Здравейте ( Вход | Регистрация )

>Партньори

Профил
Лична снимка
Репутация
 
Опции
Опции
Лично резюме
FuMeR няма лично резюме.
Персонална информация
FuMeR
The Hope
29 годишен/шна
Male
Sofia / Teteven
Роден/а Дек-14-1988
Интереси
Basketball
Друга информация
Любим отбор: Boston Celtics
Статистики
Регистриран: 9-June 05
Интерес към профил: 11,246*
Последно: 19th February 2012 - 07:45 PM
Локално време: Oct 19 2018, 08:11 PM
5,045 коментара (1 за деня)
Контакти
AIM fumer_aeeeeee
Yahoo fumer4o
ICQ 316625710
MSN fumer4o
Contact Скрито
* Броя на преглеждания (интерес) на вашия профил се обновява на всеки час

FuMeR

Members

*******


Теми
Коментари
Коментари
Приятели
Моето съдържание
14 Sep 2009
Здравейте, търся King of the court и Ball or fall

Така мисля, че бяха двете серии, които Красен беше качвал едно време във BVV (мисля че се казваше). Ако има още филми или някой знае още и има тези нека ми помогне. Мерси предварително!
1 Feb 2008
Случайно го видях във sport-scene.net

Ако някой го заинтригува и има регистрация, може да е пробра.

ето линк: http://sport-scene.net/details.php?id=8993
30 Dec 2007
IMPOSSIBLE IS NOTHING!



"Не мога" е фраза, изречена от група слаби мъже, които смятат, че е по-лесно да живеят в свят, който им е предоставен като даденост, отколкото да преоткриват собствените си възможности, с които да променят заобикалящото ги. "Невъзможното" не е факт. Това е мнение. "Невъзможното" не е декларация. Това е предизвикателство. "Невъзможното" е потенциал. "Невъзможното" е временно. Невъзможното е нищо. Impossible is nothing.

По такъв начин група от известни спортисти се обръщат към своите фенове в новата рекламна кампания на гигант за спортни стоки, който от съображения ще наричаме X. В нея избрани атлети разказват своите истории. Всеки велик спортист е изживял своята лична драма преди да се превърне в идол. Дейвид Бекъм (футболист), Гилбърт Аринас (NBA), Кака (футболист), Алисън Феликс (спирнтьорка), Тайсън Гей (спирнтьор), Джона Лому (ръгби), Лионел Меси (футболист), Роб Гаунтлет и Джеймс Хупър (най-младите британци изкачили Еверест) разказват за тежкия път, по който са преминали преди да стигнат до върховете в своята кариера.



Бекъм разказва за тежкия период през 1998 г., когато претърпява срив в своята кариера. В продължение на три години и половина Дейвид илюстрира емоционалното си поведение преди попадението, което отбелязва във вратата на Гърция през 2001 г. То изиграва ролята на преломен миг в неговия душевен крах. Като основа на неговия успех е, че е успял да си възвърне доверието на хората и журналистите.



Кака от своя страна илюстрира пътя, по който достигна до толкова отличия със своя клуб Милан. Той разказва за притесненията си около травма, която е получил през октомври 2000 г. За това, че докторите не са били особени оптимисти за неговото бързо възстановяване. За това, че е било особено вероятно той да не може да играе футбол отново. В този момент обаче той си поставя 10 цели - 1. Да играе футбол отново [...] 5. Да бъде част от титулярния състав на Бразилия [...] 9. Да играе на Световното първенство през 2002 г., 10. Да играе в голям европейски клуб, 11. Да играе в Шампионската лига. Кака в последствие не просто играе в Шампионската лига, но и я печели със своя Милан през Сезон 2006/07, печели и Суперкупата на Европа, както и Междуконтиненталната купа, а и получава "Златната топка".



Гилбърт Аринас пък набляга на тежкото начало на своята кариера в NBA. През първите 40 мача в своята кариера Гилбърт остава на пейката и бива тотално отлъчен в своя отбор, като не му се дават достатъчно минути игрово време. Въпреки това обаче той не се отказва и тренира все повече и повече. Старанието му е повече да обори своите критици и да ги убеди, че не са били прави. В своята история звездата на Вашингтон Уизърдс обяснява и символиката на номера, с който играе - 0. За него нулата му напомня, затова че всеки един ден представлява нова борба за доказване пред самия себе си.

Е, спортисти, които безспорно са постигнали високи върхове и са от световно величие. Има още няколко в кампанията на гиганта X, но... нито един българин.

Не че е странно и не че вниманието ни трябва да пада върху това, че X не са заложили на Георги Младенов, Христо Стоичков или Стойчо Стоилов например, а върху това, че съществуват много млади момчета в страната ни, които могат да разкажат далеч по-разчустващи истории.

Надали... не, големите звезди СЪС СИГУРНОСТ не знаят с какви усилия младите ни таланти достигат (ако въобще успяват) до професионалния баскетбол, а и въобще спорта като цяло.

