Здравейте ( Вход | Регистрация )

>Партньори

Профил
Лична снимка
Репутация
 
Опции
Опции
Лично резюме
jasonkidd няма лично резюме.
Персонална информация
jasonkidd
SPECTATOR
40 годишен/шна
Male
Варна,България
Роден/а Април-24-1977
Интереси
Няма информация
Друга информация
Любим отбор: Phoenix Suns
Статистики
Регистриран: 4-May 08
Интерес към профил: 3,392*
Последно: 12th July 2017 - 02:06 AM
Локално време: Jul 25 2017, 03:44 AM
22 коментара (0 за деня)
Контакти
AIM Няма информация
Yahoo Няма информация
ICQ Няма информация
MSN Няма информация
Contact Скрито
* Броя на преглеждания (интерес) на вашия профил се обновява на всеки час

jasonkidd

Members

*


Теми
Коментари
Коментари
Приятели
Моето съдържание
12 Jul 2017

„До ден днешен нямам никаква представа за какво пееха тези две италианки. Честно да си кажа, даже не искам да знам. Някои неща е по-добре да останат неизказани. Иска ми се да вярвам обаче, че пееха за нещо, което е толкова красиво, че кара сърцето да те заболи и няма как да бъде изразено с думи. Казвам ви – тези гласове се рееха по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи. Сякаш някаква красива птица размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка и накара стенитe ѝ да се разтворят в нищото и за един безкрайно кратък миг всеки човек в Шоушенк се почувства... свободен.“


Ред (Морган Фрийман) в „Изкуплението Шоушенк“


Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко е на мястото си – точно там, където е решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Няма го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук! Но не! Легендарният фотограф е точно там, където не трябва да бъде – в свръхмодерно студио, въвлечен в продължителна фотосесия за списание „Ролинг Стоун“ с разголената Ким Кардашиян. Да – „Ролинг Стоун“! Миналото лято легендарното издание за популярна музика действително реши да сложи на корицата си скандалната риалити птицечовка, известна най-вече с това, че е известна.

Естествено, много хора бяха разочаровани от решението на емблематичното списание да компрометира митичната си репутация, но без съмнение най-вбесена бе Шинейд О'Конър. Ирландската певица изригна в интернет пространството, оповестявайки музикатa за официално мъртва. Не е за вярване – добави Шинейд, – че един от нейните убийци се оказа именно „Ролинг Стоун“!

Но мъртва ли е наистина музикатa? Подобно на О'Конър, много от приятелите ми смятат сегашната епоха за разрушителна. Действително, в последните десет-петнайсет години музикалната индустрия бълва предимно синтетични продукти, произведени на поточна линия. Звезди, идоли и хитове се създават в корпоративни заседателни зали от изпълнителни директори в напреднала възраст.

„Какво направи двайсет и първи век с музиката? – клатят огорчени глави моите съмишленици по меломанщина. – Навремето имахме „Пинк Флойд“, „Дъ Ху“ и „Ийгълс“. Сега имаме Бийбър, Спиърс и Майли.“

Може би наистина е така..., може би не съвсем. Това, което не можем да оспорваме, е, че лицето на музиката се е променило завинаги – и то не само заради диоптрите на носталгията. Времето, в което младите хора се събираха по таванчета, блокове и квартири, пускаха пердетата, гасяха светлината и просто слушаха музика в мрака, е безвъзвратно отминало и никога няма да се върне. С отдалечаването на гледната точка някои неща изглеждат почти нереални.

Ето ни например в един незарастващ спомен – десетина хлапета, събрани около стария ми грамофон. Не знам точно на колко съм. Тринайсет? Четиринайсет? Няма значение. В треперещите ни ръце някак си е попаднал първият рокалбум в живота ни – митичният „Физикъл графити“ на „Лед Цепелин“. Плочата върти улеите на своята черна винилова пелерина в хипнотичен пирует, иглата скърца, звуците пристигат... толкова странни, екзотични и неочаквани, и наводняват малката ни стая, малкия ни свят, малкитe ни души. И някак си ей така, с леко пращeне, няколко акорда и без никакво усилие, ги правят по-големи… огромни! По-обширни дори от пространството, с което разполагаше детското ни въображение. Магия! Магията на музиката – ние не можехме да ѝ избягаме. А и не искахме. Просто я оставяхме да ни настигне и да изпрати младостта ни в доброволно пленничество.

Корицата на „Ролинг Стоун“ ме накара да си дам сметка, че никога не съм се замислял сериозно за ролята на музиката в живота ни. Излишно е да обяснявам какво значеше рокът за една цяла генерация, изолирана изкуствено от останалия свят. Самият ѝ достъп до нас бе една необяснима авантюра.

Знаете ли кой е първият търговец на площад „Славейков“? Най-първият?! Казва се Весо Брадата – човек, който в началото на осемдесетте години се превърна в една от най-влиятелните личности сред младото поколение на София. Сигурен съм, че точно сега има хора, четящи тези редове, които го помнят идеално. Можеше да бъде открит всяка вечер пред кино „Славейков“ – стройна фигура, чиято аристократична физиономия бе перманентно захапана от елегантно интелектуализирана с фина ножичка брада. През рамото си носеше неизменната кожена чанта, натъпкана догоре с предпочитаните от него аудиокасетки „Mеморекс хром“. Работеше само с надеждни клиенти, които му бяха препоръчани от други надеждни клиенти. Не обичаше да разменя повече от няколко думи по време на търговска сделка. Смяташе, че го наблюдават хора, които се занимават с вътрешните работи на Hароднатa република (по всяка вероятност, с право). Оставяш тихомълком в ръката му листче с желания албум и отминаваш. Два дни по-късно албумът се озовава на касета „Меморекс хром“ в кожената чанта на Весо Брадата на площад „Славейков“. Цената на услугата беше три лева. Компилациите струваха повече. Весо Брадата беше енигма – мистериозна личност на неопределена възраст, разтворена в непотвърдени слухове и улична митология. Беше дошъл в столицата от тайнствения за нас Троян и в даден момент се превърна в нещо като старейшина на нашата тийнейджърска компания. Имаше навика да ни удря ненадейно по подрастващите глави с цитати от Мопасан и Ларошфуко, обичаше Реймънд Чандлър, джин с тоник и най-вече... баладите на група „Скорпиънс“. Стените на квартирата му в „Младост“ бяха покрити с двукасетъчни декове, които записваха непрекъснато. До ден днешен една от най-големите тайни на вселената си остава как и откъде успяваше да намери мълниеносно дори най-апокрифните албуми на световноизвестни и неизвестни групи. При това в епоха, в която почти нищо не проникваше през Желязната завеса. Какви бяха тези неизчерпаеми залежи от музика? Каква черна магия беше въвлечена в тяхното доставяне през девет граници в десета? Понякога имах чувството, че албумите се озовават в ръцете му още преди да са издадени. Представям си, да кажем, „Дийп Пърпъл“ в студиото…

Дейвид Ковърдейл: „Ричи, мисля, че с това парче албумът ни вече е готов“.

Ричи Блекмор: „Съгласен съм, Дейв – може спокойно да го изпратиш на Весо Брадата, а след това вече ще мислим и за дистрибуция на световния пазар“.

Да, по онова време площад „Славейков“ беше пиаца „Сан Пиетро“, Весо Брадата беше папата, а рокмузиката беше нашата религия. Помните ли – прекарвахме цели дни в безмълвно слушане на музика. После я анализирахме до припадък. Търсехме и дори изобретявахме фройдистки метафори в проповедите на Морисън, прехласвахме се по неравноделните магьосничества на Бонъм, откривахме неоткриваемия смисъл в акордите на Хендрикс. Част от днешното поколение сигурно гледа с насмешка на нас – олющените изкопаеми, които все още са се вкопчили отчаяно в едно движение, толкова обречено, че бе изместено от корицата на собственото си издание от една разголена грухомявка с изумително висок коефициент на безполезно действие. Как да го обясня? Епохата ни беше такава, че самата музика нямаше избор – тя трябваше да стигне до нас и да надрасне първоначалните си мотиви; да се промъкне чак между спиралите на ожаднелите ни хромозоми. Бяхме кодирани завинаги, а рокендролът – нашият обединител, ни бе превърнал в съчуващи, съусещащи, съмислещи съзаклятници.

Задавали ли сте си въпроса защо деспотичните общества ненавиждат музиката? Защо ИДИЛ обезглавяват тийнейджъри заради нея? Защо уахабитите са я забранили? Защо рокът е смятан за престъпление в Северна Корея? Отговорът е лесен – диктаторите, властолюбците, радикалните маниаци, убийците на светлина знаят идеално на какво е способна музиката. Тя е просветление, безстрашен провокатор, непокварена истина, фабрика за непозволено вдъхновение и покана за независимо мислене – всяко нещо, от което се страхува догмата. От хилядолетия насам една най-обикновена вибрация във въздуха кара уродливи деспоти по целия свят да вибрират от паника и страх. Те знаят, че музиката е нежният палач на мракобесието и че колкото и да я забраняват, никога няма да я надживеят.

Шинейд О'Конър може и да преиграва, но факт е, че една от най-тревожните тенденции на нашето време е обезценяването на истинската музика и на нейното значение. И у нас в България, и в Америка, и навсякъде по света. Не става дума само за попмузиката. Когато дойде време да се съкращават бюджети, да се премахват програми, да се пестят пари, музиката винаги първа е изпратена на ешафода. Затварят се училища, анулират се часове, обезкървяват се оркестри, заглушават се хорове. Така е дори тук, в Щатите, където със сигурност не липсват ресурси. Нашият преход се опита да убие душата на българския музикант с бухалки, простащина и популярна халтура... безуспешно, разбира се, но раните все още кървят. „Учителите ми никога не биха могли да предположат, че ще стигнем дотук – до общество, което няма да уважава труда ни – каза ми великолепният български композитор Румен Бояджиев-син. – За броени години почвата под краката ни се разруши, разпадна се като пудра захар и ние полетяхме в безтегловност, като в онзи стар разказ на Робърт Шекли.“

Вярно е, че на пръв поглед повечето музика не е доходна… но само на пръв поглед.

Обърнете внимание на състоянието на държавите, които отделят средства и усилия за съхраняване и развитие на музикалното си наследство. Музиката във всички нейни вариации е безкраен източник на неизчислим доход за всяко едно общество. Тя формира тези личностни механизми и въображение, които позволяват на човека да създава, изобретява и твори. Сигурен съм, че без нея нямаше да има сапиенс в Хомо сапиенс. Няколко акорда са в състояние да свържат синапсите ни в абстрактен възел от емоции, идеи и мисли по начин, който не е съществувал никога преди в наc, и да ни накарат да надскочим собствените си ограничения. В момента в интернет циркулира много музика, която е изцяло композирана от компютри. Програми са изчислили перфектни интервали, тоналности, мелодии, преходи и контрапункти. Но въпреки това нещо липсва и нито една от тези робо-песни не се е превърнала в хит. Липсва ѝ… и винаги ще ѝ липсва човекът. Изживените, изстрадани, изсмени и изплакани композиции на живота. Когато една музика е истинска, тя пристига от много особено място в нас, което остава неразбрано дори от най-мощните компютърни процесори. В това невидимо за магнитния резонанс вътрешно пространство живеят абстракцията, чувството, съкровеният спомен, есенцията на първата целувка... мистерията на човешката душевност. Същото това красиво място, от което пристига и поезиятa. Дълбоко в себе си винаги съм вярвал, че музиката е поезия без думи, а поезията е музика без ноти. Може би затова дори лишените от слух твърдят, че са в състояние да „чуват“ музика... навярно чрез древната сетивна антена, която ни помага да откриваме ритъм, хармония и стихове във всичко около себе си.

Едно от най-интересните свойства на музиката е нейната способност да ни отнеме от нещата, които разбираме, и да ни връчи тържествено на нещата, които не разбираме. Всеки път когато чуя старото госпъл парче Dragnet for Jesus нa Sister Wynona Carr, ме побиват тръпки. Защо?! Защо, при положение че дори не съм вярващ? Достатъчно ми е да се вслушам за няколко секунди в мощния, набразден от грайферите на съдбата глас, за да си дам сметка, че не е нужно аз да вярвам – достатъчно е тя да вярва. Ако вярваш много, много силно в нещо, то е обречено да се превърне в тръпкопобиваща музика…

Знаете ли, поглеждайки назад, си давам сметка, че деветдесет процента от това, което съм написал през годините, нямаше да съществува без музиката. Често просто я оставям да ръководи мислите ми и покорно следвам нейните ритмични инструкции. И въпреки това толкова често усещам колко неадекватни са усилията ми да следвам нейната омаломощаваща дикция. Работата е там, че думите просто ни помагат да кажем това, което искаме да кажем, докато музиката ни помага да кажем това, което не може да бъде казано.

Забелязали ли сте, че тя е толкова дълбоко вплетена в обществените ни тъкани, че някои неща просто вече не могат да съществуват без нея: сватба без „Менделсон“, първи юли без Юрая, луната без соната, Серджо без Енио, четирите годишни времена без „Четирите годишни времена“...

Музиката не е изобретена – тя е открита, така както се открива континент или съдържанието на кислород във въздуха. Тя е вечно и древно присъствие, а ние сме далеч по-малки и незначителни от нея. Музиката е просто там... в голямото навсякъде. Ето я – в ораторията на птиците, в ре бемола на листата, в каданса на планинския поток, дори в дивия танц на побеснелите пулсари в далечния беззвучен космос.

В момента, в който пристигнах тук, се хвърлих в маниакално преследване на музикални преживявания. Обикалях Щатите с помощта на гериатрична върволица от разпадащи се таратайки. Купувах някое двайсетгодишно, храчещо масло изчадие на американската автомобилна промишленост на безценица и когато вече не можех да го поправям, купувах следващото. Бях беден студент и за да храня тези изчадия с бензин, често не хранех себе си. Но не можех да си позволя да не се докосна до героите си. Да не усетя магията им на живо, преди да са се превърнали завинаги в минало. Често пътувах на юг – към Мемфис, Кларксдейл, делтата на Мисисипи, в търсене на автентичните корени на моята любима блус музика. Бил съм на стотици мегаконцерти на велики групи по стадиони и арени, но тези откачени пътувания... те бяха далеч по-ценни. През тези години успях да чуя отблизо музиканти, които в продължение на години бяха акомпанирали мечтите ми. Видях Джими Котън да разплаче хармониката си на тротоар на „Биъл Стрийт“. Видях гласа на Коко Тейлър да си проправя път през кълба от цигарен дим, за да разтрепери дървените стени на кръчма, която може да бъде описана единствено като барака. Но сигурно най-ценното преживяване бе свързано със самоубийствено пътуване чак до Сан Франциско. Бях чул, че там, в кръчма, наречена „Бум Бум Руум“, ще свири великият Джон Лий Хукър. Беше зима и малко след Ларами ме погълна виелица, която със сигурност бе любимата правнучка на виелицата, която отне живота на Робърт Скот на Южния полюс. След една катастрофа, от която и аз, и колата се измъкнахме само с драскотини, и след безбройни километри пързаляне между обърнати камиони при нулева видимост някак си пристигнах полужив в Сан Франциско. Измих зъбите си на олющена мивка в тоалетната на заведението и до ден днешен помня, че се уплаших, като погледнах в огледалото. Физиономията ми приличаше на брадясала панкреатична киста, а под очите ми имаше торбички, в които можех да побера Делян Пеевски. Джон Лий Хукър наистина се появи с клатушкане на сцената. Изглеждаше минимум 145-годишен. Амфорно крехък, почти нереален, с лице, сякаш изпито на големи, дълги глътки от ожаднелия живот. Трябваше да седне на стол, поставен по средата на сцената. Но в момента, в който китарата попадна в ръцете му, метаморфозата бе шокираща: пръстите му хукнаха по струните като осемнайсетгодишни хулигани, а гласът му пристигна с дълбок вулканичен грохот от никотинения си кратер и ни удари право в костите. Бях толкова близо, че виждах отражението на щастливата си физиономия в черните му очила. Джон Лий Хукър ни напусна само месеци по-късно, а моментът се оказа толкова незабравим, че въпреки отлетелите години току-що успях да го разкажа на един дъх в най-малки подробности.

Но нима наистина ще ни останат само спомените? Отишла ли си е завинаги тази музика, която ни кара да ѝ вярваме, да гладуваме, да бродим като безпътни скитници в нейното търсене и да рискуваме живота си в снежни виелици, само и само за да отразим за малко щастието си в големите ѝ черни очила? Къде са трубадурите на новото време? Къде е невинният гаражен рок на шейсетте и седемдесетте? Къде са искрените, безкористни, бунтуващи се акорди, от които имат толкова отчайваща нужда смрачаващитe се хоризонти на новото столетие? Защо вече няма групи като „Куин“, „Дайър Стрейтс“, „Нирвана“ или поне „Форинър“?

