.“

Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв... такъв тип музика. Е, и един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси. Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за твореца и неговия верен спътник – саморазрушението. И намеква, че понякога нещата, които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия. Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъстителна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено... толкова логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление.

Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоянието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-садистична. Понякога Марике буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите... лошите дни ги поглъщат.

И ето че днес отивам на гости на Марика... Великата Марика. Усетих, че е време да я видя. Няма дори да почукам на вратата – просто ще вляза. Знам, че ме очаква. Стаята ѝ е малка, но уютна. Всичко е по-ниско, за да може да го достига от стола си. Стените са боядисани в игриви зелени пастели, а украсата е предимно плакати и трофеи от нейните победи. Марика и Зен спят сгушени една до друга на леглото. Двете неразделни, изтощени момичета. Толкова ги обичам. Защо ли имам чувството, че когато си тръгне едната, ще я последва и другата... Поглеждам в огледалото, без да знам какво да очаквам. Всеки път изглеждам различно. Предполагам, че зависи от това в чий дом съм. Размитото ми отражение все още танцува и търси очертанията си в огледалото. Нямам лице на вещица, кокалести пръсти и качулка. А косата... косата е мит. Навън вятърът свири някаква зловеща токата и фуга. Студът се е облегнал в прозореца, сякаш иска да нахълта и да ме прогони. Наивник! Аз бродя из долината на сенките от самото начало на времето. Не аз треперя от студ – студът трепери от мен. Но не мислете, че не съм суетна. Чертите ми се търсят и намират в огледалото и постепенно придобиват лицето на нещо много красиво. Някъде в устните си разпознавам усмивката на Джесика Ланг. Прилича на избавление. В този дом аз съм желана и обичана. Знаете ли какво значи това за ненавиждана жена като мен? Истината е, че хората просто не ме разбират. В повечето случаи аз не съм събитие – аз съм процес. И не пристигам отникъде – ние винаги сме заедно. Аз и ти, всеки човеко! Просто в твоя първи миг на този свят аз се раждам старица и с всеки изминал ден, в който ти остаряваш, аз ставам по-млада и по-силна. Знам, че с годините мислиш все по-често за мен и че моята неизбежност те тревожи. Това е нормално. Това е човешко. Но искам да ти кажа нещо: поне днес не мисли за мен! Не мисли и за Марика. Мисли за себе си и за моя антипод – живота. Този, който държиш като вода в шепите си. Мисли за това какво съкровище ти е връчила съдбата. Мисли за това как ще го използваш. Мисли за това какво смяташ за хубав ден и за лош ден. За светлината, струяща през безбройните отворени пред теб врати. Мисли за това, преди дори да си помислил да се откажеш от каквото и да било.

И, хора… още нещо искам да ви кажа: не плачете за Марика! Тя живя толкова красиво, силно и достойно. И когато я взема със себе си, обещавам да ви оставя нейната история. От нея наистина има смисъл.

Знаете ли, в началото не ви казах истината. Не печеля всяко състезание. Понякога се натъквам на редки хора, които премахват състезанието и го превръщат във взаимоотношение. Тях няма как да победя. Приближавам се до леглото. Двете момичета все още спят. Марика се усмихва в съня си – нейното малко скривалище от болестта. Както казах, днес съм тук само на гости. Часът на Марика все още не е настъпил. Още има време, но финалната линия вече е съвсем наблизо.

Залезът пронизва облаците и започва да кърви в заледения прозорец. Сгушвам се на леглото до Марика и се приютявам в съня ѝ. Тук е светло и хубаво. Няма болка, припадъци и спазми. Носим се ръка за ръка – аз и Марика, по широка писта върху собствените си силни крака. Трибуните са пълни догоре с усмихнати приятели и близки. Тя е спокойна и щастлива. Не я е страх от мен. Поглежда ме с усмивка. Марика знае, че няма да я отнема от света. Това дори и аз не мога да направя. Тя вярва, че винаги може да разчита на мен. И когато ме повика, аз ще дойда в бялата си рокля, ще я прегърна и ще ѝ помогна да отвори последната врата.
Последните посетители


22 Nov 2010 - 0:07


10 Sep 2009 - 15:47


24 Apr 2009 - 2:31


23 Apr 2009 - 23:35


24 Nov 2008 - 18:37

Коментари
Други потребители не са оставяли коментар за jasonkidd.

Приятели

634 коментара
Активен: 5th July 2016 - 10:05 PM
Виж всички приятели
Олекотена версия Час: 19th December 2018 - 04:58 AM

> ADVERTISEMENT:

> Forum Information:

Copyright: © www.basketball-bg.com 2004 - 2011. Всички права запазени
Author: Екип на Basketball-Bg.Team
Powered by: SMG - Sport Media Group