Предлагаме на X да направи нова рекламна кампания с лицето Y, което си представяме, че е младо българско момче, баскетболист, достигнал до 18-та си годишнина.

"Аз съм Y и това е моята история. Аз започнах своята спортна кариера, гледайки Световното по футбол през 1994 г., когато моята страна стана 4-та в света - успех който много поколения по-късно мечтаеха да изживеят отново. Опитах се да стана футболист, но татко беше бивш баскетболист, та ме пренасочи към баскетбола. Хванах оранжевото кълбо за първи път през 1997 г. в залата под сектор "А" на Националния стадион "Васил Левски". Една зала, чиято настилка бе обикновен балатум, като тези в панелните блокове от комунизма, под който имаше бетон в продължение на много, ужасно много, години след въвеждането на дървения, лакиран, специализиран, паркет за баскетбол. Спомням си, тогава бях малък, на 7 години, гледайки как батковците прекратяват кариерите си. Някои за няколко години, други завинаги, но аз не можеш да си обясня какво е това "да те болят колената". Е, няколко години по-късно, на мен ми се размина, но на половината ми съотборници не. Играех по-голямата част от мачовете на републиканските първенства в залата на НСА, която притежаваше същия балатум допреди 1-2 години. Въобще балатумът беше доста "модерен". Всички си трошаха краката, всеки го болеше, някои така и не успяха да израстнат пълноценно заради проблемите в колената. Е, аз израстнах, но за това да благодаря на Господ, затова че пожали моя ген по някаква чиста случайност.



А, забравих да ви разкажа и затова, че с моя (професионален) отбор играхме контролни срещи и официални мачове във физкултурните салони на 22-ро СОУ в София, както и на техникума "Вилхем Пик" в Зона Б-5. В първата зала поне имаше дървена настилка и беше що-годе топло. Нищо, че тавана е около 5 метра и дългите пасове, а и дори стрелбите от далечно разстояние, просто не стигаха целта си. Залата на "Вилхем Пик" пък бе купена през 2000 г. от "Спортна София" и в момента е едно прилично, на фона на останалите, съоръжение.

Е, продължаваме напред до навлизането в новия XXI век. Уж хубави неща се случват тогава, уж хората започват да вярват в промяната. Да, тя безспорно дойде, но под формата на разрушен в продължение на години Национален стадион и вече липса дори и на мизерна зала за подготовка. Тогава отиваш в зали на други отбори. Плащаш от собствения си джоб наеми, но все пак практикуваш онова, което обичаш толкова много - баскетбола. Да, млади деца, хахави и амбицирани родители, вярваща треньорка - любовта към спорта не случайно някои я сравняват с любовта към майката или към ближния. Нищо де, търпиш и тренираш. Стигнах до подобие на самолетен хангар (залата на строителния техникум "Христо Ботев" в София), в който вече се чувствах наистина страхотно. Имаше дървено покритие. Нямаше очертания и кошовете бяха с дървени табла, но поне беше топло и някакси се чувствах уютно. Беше мрачно, покрито с 10 сантиметра прах, с кой знае какви животинки от нечистоплътно потекло, но все пак - нали плащах почти нищожен наем, а и все пак, нека повторя, ТРЕНИРАХ.



Абе слушах ги големите чичковци, те ми разправяха - като си амбициозен и като преследваш мечтите си, успехът рано или късно ще дойде. Е, да, отбелязвах точки в официалните мачове и отборът ми бе доста популярен. В цяла България ни сочеха с пръст и ни се кланеха, когато побеждавахме, защото (по обясними причини) тренирахме два-три пъти в седмицата и то на неясни терени, някъде из София. Нищо, превъзмогва се, пък и нали говори добре за тебе - тренираш без зала, пък и печелиш от време на време някой друг мач. Готино е.

Когато дойде обаче зима, още Вазов и Ботев са ни казали, че народът се изпоприбира из къщите, че студът трудно се превъзмогва и че трябва да се пази имането до пролетта. Да бе, така беше и при мен, само, че аз живеех около 2001-2002 г., докато творбите на двамата ни велики автори се отнасят към периоди, които са отминали преди повече от 100 лета. Разликата е "малка", но... съществена.



Но е факт, ние също се прибирахме по къщите си, защото наистина ставаше много студено и нямаше къде да се тренира. Зала "Триадица", този храм на комунистическа България, тогава още "неремонтиран" (слагам го в кавички, тъй като освен лакът и новата боя на седалките, друго не се сещам да бе променено), просто не се търпеше. А, не си мислете, че и там не съм играл. И при -5 до +5 градуса срещите пак започваха и дори и с температура, аз и моите съотборници слагахме под потниците две тениски, загрявахме с 5 анцуга и все пак се справяхме. Ама какво да правим - обичаме я тази игра.