Всъщност нещата не са толкова потискащи, колкото изглеждат на пръв поглед. Ясно е, че всичко се промени със създаването на аудио компресията. Днес, трийсетина години по-късно, самият бизнесмодел е обърнат надолу с главата. Навремето една рокгрупа като „Блек Сабат“, да кажем, издаваше албум на пазара, подкрепяше го с турне и след това в продължение на една-две години музикантите се хвърляха да колекционират венерически болести и да мариноват вътрешните си органи в алкохол и дрога. Когато усетеха, че парите от предишния албум вече не им стигат за метадон и антибиотици, се захващаха със следващия. Сега е обратното. От албумите трудно се печели каквото и да е – тяхната основна функция е да подкрепят турнетата. Групите се издържат предимно от концертите си и нямат време за самоубийствени вакханалии.

Преди интернет, MP3, Напстър, торентите, Спотифай, Ютюб и т.н. попмузиката беше една от най-конвертируемите стоки на световния пазар. Днес обаче Весо Брадата е навсякъде – във всеки дом, телефон и компютър. Достъпът до музика е неограничен, мълниеносен и извънпазарен, което, за съжаление, оставя труда дори на най-добрите музиканти неосребрен. Ако сте привърженик на дадена група, направете малка жертва и купете албума им. Иначе е много вероятно да няма следващ. И ходете на концерти! Слушайте музика на живо, за да ѝ дадете възможност да живее. Толкова обичам да прониквам в тези моменти и да оставам в тях завинаги... в малкия изпотен клуб, където музикантът си спомня нещо хубаво или тъжно, или и двете едновременно, затваря очи и дръпва струната по начин, който никога няма да бъде повторен, и някакъв снажен, самонадеян акорд се влюбва в срамежлива нота и двамата се впускат да танцуват между хората и чашите, и спомените, и въпреки че всички знаем, че любовта им е обречена и когато се разделят, никога повече няма да се срещнат, това прави танца им още по-красив и страстен... и мимолетно вечен. Усетите ли такъв момент, не го обиждайте с телефона си – той няма да го запише. Сложете проклетия апарат на масата, натиснетe копчето за запис на сърцето си и когато песента завърши, я споделете в социалната мрежа на собствените си незабравими спомени.

В едно от най-любимите ми видеоинтервюта на каквато и да била тема Франк Запа каза нещо за изпълненията си на живо, което съм запомнил наизуст като стихотворение:

„Аз притежавам две неща: общо механично познание за това как да използвам китарата си и въображение. Когато дойде време за солото ми, оставаме само аз и законите на природата. Нямам представа какво ще създам. Знам само горе-долу колко време имам. Това е игра, в която ти е връчено парченце от времето и възможността да го декорираш. И в зависимост от интуицията на ритъм секцията, която те подкрепя, можеш да извършиш неща, които буквално е невъзможно да си представиш…

Предпочитам да сгреша някоя нота, но да имам привилегията да създам нещо, което да съществува един-единствен път.“

Убеден съм че рокмузиката не е на смъртния си одър въпреки диагнозата на Шинейд; напротив – тя може да бъде открита с лекота, при това в шокиращо изобилие и неочаквани разновидности. Е, вярно е, няма да има втори „Куин“, но това всъщност е прекрасно – неща като Фреди Меркюри са безценни именно защото не могат да се случат повече от веднъж. Но само ако се огледате, ще откриете феноменални музиканти и групи и тук, и в България, и по целия свят. В последно време имах щастието да чуя на живо много млади рокгрупи като The Pretty Reckless, Halestorm, The Virginmerrys, Odd Crew... Нямаше вокодери, дръм машини и компютри – всичко бе органично, a залите бяха пълни до пръсване с хора на всякаква възраст. Когато за пръв път на британската сцена изгря рокдуетът Royal Blood, легендарният Джими Пейдж призна, че ги е следвал тайничко от концерт на концерт като фанатичен тийнейджър. Гаражният рок от седемдесетте също продължава да печели нови фенове дори днес – ако не вярвате, питайте машината за хитове The Black Keys. Има ги и скитащите трубадури на новото столетие – Джек Уайт, Асаф Авидан, Дан Ауербах, Джо Бонамаса, Бет Харт и много, много други.

Вярно е, че музикално-промишленият комплекс продължава да бълва полуфабрикати, но истината е, че неговата роля е намаляла значително в сравнение с миналото. Днес е достатъчно да имаш талант, трудолюбие и лаптоп, за да достигнеш до милиони слушатели по целия свят, без да се подлагаш на робовладелчески пакт с компании като ЕМИ и Сони BMG. Не ти трябва радиоразпространение, скъп маркетинг, MTV клипове и т.н. Всичко е далеч по-опростено. Истината е, че през живота си не съм слушал толкова много музика, колкото в последните години. Монетизацията наистина е проблем, но много от най-талантливите музиканти намират начин да се възползват от новите реалности. Чикагската група ОK Go, да кажем, издълба своя собствена ниша на световната музикална сцена с евтини, но изключително оригинални видеоклипове. Тези хитри микропродукции им създадоха стотици милиони зрители, лоялни фенове и стабилен доход от YouTube. Разбира се, клиповете са само носитeл и ако песните им не бяха добри, те нямаше да имат успех. Бях на техен концерт, който беше разпродаден до последния билет.

Боб Шнайдър – легендарният мултиинструменталист от Остин, Тексас, осъзна още преди двайсетина години, че има особена връзка на живо със слушателите си. Концертите му наистина са безпрецедентно преживяване – магия, която отсъства в студийните му албуми. Съответно групата му прави по 250 концерта на година... и печели много сериозни пари от тях. При това не само от билети. Обърнете внимание на снимката – на нея държа флаш драйв, направен по образа на Шнайдър. Купуваш гo за десет долара пет минути след края на концерта. На негo е записана всяка песен от спектакъла, който току-що си преживял. Зад сцената има цяла идеално функционираща минифабрика за зареждане на флаш карти, a феновете ги разграбват, за да се опитат да изживеят концерта отново още на път за вкъщи в колите си.

Не ме е страх, че музиката ще загине. Загива само материята – хубавата, истинска музика е неуязвима. Защо, мислите, има „класическа“ музика? Защото безценните неща не умират – те просто стават класически и продължават да дишат с хилядолетия, а ние... ние със своята мъждукаща мимолетност се превръщаме в техния затихващ акомпанимент. Ако не сме се самовзривили или трансформирали в макропроцесори, след петстотин години пак ще продължаваме да слушаме „Бийтълс“, Чарли Паркър, Клептън и Висоцки. Те ще са се превърнали в... „класическа“ музика.

Това, което наистина ме притеснява, сме ние самите. В последно време като че ли всичко се стеснява – новинарският цикъл, капацитетът ни за концентрация, времето, в което оставаме насаме със себе си, без някакъв екран пред очите си. Самата ни нервна система като че ли вече не толерира съдържание, по-дълго от четири-пет минути. Житейският ни фон е наводнен от толкова много надпреварващи се стимули, че не ни остава време за онзи толкова важен вътрешен диалог, който тренира нашето въображение. Преди година-две установих с тревога, че се отдалечавам от музиката – бях се пристрастил към радиопредавания и подкастинги на политическа тема. Слушах ги непрекъснато – в колата, докато тичах, докато пазарувах... навсякъде. Изплаших се, защото усетих, че се променям, че ставaм циничен и раздразнителен, че започвам да вземам решения в живота си, в които няма... музика. Трябваше ми усилие, за да се прибера обратно в човека, който винаги съм бил, и да стигна до извода, че никога повече няма да си позволя да живея без музика.

Някои от най-добрите ми приятели са или музиканти, или са свързани с музиката. Някои станаха много известни, други – не толкова. Но нито един от тях не е забогатял от музика... поне не материално. Никой не е построил палат. Никой не кара мазерати. И това като че ли не ги притеснява. Те нямат нищо против да живеят чрез музиката, а не от нея. Тоналната им, необременена от еснафщина философия е рецепта за щастие, към което човек си заслужава да се стреми. И всички те са носители на някаква особена, заразителна енергия, която ги разграничава от сивата, безоктавна действителност и кара хората да гравитират около тях. Ако има нещо, което да съм научил от приятелите си музиканти, то е, че ако в живота ти има песен, животът ти ще бъде песен.

Не смятам, че пълноценният живот е възможен без наличието на истинска музика, и затова ми се струва толкова важно да не спирате да я откривате и слушате, независимо дали е Булат Окуджава, или „Мегадет“. Между другото, ако се чудите дали някога в истoрията на човечеството Булат Окуджава и „Мегадет“ са присъствали в едно и също изречение, държа да ви уверя, че дори и да се е случвало, това със сигурност е първият път, в който се появяват в две последователни изречения.

Преди няколко години момче на име Нейтън Лийч настрои китарата си и седна на дървен, боядисан в светлосиньо стол в апартамента си в Южна Каролина. Срещу него седна малката му сестра Ева. Нейтън беше метнал на гърба си леко шушляково яке, купено нa Олимпийските игри във Ванкувър, а Ева бе боса и по шорти. Много от вас сте ги виждали тези две хлапета, въпреки че едва ли знаете имената им. Нека ви припомня. В този ден те бяха решили да изпеят заедно песента на групата Family of the Year – Hero. Нещо ги бе накарало да се влюбят в композицията от момента, в който тя ги бе навестила за пръв път по радиото. За щастие, майка им грабна камерата си, за да ги запише. Минути по-късно Нейтън и Ева се превърнаха в неочаквана за самите тях интернет сензация. Днес скромното им изпълнение в YouTube има десетки милиони преглеждания. Аз съм отговорен за около стотина от тях. Между двете хлапета имаше особена връзка. С цялата си акустична непретенциозност, песента им бе толкова искрена, чиста и емоционална, че известно време я гледах всяка сутрин – просто за да започвам деня си с усмивка. Малко по-късно реших, че трябва да се свържа с Нейтън. Имах нужда от неговата помощ. Казах му, че за пръв път не пиша статия, история или разказ, а молба. Молба към хората, които все още са в състояние да четат дълги молби, да не губят вяра в музиката. Исках да разбера откъде е пристигнала тяхната песен и защо е толкова силна. Как така без видимо усилие бяха проникнали в едно чуждо произведение, за да го направят още по-хубаво и да се превърнат в част от него? Така както навремето направи Шинейд О'Конър с най-големия си хит. Говорихме дълго и за какво ли не. Нейтън ми разказа точно как са записали песента и ме увери, че са използвали само малкия му лаптоп и евтиния Blue Yeti USB микрофон, който виждате на видеото. И накрая ми каза нещо, което отдавна подозирах: че страшно обича сестра си и тя е най-добрият му приятел. Понякога дори успявала да го разсмее телепатично – без да изрече и една-единствена дума. „Според мен – каза ми Нейтън, – хората реагират по този начин на нашето видео, защото те усещат неговата автентичност.“

Днес пак слушах песента... и пак не успях да ѝ се противопоставя. Мелодията усети, че може да се довери на хлапетата, и те я вляха без никаква принуда в чаровната си двойна хармония. Неусетно песента се настани удобно между тях... простичка, хубава песен – песен за малките големи проблеми на младостта, за обречените мечти, за стремежа ни да открием мястото си в един свят, в който повечето места вече са продадени. Гледах за кой ли път двете щастливи, пеещи деца и се замислих за това колко е прекрасно, че за броени секунди няколко струни и два гласа могат да обезоръжат напълно побеснелия живот; че така, както тялото ни не може без въздух и вода, така и душата ни не може без музика; че в нейното хармонично наречие чака да бъде открито нашето спасение като човечество; и че сигурно е много, много хубаво да имаш брат или сестра – някой, за когото да се тревожиш, грижиш и обичаш по по-особен начин... Начин, който хора като мен никога няма да разберат.

Нейтън и Ева нямаха сценични костюми, грим и аудиосистема. А сцената? Ето какъв бе декорът им. Две отворени бутилки вино. Няколко мръсни чинии в мивката. Машина за кафе. Хладилник с четири-пет магнита. Пластмасов панер за пране. Печка. Бутилка с калциеви таблетки. Паничка с вода за кучето. Всичко бе на мястото си – точно там, където бе решил да го постави непринуденият хаос на кухненското ежедневие. Нямаше го само Тери Ричардсън. А трябваше да бъде тук, вместо да завира обектива си в млечните жлези на Ким Кардашиян. Тя няма работа на корицата на „Ролинг Стоун“. Ким Кардашиян не е нищо повече от директор по маркетинг на собствения си задник. Ако има някой, който да заслужава корица, това са негримираните деца, които от собствената си кухня дариха със спонтанно и искрено вдъхновение десетки милиони хора по света. Но поне за мен списанието е без значение, защото съм им толкова признателен, че днес ги сложих на корицата на своята любов към музиката.

В същото интервю, което вече споменах, Франк Запа сподели, че обича да слуша българска народна музика. И в това има толкова логика. Знаете ли по каква земя стъпваме? Това е земята на Орфей, на Райна, на Валя, на Никола, на Теодосий, на Веско и на толкова много други музикални вълшебници. Музиката е в хромозомите ни, в културата ни, в езика ни, в пейзажите ни, в страданието и триумфите на нашето минало. Нека не го забравяме и ние, и най-вече нашите законодатели, и в крайна сметка това, за което исках да ви помоля, е да правите музика. Изкомпозирайте, изсвирете, изпейте нещо – дори да е дървена мебел, или филе миньон с гъби, или рекламна брошура. Музиката е навсякъде и във всичко и човек трябва да се стреми към нейното създаване, независимо дали е дърводелец, готвач или графичен дизайнер.

Мислите ли, че е случайно, че когато един от шедьоврите на най-големия разказвач на нашето време бе екранизиран, във филма бе включена и сцената с Моцартовия дует от „Сватбата на Фигаро“? Тя е от огромно значение и Морган Фрийман е прав – някои неща са толкова красиви, че карат сърцето да те заболи и няма как да бъдат изразени с думи. Натурата на повтарящото се ежедневие е такава, че тя неусетно ни обгражда в стени и решетки, а цинизмът, разочарованията и безнадеждността се превръщат в нейните жестоки тъмничари. Малко или повече, всеки човек носи в себе си своя Шоушенк. И затова е толкова важно да можем да се вслушаме в тези благословени гласове, които се реят по-високо и по-далече, отколкото човек има дързостта да си представи, и да дадем възможност на една красива птица да размаха крилете си в нашата безизразна малка клетка, да накара стените ѝ да се разтворят в нищото и поне за малко всеки човек в Шоушенк да се почувства... свободен.
18 Feb 2017
Току-що пристигнах в Дийст. Никой не ме посреща, така че тръгвам сама по мрачните средновековни улици. Единственият ми спътник е мълчаливият безкомпромисен студ, но той не ме притеснява. Не съм очаквала слънце и топлина – тук поведението на месец февруари никога не се е отличавало с изобретателност. Идвала съм в това градче и преди, но този път причината е по-особена. Днес отивам на гости на Марика... великата Марика. Няма дори да почукам на вратата – не е нужно – прекалено близки станахме в последните години. Просто ще вляза – знам, че ме очаква.

Но нека ви върна няколко месеца назад – на лекоатлетическата писта в Рио. Септември е и тропическият въздух е наситен с влага... и напрежение. Аз обаче съм спокойна – свикнала съм да печеля. Очаквам победата, и то не понякога – винаги! Вярвам, че всяко състезание е мое. Упоритост, методичност и последователност – тайната на моя успех е простичка. Рано или късно надделявам над конкуренцията. Но тези две изумителни жени, летящи пред мен, са толкова силни, толкова бързи, толкова издръжливи... трябва веднага да заменя възхищението си с целенасоченост. Съмнението е майка на провала и затова не се съмнявам – знам, че ще ги настигна! Двете легендарни жени... Мишел и Марика. Ще се добера до тях... с цената на всичко.

Пистата е гладка само за тези, които не я познават. В моменти като тези човек усеща всяка една от хилядите ѝ тръпчинки – настръхналата кожа на тартана. С всяко движение вибрациите ѝ минават на вълни през цялото тяло и потъват една по една някъде дълбоко в костите. Не бих казала, че 400 метра ми е любима дисциплина – предпочитам дългите дистанции. Изоставам катастрофално още на старта.

Някъде далеч пред мен е Мишел Стилуел. Проклетата канадка! Не ме дразни. Не! По-скоро ме вбесява начинът, по който лети в четвърта пътека – с дива, свръхестествена скорост. Не ѝ ли стигат четири златни медала? Дразня се, когато я наричат легенда, но дори и аз трябва да се примиря с истината – просто няма друга като нея. Режимът ѝ не граничи с лудост, защото между тях отдавна няма граница.

Треньорският ѝ щаб изчислява най-малките променливи. Всяка калория в храната. Всяка част от екипа. Дори влезе в аеродинамичен тунел, за да намери начин да намали съпротивлението на въздуха по време на състезание. Затова се появи преди четири години в Лондон с коса, прибрана в специална, прилепнала за главата ѝ шапка. През зимата е в Австралия с месеци, за да не спира подготовката си на открито. И това е само част от нейния епос. Мишел е толкова популярна в Канада, че се озова в парламента, а в момента е министър на социалното развитие на Британска Колумбия. Да, съвсем сериозно: министърка шампионка! Има и съпруг, а синът ѝ е вече петнайсетгодишен. И всичко това го е постигнала след инцидента…

Понякога животът на човек се дели на две части: преди и след инцидента. Мишел Стилуел започна втория си живот едва седемнайсетгодишна. Тийнейджърска му работа – возила се на конче на гърба на приятелка. В собствения си дом.

Приятелката ѝ се препънала и я изпуснала. Мишел паднала назад по стълбите към мазето. Казват, че е оцеляла по чудо, но счупването в гръбначния стълб било ужасяващо и необратимо. Операциите я спасили, но след тях пристигнали усложненията – Мишел нямало да може да движи краката си и пръстите на ръцете си. Оттогава се опитвам да я настигна. От този ден, в който на самия ръб на зрелостта трябваше да се прости с единия си живот и да започне следващия.

Някои хора се отчайват в такива моменти. Потъват в тресавище от депресия... и остават завинаги на спирката, където ги е свалил автобусът на нещастието. Решават да съществуват в онзи живот отпреди инцидента... животът, който вече не съществува. Но големият, серпентинен въпрос, който самата аз често си задавам, е дали всъщност съществуваш, ако съществуваш само в нещо, което е спряло да съществува? Мишел не искаше да живее по този начин и хвана следващия автобус. И ето че вече двайсет и пет години не можем да я настигнем – нито аз, нито толкова много други жени, които я гонят с десетилетия по писти и стадиони. Аз не наричам спортисти като Мишел Стилуел параолимпийци. Проумяла съм това, което е очевидно за всеки, който е успял да вникне в техните безумно тежки дисциплини. Те са си олимпийски шампиони и няма какво да се слага в скоби, тъй като просто са най-добри в това, което правят. Настанете една здрава спортистка в състезателния стол и Мишел ще я отнесе поне с двайсет метра.

Не знам дали споменах – аз не се впечатлявам лесно, но първото ѝ олимпийско злато смая дори мен, госпожица Невъзмутимост. Защо? Защото го спечели в Австралия като състезателка по баскетбол в инвалидни колички. Само да ви напомня, че това е човек, който не може да сгъва пръстите на ръцете си! След Сидни олимпийската шампионка по баскетбол се преквалифицира, превземайки с гръм и трясък спринтовите дисциплини в леката атлетика. В Пекин нямаше кой да я победи – Стилуел смаза конкуренцията на 100 и 200 метра и се върна в Канада с два златни медала. Последваха световни титли и рекорди. Победи... триумфи… хегемония! Лондон беше зад ъгъла и дори стихия не можеше да я спре. Докато… докато не се появи нещо далеч повече от стихия – нещо диво и неукротимо на име Марика!

Виждате ли я? Тя е развилнялото се русокосо тайфунче, което в момента се носи по пистата в Рио в трета пътека и отчаяно се опитва както да настигне летящата канадка, така и да се откъсне от мен. Тя – вечно усмихнатата и приветлива Марика Вервурт – родена и израснала в сърцето на Фламандска Белгия, във ветровития Дийст, по чиито улици бродя в момента. Тя – единствената атлетка, дръзнала да посегне на хегемонията на легендарната канадка. Да я предизвиква в продължение на години. Да мачка рекордите ѝ. Да ѝ отмъкне златото в Лондон. Да я победи на световни първенства и турнири. Всъщност трябва да ви призная, че точно заради нея сме тук, в този разказ. Не заради Мишел и не заради мен. Иска ми се да разберете жертвата, която правя, за да ви разкажа нейната история – толкова мразя да говоря, да се спотайвам неумело сред думите си. Чувствам се като бежанка в собствения си монолог. Предпочитам благородния метал на мълчанието. Предпочитам действието. Но повярвайте ми, Марика Вервурт си заслужава разказа. И нейният живот е разделен на две части. На „преди“ и „след“. Но нейното „след“... О, нейното „след“ е единствено по рода си!

Да вземем днешните проклети 400 метра. Не усещам умора – напротив, нося се с всички сили след двете спринтьорки. Канадската министърка е твърде далече... С надежда да я настигне, русокосата белгийка блъска гумите с неистова ярост и скъсява разстоянието. Изоставам по малко с всеки оборот на техните бясно въртящи се колела... и започвам да се примирявам с горчивата истина – днес няма да спечеля. Няма дори да завърша. Е, и?! Много важно! Нали вече ви казах – предпочитам дългите дистанции. Въпреки нечовешкото усилие Марика не успява да задмине великата канадка. Стилуел печели петия си златен олимпийски медал, а белгийката остава втора. Но на мен ми става малко криво не толкова за мен, колкото за победителката, защото... стадионът е на крака и публиката скандира: „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“.

Това всъщност е напълно обяснимо. Всички някак си искаха тя да победи. Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, което ще ви накара да изтръпнете? Само дни преди да пристигне в Бразилия, ей така, без да иска, Марика шокира целия свят. Някой я попита за плановете ѝ след Олимпиадата, а тя съвсем невинно и спокойно отговори, че Рио е нейната последна мечта и в подходящия момент след Игрите ще сложи край на… живота си. И знаете ли – други може и да са си прехапали устните от изумление, но аз самата не бях изненадана, защото знаех... знаех точно откъде е минала, за да стигне дотук – до своето последно състезание, до тези думи, до това решение.

Познавам я от дете и я помня каква машинка беше още тогава. Колоездене, тенис, атлетика... мачкаше във всичко! Не ѝ се отдаваxa само дисциплините, които още не беше опитала. Биеше дори момчетата на нейна възраст. И всички я обичаха. Съученици, учители, съграждани. Понеже се познаваме, ще ви кажа защо – защото няма такъв характер! Това момиче не е човек – тя си е един свръхсоциален, екстровертен, ухилен до ушите енергокомбинат. Заразява с ентусиазъм всички около себе си. От тези хора, които не могат да стоят на едно място и са в състояние да дарят душа дори на най-мъртвата компания. Пет секунди! Пет секунди ѝ трябват, за да ви очарова. Логично – като ученичка имаше безброй приятели и беше с перманентна покана за всеки купон. Предричаха ѝ бляскаво спортно бъдеще… докато не пристигна онзи злощастен момент, в който усети нещо странно в бедрения си мускул... някаква слабост... някаква непозната, мистериозна болка.

Диагнозата бе смазваща – дегенеративно заболяване на гръбначния стълб. Лечение няма. Болестта просто пристига с бавни, но неумолими стъпки и едно по едно те отнема от всяко нещо, което обичаш. Едва петнайсетгодишна, Марика Вервурт трябваше да се вгледа в най-страшната бездна... и някак си да устои, без да полудее, когато бездната отвърна на погледа ѝ. На двайсет и една годишна възраст Марика излезе от поредното си безкрайно посещение в болница в инвалиден стол. Болестта бе отнела краката ѝ завинаги. Така започна вторият ѝ живот. Този, заради който и аз се сближих с нея. Нейното голямо, мъчително и триумфално „след“.

Честно да ви кажа, между нея и Мишел не съществуват особено топли чувства. Те не са от съперничките, които се обичат, но ако ме питате мен, имат много общо помежду си. С една разлика – болестта на Марика е ненаситна... и омаломощаващо болезнена. Истината е, че медалите ѝ имат две страни. Хората – те виждат само едната – бляскавата. Тази, която отразява летящата по пистата, силна, усмихната, печелеща титли Марика. Но медалът има и друга страна – страна на страдание, нечовешки болки и сълзи. Всеки ден, всеки час, всяка минута са битка с настоящото изтезание и с разбирането за... неизбежното бъдеще. Вижте, поне според мен съдбата не е приятел на Марика. По-скоро е пъклен, изобретателен злодей, който винаги намира начин да ѝ поднесе вълна след огнена вълна от нови препятствия и мъки. Знаете ли, че Марика понякога губи съзнание от болка? Че не може да спи? Че страда от такива конвулсии, че родителите ѝ трябва буквално да се борят с гърчещото ѝ се тяло, за да я задържат на леглото?

Аз самата се чудя понякога как издържа. Може би тайната е в нейните любими думи. Тя ги повтаря непрекъснато: „Когато една врата се затвори, винаги ще се отвори друга. Трябва обаче да повярваш, че я има, и най-вече... да искаш да я откриеш!“.
Не че искам да класирам човешкото страдание, но има нещо особено смазващо в това да си бил елитен атлет, човек, създаден за спортни подвизи, и след това да бъдеш хвърлен на инвалиден стол завинаги. Не ѝ беше лесно на Марика, но тя вярваше в своята собствена приказка – приказката за вратата. Когато една се затвори, се отваря друга. И тя реши да я намери и да натисне бравата. И се хвърли като побесняла да тренира тялото, което ѝ беше останало, и да участва в триатлони... През 2007 година дори се добра до легендарния „Айрън мен“ в Хаваите. Два километра и половина плуване – само на ръце, разбира се, после 112 километра в специално колело и накрая за десерт – пълен маратон в количка. Няма да повярвате, но и това не можеше да ѝ изтощи енергията. Марика Вервурт беше станала стоманена – започнаха да я наричат Звяра от Дийст. Беше в такава форма, че имаше мускули на места, на които другите хора нямат места!

Беше щастлива! Имаше усещането, че надделява над собствената си съдба. И в този момент болестта направи следващата си крачка и ѝ отне физически възможността да се състезава в триатлони. Вратата бе затръшната безцеремонно, категорично и завинаги. И Марика отвори следващата – в търсене на независимост от оковите на парализата тя откри водолазното гмуркане. Даваше ѝ усещане за свобода и безтегловност. Но и тази врата не остана отворена задълго. Сатанинската болест ѝ изпрати нови жестоки спазми в мускулите и лекарите решиха да имплантират в тялото ѝ специална помпа, която да инжектира лекарство директно в гръбначния стълб. Това направи гмуркането невъзможно. Марика се огледа и за пръв път в живота си получи усещането, че всички проклети врати са затворени. Че отникъде не идва светлина. И потъна в жестока депресия. Бе решила да сложи край на живота си още тогава, през 2008 година.
Ако ви кажа какво я спаси, няма да ми повярвате. Евтаназията! Да, знам, че звучи абсурдно, но според моето скромно мнение дори парадоксите са рожби на логиката. Белгия легализира асистираното самоубийство през 2002 година. Това е голямо изключение. Държавите по света, които са разрешили подобно нещо, се броят на пръстите на ръката на Мики Маус. Ако успееш да убедиш лекарския съвет, че страданието ти е непоносимо и че единственият хуманен изход е смъртта, ти се издава специален документ. Нужен е внимателен анализ и подписи на специалисти, но... веднъж сдобиеш ли се с тази смъртна лична карта, ти се дава възможност във всеки един момент да вдигнеш телефона и да направиш обаждане. Малко след това в дома ти ще дойде лекар, който някак си ще намери сили да погази Хипократовата клетва, инжектирайки във вените ти летална доза тиопентал, евентуално последвана от калиев хлорид.

Тялото ще се отпусне, очите ще се затворят, сърцето ще се забави, мислите ще отплуват нанякъде, откъдето няма да се върнат, и болката ще си отиде... завинаги. Вие какво мислите за евтаназията? Аз лично съм леко раздвоена по темата. От една страна, съм абсолютно подвластна на идеята, че нещата трябва да следват своя естествен ход. Да сложиш край, преди да ти е дошло времето, някак си ми прилича на бягство, a аз предпочитам преследването. Забелязала съм, че почти винаги самоубийството е прибързан импулс. Казват че било перманентно решение на временен проблем. Все си мисля за онзи самотен човек, чието предсмъртно писмо бе намерено преди четиридесет години на кухненската му маса в Сан Франциско. На него пишело: „Не виждам смисъл да продължавам. Днес ще скоча от моста Голдън Гейт. Ще сложа край на всичко. Но ако поне един непознат човек ми се усмихне по пътя към моста, няма да го направя!“. Никой не се усмихнал…

Ех, странно нещо са хората – толкова силни и в същото време толкова уязвими. Понякога най-голямото решение е толкова нестабилно, че се крепи върху една-единствена непозната усмивка.

Но историята на Марика е друга. Аз я разбирам. Не я съдя и упреквам. Защото много, много рядко самоубийството не е толкова бягство, колкото спасение. Перманентно решение на перманентен проблем.

Евтаназия... звучи като континент. Континент, на който попадат най-самотните корабокрушенци. В Белгия по този начин слагат край на живота си по две хиляди човека на година. Това са почти двеста човешки души на месец!

Но нещо много странно се случи с Марика в момента, в който взе документа за евтаназия! Той ѝ вдъхна живот. Желание да продължи. Според нея без нeго отдавна е щяла да бъде мъртва. Да, именно евтаназията бе тази, която отвори следващата врата в изумителния живот на Марика Вервурт. Защо ли? Не съм говорила с нея по въпроса, но тя самата каза пред BBC, че документът ѝ е дал странно усещане за независимост и контрол. Държейки в ръцете си последното решение, сякаш най-после се бе сдобила с надмощие над болестта. Беше с един ход пред нея. Вратата отново беше широко отворена и зад нея имаше... писта. Марика нахълта в леката атлетика като подивяло животно и беснеещите колела на състезателния ѝ стол започнаха да мачкат рекорд след рекорд. Слуховете за сърцатата белгийка стигнаха и до Канада. До този момент Мишел Стилуел не познаваше загубата. Всичките ѝ медали бяха направени от злато. Но ето че идваше Олимпиадата в Лондон и за пръв път в състезателната си кариера канадската спринтьорка се чувстваше несигурна. Опасенията ѝ бяха оправдани.

Стоте метра в английската столица бяха един незабравим, спиращ дъха спектакъл. Двубой между две изключителни личности. Всички ние – останалите жени, които ги преследвахме, бяхме на практика зрители. Марика излетя като балистична ракета от старта. С неистово усилие желязната министърка започна да я настига. Десет метра преди финала Марика сякаш започна да губи сили. Канадката бе на сантиметри зад нея и продължаваше да набира скорост. Ако имаше още два метра, Мишел щеше да я задмине, но финалът пристигна точно навреме, за да може моята русокоса приятелка да грабне своето първо злато. Марика спечели с нов рекорд и докато столът ѝ все още летеше по инерция, нададе крясък до небесата и започна да бърше сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.

Това беше началото на едно епично съперничество. Какво да ви кажа – за мен просто беше привилегия да имам възможността да го наблюдавам отблизо. Марика и Мишел бяха неукротими. През последвалите години победителят във всяко състезание, всяко световно първенство и всеки турнир се казваше или Стилуел, или Вервурт. Отнемаха си една на друга рекордите и титлите през месец. Проблемът е, че както вече ви казах, Марика се състезаваше не само с Мишел, но и с една самозабравила се съдба, която явно смяташе затръшването на врати за свое задължение. Малко преди финала на 800 метра на световното в Лион през 2013 година белгийката влезе агресивно в последния завой и при изпреварването се сблъска с канадката. Болидът ѝ излетя във въздуха и стовари тялото ѝ върху пистата с огромна скорост. Видях рентгеновата ѝ снимка. Рамото ѝ приличаше на фрикасе. Подложиха я на четиричасова операция, за да го реконструират. Усложненията я пратиха в болница за цели четири месеца. Хирургът ѝ каза, че никога повече няма да се състезава и че тази врата е затворена завинаги.

Какво, мислите, направи Марика? Превърна болничния си креват в зала за фитнес, разбира се! Навърза го целия в ластици и тежести и започна да тренира в леглото, при това непрекъснато. Бицепси, трицепси, коремни мускули. Пет-шест-седем часа на ден! Луда глава! Осем месеца след инцидента Марика се появи на пистата и... счупи три световни рекорда! След това намери хирурга си и го прегърна с думите: „Благодаря ти, че ми каза, че повече няма да се състезавам. Това ме амбицира до безумие. Твоите думи ме надъхаха да се боря като животно!“.

И като стана дума за животни, може би е време да ви разкажа за едно от тях. Най-важното в живота на Марика. Механизмът все още не е ясен, но има кучета на този свят, които са в състояние да усещат незабележими промени в организма на човек. Може би обонянието им усеща неосезаем намек за дисбаланс в ендокринната система. Може би е някакво шесто чувство, запазено само за тях. Нямам представа, а и учените не са сигурни. Това, което знам, е, че Maрика получи най-ценния подарък в живота си точно навреме – очарователен златист лабрадор с благороден характер и очи на немски класически философ. Двете станаха неразделни. Марика е будистка и сигурно затова нарече новата си приятелка Зен. Най-важното нещо за Марика е нейната независимост. Затова се отдели от родителите си и живее в специално адаптиран за нуждите ѝ апартамент. Болестта ѝ обаче ѝ беше подготвила ново коварство – жестоки епилептични припадъци. Пристигат неочаквано и стягат мускулите ѝ в неистови спазми. Диафрагмата ѝ се свива на топка и не ѝ позволява да диша. Нужна ѝ е помощ. Зен усеща припадъците минута-две преди да пристигнат и нежно побутва Марика по коленете. Това ѝ дава възможност да натисне специално копче, за да пристигне незабавно медицинска сестра. Зен не е просто вярна приятелка – за Марика нейната помощ е животоспасяваща. Но понякога дори тя не е достатъчна…

Само година след операцията Марика готвeла спагети в дома си. Припадъкът пристигнал неочаквано и тя изгубила съзнание точно в момента, в който сваляла тенджерата с вряща вода от котлона. Жестоките изгаряния я изпратиха отново с месеци в болницата. Междувременно болестта ѝ правеше следващите си крачки. Болките започнаха да стават непоносими. „Понякога спя само по десет минути на денонощие“ – призна тя пред френската телевизия. Самият факт, че се добра до олимпиадата, е труден за вярване.