Една зима обаче, когато в София положението беше стигнало критични стойности и родителите ни разприбираха из къщите на топло, аз реших да скокна до "топъл" Пловдив, който е известен с по-топлото си време. Тогава я имаше още зала "Академик" (младите читатели не знаят, но, сериозно, имаше някога такава зала в "Града на тепетата") и реших да се включа с подготовката на местния отбор, който тогава бе фактор в юношеските формации и изкарваше великолепни играчи. За мое нещастие картинката бе абсолютно същата като тази в София. Треньорът бе същият - все пак вярващ в бъдещето на децата, ама те старите хора, при това и бивши спортни дейци, това им трябва - да бъдат сред деца. Момчетата освен в диалекта с друго не се различаваха. Млади, амбицирани, нахъсани, ужасно много обичащи спорта. Условията бяха култови. 10 млади калпака играехме с нетипичната за нашия спорт екипировка - шапки, ръкавици, дънки, а някои и с ботуши, вместо кецове. Нямаше как. Не че бяхме задръстени, просто нямахме друг шанс. Дограмата беше счупена, точно както и в баскетболната зала на стадион "Георги Аспарухов", прозорци нямаше. Студът пронизваше дробовете, но какво да се прави. Все някъде трябваше да играем.



Споменахме и залата на столичния гранд Левски. Да, тя беше "голямо" съоръжение. Паркета беше относително паркет. На места просто нямаше лак и дървото зееше. При падане на земята се поемаше изключителен риск за: самия играч, за нервите на треньора му, за психиката на треньора дори на противниковия отбор, за съотборниците на играча, както и за майка му и баща му, а и за личния му лекар. Таблата представляваха интересно решение - рингът на единия кош бе изкривен на 45 градуса, посока юг, а другия 45 градуса, но посока север. Шега няма, именно там се роди талантът Чавдар Костов. Там тренираше, там играеше преди да подпише с Лукойл Академик, да стане шампион, да започне участие в европейските турнири и да кара феновете да вярват в бъдещето на младешкия баскетбол в България..."

А ето и завършека на рекламата за играча Y:

"Сега съм играч на български баскетболен гранд, с който успях да спечеля Евролигата. С моите съотборници успяхме да се преборим все пак с тежките условия на които тренирахме и успяхме да стигнем до най-високото място в клубния баскетбол. Помогнахме с участието си и на другите спортисти в България, с които се обединихме и спечелихме Европейското по баскетбол. Impossible is nothing."



А вие замисляли ли сте се, ако завършека бе истина?



"Невъзможното" не е декларация. Това е предизвикателство.

Дали в компанията X си имат идея що за "предизвикателство" е думата "не мога" в българския баскетбол? Не, а и цял свят не знае.

Знаят го само онези сърцати момчета, които и в момента със сигурност практикуват любимата игра.

А, и не вярвайте в крилата фраза на отчаяние и примиреност - "А, бе тя България просто не ражда таланти". Глупости, при това пълни. България ги ражда талантите, въпросът е че не ги отглежда и това е най-страшното.

На родните баскетболисти не им е лесно, а въобще и на родните ни спортисти, защото материалът при всички положения се отнася и за другите спортове. От Impossible is nothing имаме в изобилие от "impossible", жалко обаче, че все още не можем да стигнем до завършека... "is nothing". Дано някой ден успеем все пак де.



Ние всички обичаме голямата игра, само че я гледаме по телевизията.



* по действителен случай със спомен към набор '89... (за жалост)...

** логото "Impossible is nothing" е запазена марка на Adidas






---------------------
ТРАЯН САРАФОВ
sportal.bg
23 Dec 2007


Сан Антонио абсолютно заслужено е отбора на година.

Отиграванията на годината не са лоши, но чадърите са номер 1 smile.gif

...Чакам забивките rolleyes.gif
23 Dec 2007
Здравейте, ако има друга тема и тази се дублира, моля да ме извините и да ме препратите към нея като разбира се изтриете тази...

Имам въпрос: Как и с какво да свалям от тоя скапан сайт, защото с Bitcomet-а така и не става, че е забранен...

Най-ще съм благодарен на този, който ми даде името на програмата и директен линк към нея.

Тва ще ми е коледният подарък biggrin.gif

Мерси предварително!
Последните посетители


16 Nov 2012 - 21:47


14 Jul 2011 - 13:30


1 Feb 2011 - 0:56


14 Dec 2010 - 16:09


13 Aug 2010 - 2:18

Коментари
Други потребители не са оставяли коментар за FuMeR.

Приятели
Нямате приятели в листата.
Олекотена версия Час: 19th October 2018 - 10:11 PM

> ADVERTISEMENT:

> Forum Information:

Copyright: © www.basketball-bg.com 2004 - 2011. Всички права запазени
Author: Екип на Basketball-Bg.Team
Powered by: SMG - Sport Media Group