На втория ден след като пристигна в Рио, Марика получи жестоко отравяне от развалена храна. След трийсетчасово повръщане лекарите я сложиха на системи в болница. Никакво лекарство не помагаше и решиха да я изпратят на изследване в друга болница. За щастие обаче, състоянието ѝ се подобри навреме и два дни по-късно, обезводнена, съсипана и изтощена, Марика застана на старта на финала на 400 метра. Този, за който вече ви разказах и в който тя полужива някак си спечели сребърен медал. Всички знаеха, че Рио е нейната последна мечта, и почти всеки човек на трибуните искаше да я види със златото. Затова, ако сте били сред просълзената публика и въпреки победата на Мишел сте скандирали „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“, напълно ще ви разбера.
В Бразилия Марика имаше още едно последно състезание – сто метра. Два дни преди финала се подготвяше със спринтове от по трийсет метра. За нещастие, на третия спринт жена в инвалиден стол пресече по погрешка през пистата и Марика се блъсна в нея с двайсет километра в час. Рамката на количката ѝ се вряза дълбоко в ребрата ѝ, а предното ѝ колело беше натрошено. Въпреки това тя продължи тренировката с нова гума. Същата нощ обаче кръвоизливът от удара предизвика вътрешна инфекция и Марика вдигна 38.5 градуса температура. Още не ми е ясно как, но тя не само че се появи на състезанието, но и успя да се добере до третото място. В същото съревнование Мишел Стилуел спечели своя шести златен медал. Марика Вервурт завърши кариерата си на почетната стълбица. В очите ѝ блестяха сълзи. Една голяма, хубава, осмисляща врата се беше затворила веднъж завинаги. Веднага след награждаването я чух да казва следното пред камерите: „Някои хора се отказват, защото повече не искат да се състезават. Но в моя случай не е така. Аз нямам избор. Съзнанието ми иска да се състезава, но тялото ми отказва. То ми крещи: „Спри! Моля те, спри! Не мога повече! Не издържам на болките – ти ме разрушаваш!“.

Марика каза също, че няма да сложи край на живота си незабавно след Игрите. Ще го направи тогава, когато е готова. Може да е утре или след месец, или след година. Засега все още има още няколко малки мечти... няколко врати, които да отвори. Подготвя се например да скочи с парашут от самолет. Наскоро стана първата белгийка, направила бънджи скок в инвалидна количка. Гледа да прекарва повече време с родителите си, които я обожават, с най-добрата си приятелка Лива и с безбройните си фенове. „Имам все още някои хубави дни – сподели Марика пред BBC – но лошите стават все повече. И когато напълно изместят хубавите... тогава ще сложа край. Когато си отида, не искам да има тъжни хора. Не искам да има кафе и кекс на погребението ми. Искам приятелите ми да надигнат чаши с шампанско. И да кажат: „Да пием за Марика. Тя живя силно и хубаво. И въпреки че имаше ужасна болест, благодарение на нея успя да постигне неща, за които повечето хора могат само да мечтаят“. Вече не ме е страх от смъртта. Страх ме е от друго. Аз искам да бъда Марика и няма да позволя на болестта да ми отнеме независимостта. За мен смъртта ще бъде красиво място... покой.“

Знаете ли, ще си призная нещо малко странно за силна жена като мен. Имам слабост към един мюзикъл. Аз по принцип не си падам по този жанр. Харесвам по-скоро неща като Адажиото на Албинони, Реквиема на Моцарт, Ник Кейв... такъв тип музика. Е, и един мюзикъл. Не, не е „Ла Ла Ленд“. Казва се „Ах, този джаз“ на гениалния Боб Фоси. Това е особен филм. Нелинеен. Хипнотичен. Неочакван. С по-различна музика. По-различна хореография. По-различно послание. Режисьорът разказва старата сага за твореца и неговия верен спътник – саморазрушението. И намеква, че понякога нещата, които талантът ти иска да оставиш на света, изискват най-голямата жертва – теб самия. Създавай, умирай, но не спирай. Филмът е за самия Боб Фоси, но можеше да бъде и за Джим Морисън, и за Кобейн, и за Буковски, и за много други. „Ах, този джаз“ ни дари с най-нестандартния образ на смъртта, който някога съм виждала. Тя бе изиграна от неотразимата Джесика Ланг. Облечена в бяла рокля, тя бе ефирна, нежна и прелъстителна. Привличането между нея и главния герой беше толкова естествено... толкова логично. Те се търсеха, обичаха и искаха и когато флиртът им най-после прерасна в смърт, Джесика Ланг бе сложила булчински воал. Няма да забравя усмивката ѝ в края на филма – ъгълчетата на устните ѝ приличаха на избавление.

Хубав филм. Чудя се дали Марика някога го е гледала. В последните месеци състоянието ѝ се влоши. Започна да губи зрението си. Все по-трудно ѝ е да използва ръцете си. Болките вече са почти непрекъснати. Болестта е все по-агресивна. Все по-садистична. Понякога Марике буди съседите, крещейки от болка. Морфинът помага, но я потапя в лепкава мъгла. Зен все по-често побутва коленете ѝ в предчувствие на поредния жесток припадък. Хубавите дни стават все по-малко. Лошите... лошите дни ги поглъщат.

И ето че днес отивам на гости на Марика... Великата Марика. Усетих, че е време да я видя. Няма дори да почукам на вратата – просто ще вляза. Знам, че ме очаква. Стаята ѝ е малка, но уютна. Всичко е по-ниско, за да може да го достига от стола си. Стените са боядисани в игриви зелени пастели, а украсата е предимно плакати и трофеи от нейните победи. Марика и Зен спят сгушени една до друга на леглото. Двете неразделни, изтощени момичета. Толкова ги обичам. Защо ли имам чувството, че когато си тръгне едната, ще я последва и другата... Поглеждам в огледалото, без да знам какво да очаквам. Всеки път изглеждам различно. Предполагам, че зависи от това в чий дом съм. Размитото ми отражение все още танцува и търси очертанията си в огледалото. Нямам лице на вещица, кокалести пръсти и качулка. А косата... косата е мит. Навън вятърът свири някаква зловеща токата и фуга. Студът се е облегнал в прозореца, сякаш иска да нахълта и да ме прогони. Наивник! Аз бродя из долината на сенките от самото начало на времето. Не аз треперя от студ – студът трепери от мен. Но не мислете, че не съм суетна. Чертите ми се търсят и намират в огледалото и постепенно придобиват лицето на нещо много красиво. Някъде в устните си разпознавам усмивката на Джесика Ланг. Прилича на избавление. В този дом аз съм желана и обичана. Знаете ли какво значи това за ненавиждана жена като мен? Истината е, че хората просто не ме разбират. В повечето случаи аз не съм събитие – аз съм процес. И не пристигам отникъде – ние винаги сме заедно. Аз и ти, всеки човеко! Просто в твоя първи миг на този свят аз се раждам старица и с всеки изминал ден, в който ти остаряваш, аз ставам по-млада и по-силна. Знам, че с годините мислиш все по-често за мен и че моята неизбежност те тревожи. Това е нормално. Това е човешко. Но искам да ти кажа нещо: поне днес не мисли за мен! Не мисли и за Марика. Мисли за себе си и за моя антипод – живота. Този, който държиш като вода в шепите си. Мисли за това какво съкровище ти е връчила съдбата. Мисли за това как ще го използваш. Мисли за това какво смяташ за хубав ден и за лош ден. За светлината, струяща през безбройните отворени пред теб врати. Мисли за това, преди дори да си помислил да се откажеш от каквото и да било.

И, хора… още нещо искам да ви кажа: не плачете за Марика! Тя живя толкова красиво, силно и достойно. И когато я взема със себе си, обещавам да ви оставя нейната история. От нея наистина има смисъл.

Знаете ли, в началото не ви казах истината. Не печеля всяко състезание. Понякога се натъквам на редки хора, които премахват състезанието и го превръщат във взаимоотношение. Тях няма как да победя. Приближавам се до леглото. Двете момичета все още спят. Марика се усмихва в съня си – нейното малко скривалище от болестта. Както казах, днес съм тук само на гости. Часът на Марика все още не е настъпил. Още има време, но финалната линия вече е съвсем наблизо.

Залезът пронизва облаците и започва да кърви в заледения прозорец. Сгушвам се на леглото до Марика и се приютявам в съня ѝ. Тук е светло и хубаво. Няма болка, припадъци и спазми. Носим се ръка за ръка – аз и Марика, по широка писта върху собствените си силни крака. Трибуните са пълни догоре с усмихнати приятели и близки. Тя е спокойна и щастлива. Не я е страх от мен. Поглежда ме с усмивка. Марика знае, че няма да я отнема от света. Това дори и аз не мога да направя. Тя вярва, че винаги може да разчита на мен. И когато ме повика, аз ще дойда в бялата си рокля, ще я прегърна и ще ѝ помогна да отвори последната врата.
18 Feb 2017
– Разкажи ми приказката! – казваше детето с големи, нетърпящи възражение очи. Имахме с него нещо като повтарящ се ритуал. Когато не можеше да заспи, то винаги искаше да му разкажа една конкретна история, при това по точно определен начин. „Разкажи ми приказката!” – казваше сърцеразтапящo синът ми, а аз винаги отвръщах по един и същ начин – с престорено недоумение. – Коя приказка?

– Нали знаеш колко мразя, когато се преструваш. Знаеш идеално – искам приказката, която не е приказка. За миньора... Този с моето име, който тича без да диша; за голямата експлозия и звездния прах, за урана, за невидимия октопод, за изплашения австралиец в самолета, за тайнствената кутийка, за триумфа на боклукчийския камион, за...

– Аааа, ясно, тази приказка – прекъсвам го. – А защо точно нея?
– Защото искам да сънувам.

Как един път не отговори, че просто иска да заспи. Не! Винаги, винаги казваше: „Защото искам да сънувам!“.

Синът ми не обичаше да спи на тъмно. Включваше голяма лава лампа, която обливаше цялата стая в лениви вълни от синкава светлина. Леглото му бе толкова ниско, че аз сядах директно на пода, в пространството между кревата и шкафчето, което беше точно един Иво разстояние, и изчаквах търпеливо следващата му задължителна инструкция:

– И никакви съкращения! Разкажи я, без да изпускаш нищо – така, както ми я разказа най-първия път.
– Добре, обещавам! – казвах, знаейки идеално, че нямам никакъв избор, и започвах за кой ли път историята, която най-после днес се чувствам особено задължен да разкажа и на вас. Точно така, както я разказах на моя малък син за първи път преди толкова години.

„Отпусни се. Затвори очи. Вслушай се в гласа ми... Историята за миньора, Емчо, щеше да бъде страхотна приказка, ако не беше истина. Започва преди повече от шест милиарда години.

Тогава, някъде много, много далече огромна звезда е изчерпала горивото си.

Представи си я само: гигантско огнено кълбо от газ, двайсет-трийсет пъти по-масивно от нашето слънце! Но дори и неговата огромна термоядрена пещ в един момент е изразходвалa целия си вoдoрод и звездата, вярваш или не, е станала толкова плътна, че е пропаднала самата в себе си, налягането в сърцето ѝ е станало чудовищно и тогава... БУМ... е избухнала в ослепителна светлина! Страхотна експлозия. Учените наричат такива звезди свръхнови, макар че те всъщност са свръхстари.

– Така ли умират звездите? – чува се плахият глас на сина ми някъде от синкавия здрач.
– Всъщност огромните звезди никога не умират напълно, Емчо. Те просто се превръщат от един вид енергия в друг. Звездата е изригнала, разпадайки се на милиарди малки частички, които са се понесли далече в междузвездното пространство със скорост 30 000 км/секунда. Знам, че звучи малко странно, но някои облаци от тези миниатюрни късчета един ден биват открити от гравитацията, която ги сгъстява и превръща... в нови звезди! 


И знаеш ли кое е най-невероятното? Много от тези малки парченца звезден прах са пътували светлинни години, от друг свят и галактика, през големия, беззвучен космос, за да стигнат чак тук, на нашето малко синьо кълбо. Знаеш ли, че целият уран на земята се дължи на тази свръхнова? Всеки грам, всяка прашинка са дар от далечна, изгоряла преди повече от шест милиарда години звезда.

Уранът е много странен пришълец, Емчо. Той е тежък метал. По-тежък от музиката, с която ти надувам главата в колата. Но това, което го прави изключително особен и дори опасен, е, че той е естествено радиоактивен – ядрото на атома му е нестабилно, разпада се постоянно и може дори да се дели. Хората, разбира се, са се научили да го използват, за да създават и енергия, и… смърт.

– Има ли го на други планети?
– О, да – разбира се! Знаем със сигурност например, че го има на Марс – и то навсякъде по повърхността! Някой ден човечеството ще изпрати свой представител на тази планета. Тя ни е омагьосала от момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време е толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва и крие тайните си. Денят, в който човек стъпи на Марс, ще бъде ден, който никога няма да бъде забравен от историята, Емчо. Ти сигурно ще си трийсетинагодишен. И кой знае, след като кацнем, може да се наложи да използваме марсианския уран за гориво.

Тук, на земята, най-ценният уран се намира в мини под земята и за нещастие хората, които го добиват, са обречени на жестоки страдания. Както ти споменах, този междузвезден пришълец може да бъде смъртоносен и отровите, които излъчва, не позволяват на работниците в рудниците да доживеят до дълбока старост. Странни заболявания разяждат дробовете и кръвоносните им съдове, мистериозни тумори съсипват телата им. Да вземем първата уранова мина в света – казва се „Яхимов“ и е легендарна. Намира се в Чехия и средната продължителност на миньорският живот в нея е бил 42 години... 42 години!

Героят на нашият разказ е роден в същата държава, но на другия ѝ край – в малко градче, наречено Копривнице, на сутринта на 19 септември 1922 година. Нарекли го Емил – като теб. Само четири часа по-късно, съвсем наблизо се е родило хубаво момиченце, което получило името Дана. Двете деца, отворили очи в един и същи ден, дълги години нямали представа, че съдбата им e връчила много, много рядък и ценен дар.

Емил бил шестото дете в семейството и родителите му едва свързвали двата края със скромната дърводелска заплата на баща му. Хлапакът прекарал детството си в труд, помагайки с каквото можел на семейството. Били тежки времена, Емчо, и едва 16-годишен, твоят адаш се отправил към прочутата фабрика за обувки „Бата“ в град Злин, където работел от сутрин до вечер на конвейер. Но Емил бил и много умен – записал се да учи химия и проявявал изумителен усет към езиците... И все още не знаел за най-уникалната си дарба – тази, с която бил роден. Един ден фабриката решила да събере лекоатлетически отбор за работническо състезание и когато установил, че няма достатъчно представители на 1500 метра, шефът му се провикнал:

- Хей, къде е Затопек? Емил Затопек!
Емил се бил скрил в химическата лаборатория, където се подготвял за изпит. Опитал се да убеди шефa си, че няма никакво отношение към спорта, но той буквално го принудил да участва в надбягването.

На следващия ден, без никаква подготовка, ей така на майтап, Емил завършил на второ място от сто участващи. И това... не му харесало. Той, виждаш ли, се оказал от тези хора, в които има нещо особено. Нещо връчено им по рождение, което ги движи по малко по-друг начин... И не им позволява да се радват на второто място. След 18 години на този свят Емил най-после разпознал дарбата си. Усетил я дълбоко, дълбоко в себе си. И започнал да тича. Така както повелявали клетките му. Така както го искала съдбата му. Така както го наставлявал шепотът на първото място. Тичал непрекъснато. Тичал до изнемога. Преди и след работа. До фабриката и обратно до дома си. В дъжд, в пек, в сняг… дори в гореща мусака, Емчо.

– Моля?!
– Е, добре де – това последното го казах, за да проверя дали не си заспал. Истината е, че Емил бил толкова талантлив и тренирал толкова много, че започнал да печели всички състезания. Постепенно станал непобедим на 3000, 5000 и 10 000 метра. Биел съперниците си с по няколко обиколки... Но помниш ли онова особено нещо? То продължавало да го тормози и... накарало Чехия да му отеснее. Искал да превземе целия свят. Да си присвои всеки рекорд. И от съвсем малък бил запознат с един-единствен начин да постигне това, което иска – с непрекъснат, всеотдаен, къртовски труд.

След войната постъпил в армията, където можел да тренира непрекъснато, и започнал да тича дори нощем с фенерче в ръка. Вече печелел и международни състезания. Лекоатлетическата общност започнала да забелязва постиженията му, които се доближавали все повече до световните рекорди. На едно от състезанията зърнал млада копиехвъргачка с ослепителна усмивка и красиви очи и нещо в сърцето на Емил трепнало. Казвала се Дана. Момичето от началото на разказа, с което били родени в един и същи ден, в една и съща година, на две крачки разстояние. Съдбата ги бе чакала цели 26 години. И когато най-после ги срещна, те знаеха, че са създадени един за друг. Че ще прекарат остатъка от живота си заедно. Сгодили се на Олимпиадата в Лондон през 1948 година. На същата олимпиада относително неизвестният Емил Затопек спечели златото на 10 000 метра със смазващо преимущество и нов олимпийски рекорд. Само метър не му достигна, за да грабне и титлата на 5000 метра. Дана и Емил се ожениха малко по-късно, на 19 септември – точно на рождения си ден.

Последвали години, в които нищо не можело да го спре. Емил печелел всичко! Мачкал световните рекорди като трамвайни билетчета. Нямало сила, която да го смъкне от първото място.

– Разкажи за октопода!
– А, да – за октопода. Работата е там, че Емил тичал страшно грозно. Целият му стил на бягане е една цинична подигравка към законите на физиката и здравия разум. Утре ще ти го покажа в Youtube и ще разбереш точно какво имам предвид: лицето му е изкривено в някаква ужасяваща гримаса, побеснелият му, увиснал език се опитва отчаяно да избяга от пръхтящата клопка на устата му. Tялото му от кръста нагоре е като обхванато от епилептични спазми. Главата му се клатушка неконтролируемо вляво и вдясно, сякаш всеки момент ще се отдели от тялото. Лявата му ръка е ту подозрително неподвижна, ту подскача неочаквано и удря с неподправен ентусиазъм собствения му нос. Дясната от своя страна ръкомаха хаотично като вбесен катаджия от началото до края на състезанието. На пистата Емил изглеждаше така, сякаш беше попаднал в прегръдката на огромен, невидим октопод, и докато тичаше, се опитваше да се изтръгне едно по едно от обвитите около тялото му лепкави пипала.

– Как е печелил тогава?
– А, ето това е големият въпрос! Как е печелил наистина? Не само ти, Емчо – целият свят се е чудил как е печелил. В бягането на разстояние има много техника. Нужна е ефикасност, рационалност на движенията, аеродинамика. Специалистите, зрителите, журналистите – всички били в недоумение. Но помниш ли... онова нещо? Нещото, с което бил роден и което не искало второто място? То вече се бе превърнало в неговия ръмжащ, неукротим дванайсетцилиндров двигател! Емил тренирал шест часа и половина на ден! Три часа тичане сутринта. Два часа следобед. Час и половина вечер преди лягане! Той нямал треньор и се носели слухове за странните му методи на самоподготовка. Те не били преувеличени. Вродената изобретателност на Затопек дарила света на леката атлетика с революционната интервална тренировка. „Защо ми е да тичам бавно – казвал Емил, - това вече знам как да го правя. Аз искам да тичам бързо.“ И започнал да се подготвя с безумни серии от спринтове. 400 метра спринт, последван от 400 метра лек крос за възстановяване. И така 20 пъти... 30 пъти... 50 пъти. Емил стигнал до умопомрачаващите сто последователни спринта! Това е почти един маратон! Специалистите се подигравали на системата му. Наричали я лудост. Но когато започнал да чупи световни рекорди, целият свят се опитал да я копира... и я използва и до днес!

Но това не било всичко – Емил тичал с тежки военни ботуши. Излизал и от пистата, за да бяга по трудни, пресечени местности и дори в дълбоки преспи сняг с тежести на краката. Един от най-безумните му похвати е свързан с дълга редица от високи тополи, строени като войници покрай една от пътеките, по които обичал да тича.

Емил решил да пробяга една трета от редицата дървета, без да диша. Речено-сторено! След няколко дни превзел половината тополи. Затопек продължил лудия си експеримент, докато един ден не пробягал цялата дълга тополова дистанция, без въобще да си поеме дъх, след което се строполил на пътеката в безсъзнание. Междувременно подвизите на Емил започнали да се превръщат в митология. Не само заради световните рекорди, но и заради характера му. Винаги усмихнат, галантен и естествен, Емил бил някак непресторено дружелюбен. Казват, че очите му излъчвали добрина. Създавал си нови приятели за броени секунди. Обичал искрено хората – искал да бъде около тях, да знае всичко за живота им, семействата им, мечтите им. Говорел шест езика перфектно и имал добри познания по още толкова. Учел ги така, както ние запаметяваме телефонни номера. Наизустявал думи директно от речниците. „Ако научиш достатъчно думи, граматиката сама ще си дойде на мястото“, казвал Затопек. В която държава отидел, давал интервюта на съответния език. Било почти невъзможно да откриеш човек, който да не го обича. Дори съперниците му го обожавали! Той винаги е казвал, че изпитва особена връзка с останалите бегачи, и гледал на тях като на семейство. Дори французинът Ален Мимун, когото наричали Сянката, защото винаги завършвал втори след Емил, се възхищавал от чешкия си съперник.

Голямата мечта на Емил била Олимпиадата в Хелзинки, където се очаквало да спечели отново любимата си дистанция – 10 000 метра. Но той за малко да не отиде на нея! Само дни преди да отпътува за Финландия, Емил научил, че комунистическата партия е забранила на бегача Станислав Юнгвирт да участва на олимпиадата, тъй като баща му бил политически затворник. „Ако той не участва, и аз няма да участвам!“ – заявил Затопек. По това време подобнo изказване граничело с лудост. Петнайсет хиляди финландци чакали чешкия отбор на летището, за да зърнат Емил, но той не слязъл от самолета – правителството наредило да бъде оставен в Прага. Два дни по-късно, под натиска на световната общественост, и Затопек, и Юнгвирт се озоваха в Хелзинки.


Още в първия ден на състезанията Емил прелетял по пистата в познатия си невъзможен стил, спечелвайки златния медал на 10 000 метра и изпепелявайки собствения си олимпийски рекорд.

Журналистите, които бяха започнали да го наричат Чешкия локомотив, го обсипали с въпроси. „Защо бягаш толкова грозно?“ – питали го.

„Така мога – отвръщал Емил. – Когато започнат да дават медали за естетика, като във фигурното пързаляне, ще променя стила си.“

Само два дни след изнурителните десет километра Емил успял да се класира и на финала на 5000 метра – дистанция, в която конкуренцията била чудовищна. Кадрите от съревнованието са изумителни: ритъмът, наложен от англичанина Крис Чатауей, е нечовешки. Видимо изтощен, Затопек изостава на четвърто място. Остава само една обиколка. Агонията, изписана на лицето му, е отражение на някаква неистова болка, която извира от всяко негово измъчено движение. Емил отново бяга във вече познатия на целия свят неописуем стил. Пръстите му търсят да се уловят за нещо и драскат с нокти хладния финландски въздух. Дробовете му хриптят. Ръцете, главата и раменете му се люлеят във всички посоки, сякаш закачени за конците на някакъв невменяем кукловод. Емил е неговата марионетка. Много, много бърза марионетка. Остават само метри до края и Затопек неочаквано изригва – изтръгва се свободен и лек от безпомощните пипала на невидимия октопод! Спринтът му сякаш пристига от друго измерение – от работническото детство, от безкрайните тренировки, от сянката на мълчаливите тополи, под които бе припадал без капка кислород в дробовете cи. И ето – той излиза с изпепеляваща тартана крачка от външната страна, задминавайки и Чатауей, и германеца Шаде, и Ален Мимун – Сянката.

Емил печели едно от най-изумителните надбягвания в историята с нов олимпийски рекорд и зашеметена, публиката започва да скандира спонтанно: „За-то-пек! За-то-пек!“.

Със своите три толкова музикални и лесни за скандиране срички името му се превръща в песен на трибуните – неофициален химн на игрите в Хелзинки. Веднага след награждаването Емил открил своята Дана, за да я целуне и да ѝ даде златния си медал. „За късмет!“ – прошепнал ѝ Емил. Само минути по-късно Дана излязла на стадиона и хвърлила копието си с такава сила, че съперничките ѝ не могли дори да се доближат до нейния резултат. Публиката не можела да повярва на красивата магия, която бе позволила на двамата влюбени да спечелят олимпийско злато в рамките на един и същи следобед.

Но Емил бе решил, че има още работа за вършене в Хелзинки, и се записал за участие в маратона – дистанция, която не бил пробвал нито веднъж в живота си! Тъй като нямал представа как се бяга подобно състезание, Затопек решил, че най-подходящата стратегия е да следва фаворита и световен рекордьор – англичанина Джим Питърс. По средата на дистанцията Емил, който се носел с учудваща лекота редом до тичащия с всичка сила британец, го запитал: „Хей, Джим, това дали не е много бърза крачка за маратон?“.

Пъхтящият англичанин отвърнал на шега: „А, не – даже е прекалено бавна”. „А, добре тогава“, казал Емил и излетял с такава скорост, че Джим Питърс повече не го видял. Нашият герой минал лек като дим през улиците на Хелзинки и когато влязъл далеч преди другите в тръпнещия от нетърпение стадион, невярващата публика изригнала: „За-то-пек! За-то-пек! За-то-пек!“.

Обзети от общата еуфория, бегачите от щафетата на Ямайка, които току-що били спечелили златото, го качили на раменете си и го понесли в незабравима почетна обиколка! „За-то-пек!“ Трите вълшебни срички дълго се носили във въздуха над финландската столица и според много хора все още са там – неразделна част от нейната митология.

В рамките на една седмица трийсетгодишният Емил бе спечелил трите най-изнурителни олимпийски дисциплини, при това с три олимпийски рекорда. Никой никога не е правил подобно нещо, Емчо, и никой никога няма да го направи отново! „Някъде на самата граница на болката и страданието е мястото, където момчетата се превръщат в мъже!“ – казал веднъж Затопек. Емил обичаше да живее точно на тази граница, приветстваше болката и дори я търсеше, знаейки, че тя е единственият начин да надхвърли себе си. Прочут е случаят, в който преди старта на маратона в Мелбърн казал с усмивка на останалите бегачи: „Приятели, днес всички ще умрем по мъничко!“.

В последвалите няколко години Емил продължил доминацията си, счупвайки общо осемнайсет световни рекорда! Въпреки лекарска забрана участвал в маратона на Олимпиадата в Австралия, само две седмици след операция от херния, и завършил на шесто място. Между другото, този маратон, Емчо, бил спечелен от Ален Мимун. За първи път се бе изтръгнал от дългата сянка на Затопек. Той отишъл разплакан при Емил, който лежал съсипан от умора на земята, и извикал през сълзи: „Емил! Емил! Аз спечелих!“.

Затопек се изправил с усилие на омаломощените си крака и му отдал чест – така, както се козирува на офицер... или президент. Французинът твърди, че този момент е по-ценен за него от златния му медал. Това се оказало последното истинско състезание на великия Емил Затопек.

Но спомените за подвизите на Чешкия локомотив продължавали да печелят състезанията си на непожълтяващите страници на историята. Страници, които милионите му почитатели не можели да спрат да прелистват. Емил се превърнал в жив паметник и хора от целия свят идвали в скромната му квартира в Прага като на поклонение. Домът му бил винаги отворен и през годините имало почти постоянна върволица от гости. „Победите са прекрасно нещо – обичал да казва Емил, – но приятелите са още по-прекрасни.“


През 1968 г. дошъл да се срещне с него и великият австралийски бегач Рон Кларк. Това е човек, Емчо, който счупил седемнайсет световни рекорда през шейсетте години, включително и много от постиженията на Затопек. Но в живота му зеела една голяма, черна празнина. Преследван от поредица контузии и лош късмет, Рон така и не успял никога да се увенчае с олимпийско злато. Двамата прекарали няколко незабравими дни в Прага. На изпращане на летището Емил го прегърнал, сложил малка кутийка в ръцете му и прошепнал на ухото му да не я отваря, докато не се приземи. Самолетът излетял, но австралиецът започнал да се притеснява. Все пак Чехословакия била комунистическа държава. Каква ли тайна крие мистериозната кутийка? Чудел се дали Емил не му е дал някаква контрабандна стока... или тайно съобщение... зов за помощ? Най-накрая не издържал и отворил кутийката. В нея бил златният медал на Емил от 10 000 метра в Хелзинки, както и листче, на което пишело: „Защото го заслужаваш!“.

Когато през януари 1968 г. дошла Пражката пролет, Затопек застан...
– Пролетта не идва ли през март?
– Невинаги, Емчо, невинаги. Тази пролет била по-особена. Започнала с пристигането на власт на човек на име Александър Дубчек. Той решил да демократизира комунистическа Чехословакия. Да даде свобода на словото. Да махне веригите, в които били оковани печата и журналистиката. Да разреши пътуването в чужбина. Нарекъл новата система „социализъм с човешко лице“. Светът от своя страна нарекъл това неочаквано затопляне Пражка пролет. Продължила осем месеца, а Емил, който бил обожаван от всички национален герой, застанал изцяло зад нея и дори сложил подписа си под нейния манифест. Но в нощта на 20 август, 20 минути преди полунощ, седем хиляди съветски танка, съпроводени от половинмилионна армия, нахлуват на територията на Чехословакия под прикритието на мрака. Страната била окупирана, чешките военни сили обезоръжени, а Дубчек – свален от управление. Около сто човека губят живота си. Емил е сред хилядите жители на Прага, които излизат на улиците в знак на протест срещу инвазията. Безстрашният Затопек ходел от танк на танк, за да пита лично руските войници и офицери дали вярват в това, което правят. Изправен пред сто хиляди свои сънародници на спонтанно издигнат подиум в центъра на прочутия Вацлавски площад, Емил се обърнал към световната общественост с призив да бъде преустановена окупацията на родината му, а Съветският съюз да не бъде допуснат до участие в предстоящите Олимпийски игри в Мексико.

Затопек знаел, че заради този негов бунт го чакат тежки последствия. Но също така знаел, че няма право да мълчи. Когато твърдият комунистически ред бил възстановен, Пражката пролет се превърнала в добре познатата съветска зима и отново станало много, много студено. Партията обаче не знаела как да се отърве от неудобния герой на народа. Бил прекалено известен, прекалено обичан по целия свят, за да го вкарат в гроб или затвор.

Правителството го изхвърлило от армията и партията. Изтрили името му от антологиите и пропагандните си лозунги. Отнели званията му, изгонили го от дома му в Прага и го пратили да работи... под земята – там, в урановата мина „Яхимов“ – където древен пришълец от космоса убива бавно и мъчително тези, които го добиват. Там, където продължителността на живота е 42 години и работното място е равносилно на смъртна присъда. През дългите години в мината Емил успял да се промъкне тайно в Прага, за да види жена си, само три пъти.

Но знаеш ли, Емчо, той бил от хората, които никога не се оплаквали от нищо. Бил в състояние да открие нещо красиво и цъфтящо дори в най-каменистата тъмница. Ти помниш кое е мястото, което той винаги е приветствал, нали? Там някъде, на границите на болката и страданието, където момчетата се превръщат в мъже. „Нашият свят – казал веднъж с искрено възхищение моят любим миньор, – е толкова красив под земята, колкото и над нея!“

Емчо, запомни нещо – няма по-голямо наказание за мъчителя от усмивката на неговата жертва.

Комунистическата върхушка решила, че трябва някак да стъпче напълно любимеца на чешкия народ – да направи унижението му колкото се може по-публично. Върнали го в Прага и го назначили на работа като боклукчия. Трябвало да обикаля улиците на столицата всяка сутрин, за да събира боклука на своите съграждани. Но това, което се случило, накарало апаратчиците да съжаляват горчиво: хората разпознали великия Затопек и не само че сами изxвърляли кофите си в боклукчийския камион, а излизали на балконите си, махали с кърпи и скандирали в еуфория прочутите три срички: „За-то-пек!“. Колегите му също не му давали да се докосва до боклука. Често по улиците се образували кордони от негови почитатели, които искали просто да зърнат кумира си. В крайна сметка Емил просто тичал усмихнат след камиона и махал с ръка под аплодисментите на съгражданите си. Това сигурно е първият и последен боклукчийски камион в историята, който всяка сутрин се радвал на триумфално шествие, достойно за римски император.

В пълна безизходица, партията решила отново да го изгони от Прага и го пратила да копае дупки за телефонни стълбове в много тежки условия. Здравето му започнало да се влошава, но както винаги, той не се оплаквал. Веднъж негов стар приятел от Испания на име Пакси Алкорта успял някак да се добере до обекта, на който работел. Открил го в порутена барака и не можaл да го познае. Емил изглеждал съсипан физически, брадясал и облечен в мръсен гащеризон, с който работел и понякога дори спял. Двамата се прегърнали. На връщане към града Пакси се разплакал в колата: „Така ли третирате героите си?“.

През 1989 година пристигна нова пролет, но този път нямаше танкове. Стената бе разрушена, а Затопек най-после бе напълно реабилитиран.

„Бегачът трябва да тича не с пари в джобовете си, а с мечти в сърцето си“ – казал в едно старо интервю Емил. Това не били празни думи. Затопек и Дана живеели скромно и без никакъв излишък в любимата си Прага. Скромното им жилище и широки души останали отворени за всеки, който искал да ги посети.

Големият Емил Затопек почина през 2000 г. – същата година, в която се роди ти, Емчо. Когато научил за смъртта му, Ален Мимун – Сянката заявил просълзен: „Днес аз загубих не своя съперник. Днес аз загубих своя брат!“.

Знаеш ли – неговата Дана все още е жива и все още тъгува по любимия си, когото тя нарича Топек. Тяхна бе най-красивата любовна история – тази, в която съдбата някак успява да срещне двама човека, създадени да крачат по големия път един до друг и да не пуснат ръцете си до самия край. Защо ли ми се струва, че ако не бяха положени толкова усилия да бъде съсипано здравето му, и самият Емил все още щеше да е сред живите… Емчо? Емчо...?

Но аз знам – в тази част на историята синът ми вече отдавна е заспал. Дишането му е равномерно, а върху окъпаното му в мека синя светлина лице е изгрял полумесецът на хубава, спокойна усмивка. Какво ли сънува? Всъщност аз мисля, че знам точно какво сънува. Сънува онзи слънчев септемврийски ден, в който човечеството е пратило своя пръв и последен пратеник на далечна, красива планета. Омагьосала е целия свят от момента, в който сме я открили. Може би защото е толкова близко и в същото време – толкова вбесяващо недостижима. Протягаме се към нея, искаме да я докоснем и разберем, а тя все ни се изплъзва, бяга от нас по своя толкова неописуем начин и продължава да крие тайните си. На тази планета се случват невъзможни неща. На нея човек може да тича като вятър, без да диша; да се измъква от пипалата на невидим октопод; да приветства с отворени обятия болката и страданието; да обича съперниците си и дори да превръща ненужния боклук във внушителен триумф. На тази планета подземията са градини, наказанието е награда и цялото злато на света не струва толкова, колкото три вълшебни срички. Но тя е отредена за един-единствен човек. Никой никога повече няма да стъпи на нея и нека винаги помним деня, в който човечеството е изпратило своя единствен пратеник на планетата Затопек.

Малко неочаквано за самия мен синът ми порасна. Все по-рядко говорим. Вече отдавна не иска да му разказвам приказки. Стаята му е тъмна, а старата лава лампа събира прах някъде в мазето. Не знам дори дали все още иска да сънува. Затова реших да ви разкажа приказката за миньора. Без съкращения. Така, както я разказах за пръв път на малкия си син преди толкова години. Нека я имате и вие. Защото децата заслужават да сънуват... доброта. Не само нашите деца, но и децата в нас.

В момента тук е 2:17 сутринта. Точно преди десет минути се качих в стаята на сина си и седнах тихичко в пространството между кревата и шкафчето, което за щастие все още е точно един Иво разстояние. Вслушах се в равномерното му дишане и се замислих... Дали някога е чул края на моята дълга приказка? Дали последните ми думи са се прокраднали някак през завесата на неговия сън...

„Това не е тъжна история, Емчо. Вярно, нейният галантен герой не е вече между живите, но ти вече знаеш – най-големите звезди... Те всъщност никога не умират напълно. Просто се превръщат от един вид енергия в друг. Когато усетят, че дните им са изчерпани, те ставaт още по плътни и избухват в ослепителна светлина. Разпадат се на милиарди малки парченца и се понасят леки и свободни в безбрежното пространство. Пътуват в голямото нищо понякога с години, защото знаят, че някой някъде заслужава да ги открие. И когато бъдат намерени се превръщат в нови ослепителни звезди. Звездите са ни нужни, сине. Без тях остава само мракът. Те са светлина, живот и топлина. Звездите са възможни. И за да ги има, е нужно едно-единствено нещо – да искат да сънуват."
11 Dec 2016
Някой веднъж бе попитал Майлс Дейвис какво е джаз. Как се задава такъв въпрос?! И как се отговаря на него, без да напишеш енциклопедия?! Та нали джазът е толкова много взаимно отхвърлящи се неща? Дайте му пет-десет минути и той ще ви напомни колко е безсмислено да се опитвате да го разберете чрез оскъдния речник на нашите понятия. Джазът е и стройна дисциплина, и дива импровизация. И неочаквано откровение, и ревниво пазена тайна. Понякога е форма, понякога – съдържание, понякога – и двете, понякога е нещо трето – някакво сладко и непонятно безформено съдържание. Той е деликатен и нахален, педантично хаотичен, навлечено разголен, сресан и разрошен, ласкав грубиян. Джазът е привидно неразрушима структура минута и половина след своето начало и нейните димящи развалини две секунди по-късно.

И най-вече – джазът не е просто музика. Той е нещо далеч повече. Какво ли? За щастие, нямам представа. Понякога представите, които нямаме, са точно тази собственост, която става много по-ценна, когато не я притежаваме.

Майлс Дейвис... Спомням си как преди години слушах за пръв път неговия модален шедьовър „Някак тъжно“ (Kind of Blue). Да – това е един от тези албуми, за които всеки човек пази спомен от „първия път“. Бях тръгнал зa някакво си нанякъде по голямата улица в големия град с огромен сак през рамо и натиснах копчето на уокмена си малко преди помръкналото небе да излее върху София един крайно самонадеян пролетен дъжд. Скрих се под някакъв вход на „Патриарх Евтимий“ горе-долу в същия момент, в който приключи прочутата монотонна интродукция към So What.

Непогрешимият, магьоснически тромпет се прокрадна елегантно между капките и постепенно ги забави... накара ги да затанцуват в локвите в неговия собствен ритъм. Улицата, минувачите, мокрите таксита, просълзените витрини, дори внезапнопоникналите черни гъби на чадърите – всичко сякаш се понесе в някаква балетна, дълго репетирана окултна хореография. Някъде отдалечното минало Майлс Дейвис дърпаше конците, дирижираше стихията и ето че дъждът бе вече... джаз, и в един дълъг колкото албум момент всичко се превърна в неразривна част от всичко останало. Не смеех да помръдна там, във входа на булевард „Патриарх Евтимий“, където пред очите ми един човек, от когото ме делеше толкова разстояние и време, превърна родния ми град в музика. Останах да се взирам в саксофонните локви и тромпетните тротоари, докато не замря последната нота на проливния албум на гения. Дъждът продължи да свири дълго след като дъждът бе спрял. Бях закъснял за някакво си нанякъде, но това вече нямаше значение и когато тръгнах отново по голямата улица в големия град с големия си сак, всичко бе някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак тъжно.

Да, човек никога не забравя определени първи срещи. Няма да забравя срещата си с Майлс Дейвис – човека, който даде името си на дъжда. Няма да забравя и срещата си с Иван – човека, който даде името си на... Но всяко нещо с времето си.

От години искам да разкажа тази история. Историята на Иван. И да се опитам да отговоря на въпроса какво точно е нейното значение, без да напиша енциклопедия. Защото, виждате ли, Иван е малко като джаза – в него се крият толкова много неочаквани неща...

За пръв път се видях с Иван, без да се видя с него. В този ден той беше далече – някъде в Швейцария, а аз бях в „Младост“ – пред апартамента на баща му Тодор. Беше ме поканил на вечеря чрез общ приятел. Искал да се запознаем и да говорим за нещо важно. На етажа му бе леко мрачно благодарение на героично мъждукаща крушка ветеран. Когато Тодор отвори вратата, си дадох сметка, че внезапното присъствие на стройната му, благородна осанка в правоъгълната рамка хвърляше светлина върху цялото стълбище.

Грейналата на аристократичното му лице усмивка компенсира напълно отчаяните усилия на анемичната крушка. Най-изумителни бяха очите му – големи, добри и езерни. От онези... мъдрите, говорещи, питащи очи... Очи, в които човек просто потъва независимо за какво се е хванал. Домът му беше пълен догоре с книги... и спомени. Някои весели, някои тъжни, всичките хубави. Наистина искаше да говорим – за книгите, за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за сина му... за планината. Беше невъзможно да не бъдеш запленен от този човек. От ерудицията и очарованието му. От начина, по който ентусиазмът му бе надделял над годините. Не исках разговорът ни да свършва и си дадох сметка, че неусетно паметта ми е започнала да си води записки.

„Не знам как е в Америка, но ние, българите, винаги ще бъдем много обвързани с книгите, защото сме им задължени – каза Тодор. – Книжнината ни е съхранила като народ през годините и ние тази услуга никога няма да я забравим.“

Помня добре и още едни негови думи: „Как няма планини при теб в Канзас?! Трябва да се преместиш някъде другаде. Ние всички сме чеда на планината, Иво. Без нея българинът страда. Без нея боли – боли ето тук!“. И посочи към гърдите си, където без съмнение биеше едно огромно сърце.

Тогава още не го знаех, но когато след година се срещнах с Иван, си дадох сметка, че вече съм се срещал с него, без да сме се виждали... Защото изумителният му, пръскащ светлина баща беше отворен прозорец – прозорец, зад който надничаше също толкова изумителният му син.

Видяхме се в момент, в който около него беше лудница. Иван бе станал известен – животът и подвизите му бяха широко отразени в безброй статии, интервюта и в три великолепни документални филма. Когато най-после се добрах до едно голямо събитие в негова чест, ми беше трудно да си проправя път сред многобройните му приятели и почитатели.

„Здравей, аз съм Иво. Голям твой фен! Отдавна искам да се видим.“ А той ме погледна с големите зелени, езерни очи... от онези, добрите, в които човек потъва независимо за какво се е хванал, и отговори с една добре позната многоватова усмивка: „Иво? Иво от Канзас?! Е, най-после...“.

Така започна едно приятелство, което мисля, че ще свърши само тогава, когато и двамата свършим.

Искате ли да се върнем назад в тази история – към осемдесетте години? Когато момичетата все още въздишаха недалновидно по Джордж Майкъл, стената в Берлин едва бе започнала да се рони, токът ни спираше на всеки два часа, купувахме си хляб с купони, ресторант „Лясковска среща“ бе едно от шепата заведения в София, а Иван бе сред най-перспективните алпинисти в националния отбор на България.

Казват, че притежавал ювелирна техника, животинска мускулна сила и нечовешки аеробен капацитет. Всичко това, съчетано с интелектуалния подход към всеки проблем и маниакалната му всеотдайност в подготовката, се смятало за гаранция за епохални бъдещи успехи във височинния алпинизъм. Самият той ми каза, че му е трудно да опише тренировките си: подготвял е всяко мускулно влакно, психиката си, стратегическото мислене, дори метаболизма си.

За него започва да се говори. Изкачванията му стават все по-впечатляващи, все по-трудни в техническо отношение. След поредица успешни експедиции идва ред на Чангабанг – един от най-коварните, непредвидими и смъртоносни хималайски върхове. Но за подобна авантюра се искат доста средства. Екипът решава да направи три амбициозни изкачвания в Алпите, за да привлече вниманието на големите корпоративни спонсори.

По това време Иван е студент в Икономическия институт в София, на 25 години, със съпруга и бебе. Когато пристига във Франция с влак, има в джоба си двайсет и осем долара, а групата е натоварила двеста килограма храна. На първи август 1990 г. Иван тръгва заедно с екипа на изкачване по западната стена на Пти Дрю. Всичко изглежда рутинно, времето е идеално, изкачването се развива по план. Но всеки алпинист знае, че единственото напълно предвидимо нещо в планината е нейната непредвидимост.

Без никакво предупреждение, някъде високо над Иван огромният скален епидермис на Пти Дрю се разпада с чудовищен грохот и върху катерачите се изсипват канари с размер на канапета. Eкипът се озовава под най-големия каменопад в историята на планината. Под скалите загива испански катерач. Двама чехи са в тежко състояние. Иван прави опит да се прилепи плътно до стената, но с огромната си раница се оказва прекалено голяма мишена за озверялото свлачище. „Усетих само първите няколко удара… особено единия, който се стовари жестоко върху рамото ми! – спомня си Иван. – Големия удар, този, който промени живота ми, не го помня. Само мрак.“

Едното от въжетата му е разкъсано и погълнато от лакомите канари. Пометен от каменната лавина, Иван увисва в безсъзнание над бездната. Животът му се крепи върху стенещите влакна на по-тънкото второ въже. За щастие, до него успява да се добере хеликоптер на планинските служби, който го транспортира мълниеносно в женевска болница за животоспасяващa операция. Първото нещо, което попитал, когато се свестил, било: „Какво стана с другите? Оживяха ли?“. И побеснял, защото лекарите го били завързали за леглото. „Не сме те връзвали“ – отговорили му. Иван просто не усещал тялото си от раменете надолу. Фрактурите в петия и шестия шиен прешлен били толкова масивни, че диагнозата прозвучала като присъда. Очаквало се да остане прикован на легло завинаги. Парализиран и вечно зависим. Щял да живее от тук нататък обездвижен и винаги в болнична обстановка. „Ще видим!“ – казал Иван. Озадачени, лекарите отишли при баща му: „Какво иска да види? Ние сме лекари – знаем всичко“. „Знаете всичко – отговорил им Тодор, – но не знаете Иван!“

Постепенно, след месеци на физиотерапия и мъчително лечение, против прогнозите и с нечовешки усилия
алпинистът възвръща движението в раменете и лактите си. Научава се да пази равновесие седнал и да се движи самостоятелно в инвалидна количка. Ясно било, че няма да стане от стола и да проходи, но това като че ли само го амбицирало. Не искал всеки ден бъдещето да идва при него по един и същи начин – предсказуемо, безлично и потискащо. Искал той да отиде при него. Да не го оставя да заспива. Да му досажда непрекъснато. Да го стряска, изненадва и предизвиква… пък ако ще да е в инвалидна количка. Едно било ясно – неговото бъдеще нямало да мързелува... и да се предава.

Напредъкът на Иван карал лекарите да клатят невярващо глави, но това, което ги изумило най-много, била психиката му. Какъв е този човек? Защо все се смее, шегува и усмихва? Защо не разпознава своите черти в лицето на трагедията? Защо няма и следа от отчаяние в тези големи зелени очи? Защо е все някак светло около него?

През 1926 г. в Цюрих – само на около двеста и трийсет километра от женевската болница на Иван, в дома на скромното семейство Кюблер се родили тризначки: Ерика, Елизабет и Ева. Щастливите родители очаквали от трите момичета да израснат под зоркото попечителство на строгите швейцарски ценности и един ден да поемат традиционните функции на трудолюбиви и послушни домакини. Елизабет обаче имала съвсем различни намерения. Тя виждала друг път... неин собствен! Чувала неустоимия зов на своето призвание и знаела, че няма да може да му се противопостави.

Днес Елизабет Кюблер-Рос се смята за един от най-значимите психиатри в историята – човек с общопризнато влияние, простиращо се далеч отвъд ограниченията на медицинската професия. Нейни са прочутите пет степени на скръбта. Помогнали са на много хора да разберат себе си, заставайки пред бездната на неумолима трагедия. Според модела на Елизабет всеки човек, сполетян от голямо нещастие, трябва да мине през няколко фази, преди да постигне споразумение с неизбежното. Чак тогава ще може да намери необходимата увереност, за да направи следващата крачка. Пет фази... Те са толкова важни... толкова човешки. Чували сте ги: отрицание, гняв, спазаряване, депресия и най-накрая приемане.

Иван ги прескача. Всичките! Стисва здраво зъби и хваща директно за шията последната фаза. Подобен скок е толкова рядък, че той е по-скоро явление, отколкото събитие. Степените на Кюблер-Рос отдавна са канон в психологията. Иван обаче просто приема ситуацията такава, каквато е, и подхожда към нея като към планинарски проблем – нещо, което трябва да бъде решено по най-рационалния възможен начин с всички налични средства. Подходящ маршрут, упорита подготовка, адекватно оборудване, планиране и сила... много сила!

Във филма „Кота 42“ Иван си припомня първите месеци в болницата: „След мен вървяха едни медицински сестри и ми говореха, че трябвало да минавам през някакви степени. Нямах време за такива неща. Каквото е станало, вече бе станало. Аз трябваше да вървя напред!“.

„Да вървя напред!“ – това е втората му любима фраза. Първата е: „Няма начин да няма начин!“. Още не съм го видял да изрече тези думи, без на лицето му да грейне единствена по рода си усмивка. Трябва... трябва някак си да є се издаде патент на тази усмивка.

„Не че не ми беше тежко – каза ми Иван. – Такова нещо, като се случи... не може да се опише. Ужасно тежко ми беше. Но не съм се депресирал. Трябваше да поема по новия път. Да вървя напред!“

Иван пренебрегнал степените на Кюблер-Рос по толкова категоричен начин, че фазата „депресия“ навярно е изпаднала в депресия.

Сметките от операцията и възстановяването в болницата обаче са смазващи. И кой, мислите, се притичва на помощ? Вие! България! Кой друг? Има хора, които в момента четат тези редове, на чиято благотворителност Иван дължи много. Хора, повечето от които дори не са го познавали тогава. За инцидента се пише по медиите. Правят се банкови сметки. Събират се пари. И в немотията и мрака на 1990 г. много наши сънародници му подават ръка. България, за която Иван бе готов на всичко, отговори на обичта му с обич. „Тези хора, които направиха дарения за моето лечение, ми спасиха живота за втори път. Ще им бъда задължен завинаги.“

Десет месеца след инцидента на Пти Дрю Иван напуска болницата. Отне му по-малко от година, за да докаже на лекарите, че болничната обстановка, на която го бяха обрекли, ще трябва да си обстановничи без него. Въпреки финансовата помощ обаче имаше дългове. Беше време да ги изплати. Да разчита отново на себе си. Както той би казал: беше време да върви напред! И той тръгва! И то как!

Възстановяването му трябва да продължи още няколко години, но междувременно той научава четири езика. Следва информатика. Става програмист. Завършва финанси. Получава дипломата си лично от министъра на икономиката на Швейцария. Започва работа в престижна банка, където е ценен заради професионализма, способностите, колегиалността и интелекта си. И никога, никога не забравя България. Вече двайсет и шест години живее в красивата Женева, в специално оборудван за нуждите му апартамент, но всяка година се прибира в Родината си. По възможност повече от веднъж.

Сред многото му качества е способността му да обединява хората. В епохата на индивидуализъм да ги накара да повярват в нещо общо и стойностно и да го преследват заедно. Ако искаше, можеше да бъде брилянтен политик. Иван е роден водач – алфа мъж, чийто заразителен ентусиазъм е неустоим. Създава организация „Войводите“, която всяка година събира над двеста българи, живеещи в Швейцария, за отпразнуване на нашия Гергьовден на Женевското езеро. „За нас тези събирания са като глътки български въздух – казва Иван. – Много е важно човек да не забравя откъде идва и да държи на народността си.“

През последните двайсет години Иван не се е спирал – пътува, държи речи, работи, вдъхновява и най-интересното... започва отново да катери планините! Защото, виждате ли, явно трябвало да се върви не само напред, но и нагоре. И така – Мальовица, Вихрен, Мусала… „Няма начин!“ – ще кажете. „Няма начин да няма начин!“ – ще каже Иван. Нали помните думите на баща му: „И вие, и аз, и Иван сме чеда на планината. Без нея боли... Боли ето тук“.

Ясно е къде бие сърцето на Иван – планината е от особено значение за него; той никога не я е забравял, никога не я е упреквал и винаги е знаел, че някой ден ще се върне при нея. Затова организира експедициите, решава проблемите, събира екипите, набира средствата. Връх след връх, предизвикателство след предизвикателство. Качванията стават в група, естествено, като Иван катери в специално приспособена за него шейна, теглена от колегите му алпинисти. През 2009 г. се заема с най-амбициозния си проект – изкачването на Монблан. Да, този Монблан! Най-високият връх в Алпите. 4810 метра! Там, където всяка година загиват повече хора, отколкото на който и да било друг връх в Европа.

И сега той искаше да стъпи на него. Един непрекъснато движещ се обездвижен човек заедно с още четиридесет железни мечтатели.

Посланиците на България в страната на невъзможното. Това щеше да е първата подобна експедиция в богатата история на гордата планина. Начинание толкова сложно и безпрецедентно, че групата трябваше буквално да изобрети неговата логистика. Наричат го „Споделени върхове“. Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да изкачи Еверест, той отговорил простичко само с три думи, които днес са станали легендарни: „Защото го има!“.

Какво ли е имал предвид лаконичният британец? Органичният живот е невъзможен на места като Еверест. Всъщност ние започваме да умираме много бързо на височина от над осем хиляди метра. Тя е позната като „Зоната на смъртта“. Ниското атмосферно налягане лишава белите дробове и мозъка от кислород. Тъканите ни буквално започват да се разпадат. Течност изтича от разрушените кръвоносни съдове и наводнява алвеолите. Алпинистите не могат да си поемат дъх и започват да храчат розова слуз. Но белодробният оток е само началото. Въздухът е толкова разреден, че липсата на кислород предизвиква натрупване на течност в мозъка, което предизвиква жестоко налягане в черепната кутия. Катерачите изпитват ужасяващо главоболие, изтощение и халюцинации, последвани от кома и смърт. Казват, че в „Зоната на смъртта“ милиони мозъчни клетки умират за броени минути.

Мелъри изчезва в обятията на Еверест по време на четвъртата си, обречена експедиция през 1924 г. Замръзналото му тяло бе открито през 1999 г. – цели седемдесет и пет години след неговата смърт.

И въпреки това, ако беше жив днес, сигурно пак щеше да се отправи към върха... защото го има.

Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не прави сделки и всеки алпинист знае идеално, че цената на риска винаги ще бъде точно толкова голяма, колкото струва животът му. Човек е устроен така, че да се стреми към върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива мечта, старинен блян и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си възможност да се изкачиш много високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да постигнем каквото и да е като цивилизация.

А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка, и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз.

Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и човека.

Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален катерач Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:

„Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова повече ще я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако това стане, катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река, която помита моста, без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени; няма разделение между нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, защото всичко просто присъства. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или очаквания, ми дава много простор на действие и ми отваря възможността да попадна вътре в момента, да катеря това, което ме вика, и просто да... тека.

Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от сън… Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция и растеж от един момент към следващия... Това е всичко.“

Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите.

И може би точно заради това в един хубав септемврийски ден на 2009 г. най-големият алпийски връх очакваше Иван и неговите четиридесет мечтатели. Монблан бе решил да им позволи да го убедят, че ги има.

„Изкачването на този връх не беше просто труден проект... Това беше невъзможен проект... лудост! – спомня си Иван. – Такова нещо не беше правено. Давахме си сметка, че за да имаме шанс, трябва да сме подготвени за всичко... Дори да съществуваше половин процент вероятност за някакво катастрофално събитие, ние трябваше да знаем как да реагираме.“

За щастие, това не се налага и след повече от четиридесет часа на изнурително, сложно и рисковано катерене групата стъпва на върха. Монблан – беловласият алпийски исполин, е изкачен от един голям българин, който за пореден път показа на света, че няма начин да няма начин.

Французите трудно се впечатляват от планинарски постижения. Но когато нашите алпинисти слизат в Шамони, те са посрещнати с цветя и почести. Оказва се, че целият град е следял с напрежение и възхищение всяка тяхна стъпка по пътя към върха.

Днес Иван е едно от най-известните български имена в Швейцария и вдъхновение за всеки човек, който се е срещал с историята му. И още много неща:

Алпинист. Баща. Син. Финансист. Организатор. Мотиватор. Приятел. Лектор. Магнит. Мечтател. Българин. Войвода… или просто Иван. Възхищавам се от него... и се гордея, че споделяме една и съща народност.

„Знаеш ли – не е нужно да изкачваш планината, за да изкачваш планината – казва вечно усмихнатият Иван, – върховете са навсякъде около нас. Едно преодоляно препятствие. Една добре свършена работа.

Един осъществен професионален проект. Едно изградено приятелство. Една навреме подадена ръка. Монбланите са много! Те са предизвикателствата в живота ни, които трябва да приемаме без страх. Това е идеята. Това е и посланието на нашата експедиция.“

В последно време си говоря често с Иван по телефона. Винаги е обогатяващо преживяване и никога не трае по-малко от час. Нарича ме „човеко“, а аз пък усещам безпогрешно телефонните му усмивки през всеки няколко думи. И ей така, без да се усетим, си говорим до безкрай за книгите, за живота, за смисъла, за България, за мимолетността на времето, за баща му... за планината. И въпреки че Тодор вече уж го няма, аз продължавам да се виждам с него... в мислите, думите и очите на неговия изумителен син.

Знаете ли, че има български връх, на който никога не е стъпвал човешки крак? Откакто научих за него, не ми излиза от главата. Казва се Самодива и не е труден в техническо отношение. Проблемът е в климатичните условия... и сярната киселина.

Работата е там, че връх Самодива се извисява върху планински масив в северната част на планетата Венера. Мелъри сигурно би казал: „Няма проблем – ще го изкачим, щом го има!“. Но поне засега междупланетният алпинизъм ще трябва да почака.

Катеренето на Самодива би било пъклен кошмар. Мислил съм по въпроса (не ме питайте защо) – това място е джакузито на Сатаната. Понеже атмосферата е деветдесет и шест процента въглероден двуокис, тя действа като капан за топлината – температурата в подножието на планината е около четиристотин и петдесет градуса – горе-долу колкото в модерна домакинска фурна. Налягането е деветдесет пъти по-високо от земното, така че, докато строите базовия лагер, ще имате усещането, че се движите на дъното на огромно езеро от пилешки бульон. Особено неприятни са гъстите като пюре облаци от сяра, от които, естествено, не вали дъжд, а сярна киселина. Докато сте в подножието, тя няма да е проблем, защото ще се изпарява от жегата, но колкото по-високо се изкачвате по билото на Самодива към облаците, толкова повече разяждащи капчици ще бомбардират алпинистките ви скафандри.

Защо ви занимавам с това ли? Защото наскоро сънувах Иван! Нямаше я инвалидната количка, а той самият беше изправен, силен и много, много висок – поне два метра. Някак си знаех, че сме на един от врящите склонове на Самодива, въпреки че нямахме нито скафандри, нито кислородни маски. Иван беше напълно екипиран, но по-скоро като за Мальовица. Карабинери, въжета, самохвати, куки и т.н. Приличаше си на планинар, не на планетар и по никакъв начин не изглеждаше притеснен от това, че се намираме на място, което би трябвало да ни превърне във въглени в рамките на няколко минути. „Хайде бе, човеко – каза ми, – бая път ни чака нагоре! Нали знаеш, че няма начин да няма начин!“

Такъв е Иван! Повярвайте ми – ако го опознаете достатъчно, рано или късно ще стане от стола, за да нахълта с уверена крачка в сънищата ви. Дори и да са на Венера!

В онзи злощастен първи август преди толкова години, вместо да се отчае, Иван погледна съдбата право в очите и взе решение да даде името си на добрината, силата, мечтата и надеждата, защото той е от онези редки хора, които винаги са искали да ни покажат, че има нещо, което ни убива далеч по-мъчително от височинната болест, и истинската зона на смъртта е животът без върхове. Тази история кръсти една величествена планина с името Иван Тодоров Кожухаров. Име, достойно за най-високия връх. Станете... протегнете ръка... докоснете се до него и когато тръгнете отново по голямата улица в големия град или където и да е, ще видите как всичко ще бъде някак хубаво, някак чисто, някак незабравимо и по един много красив и особен начин... някак тъжно.

Как да си обясним съществуването на хора като Иван? Как да разберем тяхната притегателност, обаяние и тиха мощ? Как така, без дори да ходят, продължават да крачат напред и нагоре и някак си успяват да пръскат светлина за всички ни по мрачното стълбище? Нямам представа – нали знаете, някои представи е хубаво да ги нямаме. Има обаче някой, който може поне да ни помогне да надникнем в тяхната тайна – една добре позната, гениална тризначка на име Елизабет, родена преди точно деветдесет години в живописната Швейцария. И въпреки че успя да прескочи нейните прочути пет фази на скръбта, Иван никога няма да може да избегне своята голяма и хубава истина, която ще живее завинаги в тези нейни прелестни думи:

„Всеки човек е като стъклопис. Когато е облян от слънцето, той свети ярко и проблясва, но истинската му красота се разкрива тогава, когато го погълне мракът и светлината започне да струи отвътре.“

Такава би трябвало да е историята на Иван, но това, разбира се, не е истина. Тя продължава. Пристигат нови върхове. Чакат го нови предизвикателства. Търсене на нови невъзможности. Но има и хора, които биха попитали: „Защо? Защо се катери? Защo рискува отново и отново? Какво повече иска? Защо, по дяволите, са му нужни още по-стръмни планини?“.

Хората обичат да задават невъзможни въпроси. Аз не мога да им отговоря. Това може да направи само Майлс Дейвис. При това – със същия отговор, който е дал преди толкова години на въпроса какво е джаз:

„Ако трябва да питаш, никога няма да разбереш.“
2 Aug 2016
Не е ли странно, че в крайна сметка една лилава врата ми помогна да разбера нещо, което не можех да проумея вече толкова години... Една нищо и никаква лилава врата!

Вече мина почти десетилетие, откакто писах за пръв път за Джесика Лонг, но странното усещане, което получих в самия край на статията, е все още осезаемо. Въпреки че не бе дълъг, текстът ме поизмъчи заради особения си формат (можете да го прочетете тук). За моя изненада обаче, краят на статията се самонаписа на един дъх и почти без мое участие – напълно пленен от неподправения чар на едно изумително 15-годишно дете. Кой знае защо, след последната дума не исках да слагам точка – нещо ми подсказваше, че историята на Джеси ще порасне заедно с нея, че някой ден ще реши да разкрие мистериите си и рано или късно ще ме накара да се върна при нея. Имаше нещо... Имаше нещо с неясните очертания на една трънлива тайна, която искаше натрапчиво да бъде разгадана.

Наскоро видях Джесика на почетната стълбичка в Глазгоу и не можах да я позная. Прелетелите набързо години бяха превърнали слабичкото момиче в млада жена. Но някои неща не се променят – ослепителната усмивка, добрите сини очи... и разбира се, първото място. Три неща, по които винаги ще можете да я познаете. Когато писах за нея, кариерата ѝ едва започваше. Днес тя е една от най-големите легенди в американския спорт. В света на плуването на нея вече се гледа като на явление, а биомеханиката на движенията ѝ в басейна е повод за цели дисертации.

Едва 23-годишна, Джесика Лонг има зад гърба си 17 олимпийски медала, десетки световни титли и безброй световни рекорди в почти всяка плувна дисциплина. Първите си три златни медала Джеси успя да грабне едва 12-годишна на Олимпиадата в Атина! Специалистите твърдят, че аеробният ѝ капацитет, чудовищната сила на ръцете и начинът, по който мускулите ѝ метаболизират млечна киселина, са извън познатите на човечеството норми. Казват, че е щяла да промени лицето на плувния спорт завинаги, ако... имаше крака. Джесика е родена без кости в стъпалата и подбедриците и се е наложило краката ѝ да бъдат ампутирани година и половина след нейното раждане.

Но името ѝ отдавна е надхвърлило кръговете на параолимпийското движение и се е превърнало в част от американската популярна култура. Джесика Лонг е източник на вдъхновение и сила за милиони хора по целия свят. Щатският олимпийски комитет гледа на нея като на национално съкровище. Многозначителен е фактът, че подготовката ѝ за Рио се провежда в пансион в Олимпийския център в Колорадо Спрингс, а личен треньор ѝ е легендарният наставник на Майкъл Фелпс – Боб Боуман.

Трябва някой ден да видите Джеси в басейна! В разгара на състезанието. Да получите усещането, че гледате не толкова човешко тяло, колкото мощно, неудържимо течение – вода във водата. Да усетите странната безтегловност в силата ѝ. Да не повярвате и вие като мен, че това момиче плува без крака. Да осъзнаете, че ставате свидетели на нещо, което няма да забравите. „Водата е естествената ми среда – твърди Джесика в едно от интервютата си, – няма нищо по-прекрасно от това да я усещам върху кожата си, в косата си. Да се плъзгам в нея надолу и нагоре. Водата е моят дом! Като съвсем малка си представях, че съм русалка, и знаете ли – това продължава и до днес.” Съгласен съм... Нали точно като нея и русалките са ни дарили с толкова водни митове и легенди, нали и русалките… нямат крака.

Има много необясними неща, когато стане дума за постиженията на великата Джесика Лонг, но може би най-големият въпрос, който терзае самата нея цял живот, няма нищо общо с плуването. Големият ѝ въпрос има далеч повече общо с името ѝ.

Преди 23 години в град Братск, в самото ледено сърце на Сибир, се е родило крехко, но очарователно момиченце без кости в подбедриците и стъпалата. Нарекли го Татяна. Татяна Кирилова. Няколко дни по-късно разплаканата му майка го оставила в сиропиталище №1 за деца с увреждания в Иркутск.

Минавали месеци. Детето растяло. До ден днешен в сиропиталището работят жени, които помнят Татяна. „Как ще я забравим – казва една от тях, – Таничка беше като слънчев лъч. Винаги щастлива! Винаги усмихната! И въпреки че нямаше кости в крачетата, не спираше да се движи… и да ни прегръща. Всички бяхме влюбени в нея.”

Един ден в сиропиталището влязъл симпатичен американец на име Стив. Бил видял снимка на бебето и нещо в погледа ѝ го стиснало за сърцето. Независимо от това, че със съпругата си Елизабет имали скромни доходи и две собствени деца, бе дошъл чак тук, в Сибир, за да дари със семейство чаровната Татяна. Казали му, че може да ѝ даде ново име, и той на място я нарекъл Джесика. Джесика Лонг.

Интересно е решението на американските ѝ родители да не крият от нея, че е осиновена – легендарната параолимпийка винаги го е знаела, още от най-ранна възраст. Те самите не са имали почти никаква информация за майка ѝ, освен че е била много млада в деня, в който е оставила новороденото си бебе в сиропиталището в Иркутск.

От деня, в който чух за пръв път историята на Джеси през лятото на 2004, до момента преди няколко месеца, в който видях лилавата врата, не съм спирал да се питам – защо? Защо една майка се е отказала от детето си? Та нали, със или без крака, това малко, беззащитно същество е плът от плътта ѝ, кръв от кръвта ѝ, душа от душата ѝ? Исках някак си да се промъкна в положението ѝ, за да затворя устата на крещящия си, възмутен въпрос, но като родител ми беше невъзможно да проумея решението ѝ. Беше ми непосилно трудно да се съглася.

„Като малка често ставах от леглото посред нощ – спомня си Джеси – и отивах пред огледалото, докато всички останали спяха. Стоях там понякога с часове и се взирах в отражението си. Имах чувството, че не познавам момичето, което ме гледа от него; че някаква важна част от мен липсва. Често се питах как ли изглежда майка ми? Дали приличам на нея? Коя съм аз? Откъде точно съм дошла?”

Когато я питат, Джеси твърди, че никога не е винила майка си. „Дори един упрек към нея не тая в сърцето си. Според мен тя дори е проявила голяма сила, за да се откаже от детето си. Просто това сигурно е бил единственият възможен избор в нейната ситуация. Колко ли ѝ е било тежко...”

Джеси винаги е обичала до безумие осиновилите я родители, но някакъв трудно обясним, дълбоко притаен копнеж винаги я е карал да се взира към миналото, към самото начало, към влeденената сибирска тундра, към разтрепераното, неомъжено момиче със синеоко бебе в ръцете, застанало на прага на сиропиталището.

И ето че миналата зима Джесика тръгна на път. Отиваше в епицентъра на голямото, безбрежно бяло нищо. Там някъде, дълбоко във вътрешността на Сибир, има селце, наречено Тем. Толкова малко, че дори вездесъщият Гугъл се поколеба да ми го покаже. Но Джеси знаеше, че трябва да го намери и да стигне до него. И то не само заради себе си. След всички тези години, майка ѝ Наталия я бе открила... И ѝ бе поискала прошка в писмо, толкова лично и трогателно, че реших да ви го спестя.

Оказа се, че действително е имала причина за опустошителното си решение... Истинска, безкомпромисна, неумолима причина. Оказа се, че нито за миг не е спирала да бъде разкъсвана от угризения през годините... и да мечтае някой ден да застане лице в лице с момичето, от което се бе отказала. Да се отрази отблизо в очите му и нaй-после да открие в тях собственото си непоискано, но прието покаяние.

Но това не бе всичко. Оказа се, че Джесика Лонг е била дете на една ученическа любов. И за разлика от повечето подобни връзки, тази любов не бе угаснала с времето. Родителите ѝ бяха успели да се оженят година-две след нейното раждане.

Джеси имаше не само майка, но и страдащ и обичащ я баща. Имаше две сестри и брат. Не половин, а истински, стопроцентови сестри и брат! Толкова много от кръвта ѝ течеше във вените на хора, които никога не беше виждала. Толкова много от нея живееше в Сибир.

Да… Нещо голямо и важно очакваше Джесика Лонг там, в далечното селце. И тя го знаеше. Така че Джеси бе на път. С двете си протези. С неразумно тъничкото си яке. И с надеждата, че когато се върне у дома в Балтимор, ще доведе някого със себе си от студения Сибир. Някой от особено значение. Чакаха я 12 000 километра. Дни и нощи път. Първо 18 часа до Москва. После петчасов полет до Иркутск. После още 16 часа еднопейзажен път с влак до Братск. Накрая – няколко последни часа снегоринещо клатушкане с кола до купчинката къщички, наречена село Тем. Много път, наистина, но какво са хилядите километри в сравнение с другия, големия път – този, по който младата Джесика стъпва без крака вече повече от двадесет години. Тези от вас, които са имали щастието да се срещнат с творчеството на Блага Димитрова, знаят точно за кое пътуване става дума.

За щастие, ЕнБиСи изпратиха оператор с прочутата плувкиня, за да заснеме одисеята ѝ и да направи двайсетминутно филмче, част от което е прикачена в края на статията и което ви моля на колене да гледате, след като я прочетете.

Джеси реши да спре в Иркутск, за да посети сиропиталище №1 – мястото, където бе прекарала първата година от живота си и където все още я помнят с името Таничка и я наричат „слънчев лъч”. Сигурно има много материали и разкази за немотията и тежките условия в руските сиропиталища. Това не е такава статия. Напротив – жените, грижещи се за изоставените деца, бяха направили всичко по силите си, за да превърнат приюта в техен дом. Там, където има обич, няма оскъдни средства. Децата бяха усмихнати и спокойни... и не можеха да се отлепят от Джесика. Тя ги прегръщаше едно по едно и не искаше да ги пусне. Те също бяха нейни братя и сестри – нали и тя самата бе една от тях.

„Чак сега разбирам какво е усетил баща ми, когато е дошъл тук да ме осинови. Колко много ме е обичал – каза Джеси. – Обожавам ги тези прекрасни деца. Така ми се иска да ги взема всичките със себе си! Сърцето ми вече е пълно догоре... Не мога да си представя какво ще стане с него, когато видя родителите си.”

Влакът до Братск се вие през безкрайни, оглозгани от зимата пейзажи. По това време на годината температурата тук не пада, просто защото никога не е ставала. Минус 25 градуса Целзъзнене са си ежедневие и се смятат за нещо обикновено. Джеси се вгледа през заскрежения прозорец в безизразните хладилни тундри, стелещи се навън, и каза: „Колко е красиво!”.

В Русия хората обичат Джесика Лонг, знаят историята ѝ и се възхищават на постиженията ѝ. До голяма степен те гледат на нея като на своя. Не е ли странно, че безкракото американско русначе е едно от малкото неща в момента, което споделят и с което се гордеят и двете велики сили... Самата тя, за разлика от много от нас, никога не е делила Русия и Америка в сърцето си. На гарата я чакаха много хора – журналисти, фенове, деца с букети... Смазана от път, Джесика продължи да се усмихва и каза следното пред телевизионните камери: „Щастлива съм, че най-после съм у дома!”.

У дома!? Мястото, в което бе родена и изоставена, което не помни и където е изживяла само една година от живота си, се оказа втори дом за нейната душа. Чак тогава си дадох сметка, че това многодневно пътуване, тази нейна изнурителна, епична сибириада е по същество едно прибиране към мястото, на което част от нея винаги е принадлежала.

Само няколко часа по-късно, разтреперана от вълнение, Джесика най-после се добра до селцето на родителите си. Майка ѝ и баща ѝ я посрещнаха пред дома си.

Не ви ли се струва, че най-хубавото изкуство е изживяното, изстрадано изкуство... Всъщност много хора биха казали, че единственото изкуство е изстраданото изкуство.

Легендарната Доли Партън е написала над 3000 песни през кариерата си. Много от тях са станали хитове, при това не само в нейно изпълнение. Има една от тях обаче, която самата Доли обича повече от всички останали. Казва се „Многоцветното палто” (Coat of many colors).

Доли Партън е израснала в абсолютна бедност в подножиетo на Апалачите с още четири сестри и седем братя. Отгледани са в едностайна дървена колиба без течаща вода и електричество. Любимата ѝ песен описва действителен епизод от детството ѝ. Изстрадан епизод. Семейството едва свързвало двата края и често нямало пари дори за хляб, а малката Доли ходела на училище с протъркани панталонки и скъсани обувки. Веднъж някой подарил на семейството кутия с разноцветни парчета плат. Било е късна есен и тъй като момичето е зъзнело, майка ѝ решила да ѝ ушие връхна дрешка от подарените парцалчета.

Получило се палто от многоцветни кръпки. Не особено симетрично. Не съвсем по мярка. C прекалено дълги ръкави и разбира се, с напълно несъвпадащи цветове.

Ако се вслушате внимателно в гласа на Доли, ще усетите колко истинска и скъпоценна е нейната песен/спомен:
„Мама заши парцалите един за друг и втъка любов във всеки шев, за да ми направи палтото от многоцветни кръпки, с което толкова се гордеех…

Може би това палто ще ти донесе късмет и щастие, каза тя, а аз нямах търпение да го облека и мама го благослови с целувка…
И въпреки че нямахме пари, аз бях толкова богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”

Явно малката Доли е знаела дори тогава, че няма по-хубаво и по-топло палто от това, ушито от майката; че материалите са без значение за кройката на любовта. Затова разочарованието ѝ било съкрушително, когато съучениците ѝ я обсипали с подигравки и обиди заради особената ѝ дреха.

„Не можех да ги разбера – пееше Доли, – защото се усещах богата, и реших да им разкажа за обичта, която мама втъка във всеки шев, за нейните думи и за това как моето многоцветно палто струва повече от всичките им дрехи.
Но те така и не ме разбраха и аз се опитах да им покажа, че човек е беден само тогава, когато той самият избере да бъде беден.

Вижте, знам, че нямахме пари, но аз бях толкова богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”

Колкото и да е невероятно, легендарната певица е успяла да запази палтото през годините и днес то може да бъде видяно в цялото си кръпкоцветно величие в музея Chasing Rainbows в Тенеси.

След като майка ѝ почина през 2003 година, Доли спря да изпълнява песента, защото установи, че не е в състояние да я завърши, без да се разридае на сцената.

Наталия и Олег посрещнаха пред дома си дъщерята, която не бяха виждали от двайсет и една години. Идваше легендарната Джесика Лонг, а те очакваха разтреперани малката Татяна Кирилова, без да са сигурни дали тя въобще съществува. Много неща ми се изясниха точно в този момент. Някъде между седмата и осмата минута на прикаченото филмче. Ако видите тази сцена и останете безразлични, моля ви, отидете веднага на кардиолог. Дано да може да ви помогне с нещо. Този момент ме накара да се замисля; да се заровя по-дълбоко в цялата тази история; да се опитам наистина да я разбера. Нямаше съмнение, че тези хора обичат детето си... Че винаги са го обичали. Наталия буквално се обви около дъщеря си – тя не плачеше, а се тресеше цялата в хлипащи ридания, целуваше, прегръщаше, галеше, държеше, не пускаше порасналото си момиче. Баща ѝ някак си се добра със собствените си целувки до лявата ѝ буза. Като мъж, израснал в суровия Сибир, той се опита да скрие сълзите си... крайно неуспешно. Джесика също бе обляна в сълзи.

Зад тях беше домът им. Не толкова къща, колкото хлътнала в снега барачка с покрив от ламарина. Постройката бе скована от всевъзможни летви, дървесни плоскости, дъски и греди. Някои бяха по-тъмни, други по-светли, някои по-нови, други – по-изхабени и изгнили. Хората бяха боядисали каквото са могли с каквато боя са успели да намерят. Две-три четки бяха минали тук-там през фасадата. Няколко пръчки на оградата бяха зелени. Едното черчеве бе синьо, другото – бяло. Вратата... Вратата бе лилава.

И тогава нещо ме хвана за гърлото и като че ли най-после проумях... Вратата се вглеждаше директно в мен с лилавия си, тъжен укор и сякаш ми казваше: Кой си ти, за да раздаваш правосъдие? При това, без да знаеш цялата истина? Разбра ли най-после? Схвана ли значението на цялата тази смазваща история? Тези родители цял живот са се борили да оцелеят. Тук, в Сибир. В жестока немотия. Борили са се всяка секунда от всеки ден. Борили са се, за да оцелее връзката им. Борили са се, за да оцелеят децата им. Семейството им. Тук нищо не е лесно. Нищо не е подарено. Помниш ли какво беше в България през 1992 г.? Сега го умножи по сто, за да схванеш как се е живеело по това време в град Братск, Иркутска област. Нямало е продукти в магазините. Нямало е пари. Нямало е отопление. Нямало е нищо. Случва се понякога двама тийнейджъри да се влюбят... и без да искат, да станат родители. Майката – сама на този свят. Бащата – по-малък и объркан дори и от нея.

Имала ли е избор крехката Наталия? Самата тя едно хлапе, без родители, без храна, на ръба на съществуването, изплашена до смърт, със сакато бебенце в ръцете. Имала е, разбира се. Избор винаги има. И тя е взела най-тежкия. Този, който ще откъсне детето от ръцете ѝ, който ще я изтезава цял живот, но който поне ще гарантира, че малката Татяна няма да умре, че ще бъде нахранена и някъде на топло в лютата сибирска зима.

„Винаги съм вярвала, че ще си я взема обратно от сиропиталището – казва Наталия. – Трябваше само да си стъпим на краката. Да мине малко време, за да се оженим и да можем да се издържаме.”

Но когато това най-после станало, двамата научили, че детето им е осиновено...

Наталия и Олег бяха чакали двайсет и една години дъщерята, която винаги са обичали, за да паднат пред нея на колене и да я помолят да им прости.

Когато всички влязоха в барачката, разбрах още нещо. Миниатюрен хол, стар диван, покрит с пенсионирано одеяло, малка масичка. И въпреки това бедният им дом бе толкова уютен и подреден… Масата бе отрупана с всички възможни деликатеси, до които семейството бе успяло да се добере. Тук, в тази къща, имаше безпогрешно усещане за топлина. Домът се усмихваше. Може би защото в него за пръв път в живота си се бяха събрали всички членове на семейството. Имаше и смях, и сълзи, и подаръци, и дълги разкази. Татяна и Олег бяха отгледали три чудесни деца по възможно най-добрия начин. Той, карайки камион из най-опасните и непроходими сибирски пътища. Тя – със шепата рубли, спечелени, чистейки местното училище. И знаете ли, най-малката им дъщеря Даша също е родена с увреждане – по-жестоко от това на Джесика. Обградили са я с обич и грижи и дори за миг не са си помисляли да се разделят с нея. Двамата влюбени тийнейджъри бяха пораснали и бяха взели един по един изпитите на живота, без да загубят обичта си един към друг и всеотдайността към децата си. В бедността си Олег и Tатяна бяха направили избора да не бъдат бедни. И бяха станали богати. Много богати. И не помисляйте да се надсмивате над техния дом със зелена ограда, син прозорец и лилава врата. Той е тяхното палто от многоцветни кръпки и ако попитате великата Доли Партън, тя ще ви каже, че струва повече от най-големия палат.

Забелязали ли сте колко лесно е станало да съдим хората? Особено в днешно време. Все по-често го правим на момента – с крайна категоричност, без да знаем всичко и без да се замисляме за последствията. Изведнъж светът се напълни с повърхностни съдебни заседатели. С уикипедийни експерти. С лишени от човечност академици на омразата. Нека не се превръщаме в гвардейци в тази армия на некомпетентността и агресията.

Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората са просто черни или бели. Никой не е просто черен или бял. Самият живот не е черно-бял. Животът...този стар негодник, е направен от безбройни многоцветни кръпки. Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.

Като животът на доброто момиче, на което дължим тази история. Тя не е кой знае колко сложна, но понякога есенцията на съществуването се свежда до много простички неща. Едно голямо покаяние. Една разплакана прошка. Едно изгубено и намерено дете с ослепителна усмивка, хубави сини очи и много медали. Детето вече е пораснало, живее в Балтимор, подготвя се за олимпиада и от време на време навярно все още се вглежда внимателно в огледалото късно нощем.
Но отражението ѝ вече не крие мъчителни въпроси. Защото най-после, след толкова години, момичето вижда в огледалото не само Джесика Лонг, но и някой друг. Някой от особено значение на име Татяна Олеговна Кирилова. Беше отишла без крака чак в далечния Сибир, за да я доведе със себе си.

Ще се върне ли някой ден Джеси при родителите си в малкото, изгубено в замръзналата тундра селце? Изключено – човек не може да се върне там, където е останал завинаги.

И не е ли невероятно и същевременно прекрасно, че Джесика Лонг ще носи малката Таничка със себе си навсякъде по този свят, докато има въздух в дробовете си, и в същото време намери начин да я заведе и при хората, които ѝ бяха вдъхнали живот... Просто за да им дари покой. Да, Татяна Кирилова никога повече няма да липсва на родителите си. Тя ще бъде винаги с тях чак на другия край на света, в голямата безбрежна бяла пустош. Там някъде, зад една лилава врата…Можете да го видите тук
Последните посетители


22 Nov 2010 - 0:07


10 Sep 2009 - 15:47


24 Apr 2009 - 2:31


23 Apr 2009 - 23:35


24 Nov 2008 - 18:37

Коментари
Други потребители не са оставяли коментар за jasonkidd.

Приятели

634 коментара
Активен: 5th July 2016 - 10:05 PM
Виж всички приятели
Олекотена версия Час: 25th July 2017 - 02:44 AM

> ADVERTISEMENT:

> Forum Information:

Copyright: © www.basketball-bg.com 2004 - 2011. Всички права запазени
Author: Екип на Basketball-Bg.Team
Powered by: SMG - Sport Media Group