Здравейте ( Вход | Регистрация )

>Партньори

 
Reply to this topicStart new topic
> Сезонът на мъглите
jasonkidd
коментар Nov 25 2017, 01:04 AM
Коментар #1


SPECTATOR
*

Група: Members
Коментари: 23
Регистриран: 4-May 08
Град: Варна,България
Потребител N: 4,838
Любим отбор: Phoenix Suns








Клара знаеше как да махне предпазителя и да зареди пистолета. Знаеше точно къде иска да го насочи. Знаеше, че ще ѝ е достатъчен един-единствен прецизен изстрел. Трябваше само да се промъкне тихичко на пръсти покрай спящия си съпруг, и да извади неговия Люгер П06 от кожения му кобур. Фриц едва ли щеше да се събуди. Дишаше равномерно. Алкохолът и умората го бяха дарили с дълбок, невъзмутим сън. Голата му глава проблясваше ритмично в полумрака с всяко дълбоко вдишване. Да, Фриц нямаше да се събуди, и тази нощ Клара Имервар – една от най-забележителните дъщери на велика Германия, щеше да стреля... Ръката ѝ нямаше дори да трепне.

Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да повярвам, че си решил да я прочетеш, и то точно днес, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до самия ѝ край, защото тя е от онези своеволни притчи, които отказват да се впишат в сто и четиресет символа или в триминутно видео. Някак от само себе си това се превърна преди всичко в история за мъглата. Може би затова отлагах толкова дълго да ти я разкажа; просто думите изчакваха да дойде есента – сезонът на мъглите. И ето че сега съм седнал в кафенето „Хенри’с“ на Осма улица, на любимата си маса до прозореца. Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този разказ вече не търпи отлагане. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили удобно в голямата мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги оставим тук, а ние, ако нямаш нищо против, ще се качим в машината на времето. Така е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и ако успеем да я построим достатъчно надеждна и истинска, тя ще ни отнеме от настоящето и ще ни отнесе при себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна хронология. Други... други обичат хаоса и ни подхвърлят безцеремонно в различни точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните, непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре дошъл в нейната машина на времето.

2 мaй 1915 г., квартал „Далем“, Берлин.

Отново сме тук, сто и две години в миналото – в нощта, в която щеше да се случи нещо ужасно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар сложи нежната си длан върху дръжката на пистолета. Ето, съпругът ѝ наистина не се събужда. Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в спящия мъж – нима това наистина е Фриц? Нейният Фриц Хабер?

Помнеше деня, в който се влюби в него – беше отдавна. Преди Фриц да се превърне в знаменитост. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на човечеството. Много преди да направи своето голямо откритие и да промени целия свят. Със сигурност години, преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с тяхната любов? Защо стиска дръжката на пистолет? Къде изчезнаха мечтите ѝ? Големите и красиви планове? Защо вече не можеше да разпознае човека, дишащ в тялото на съпруга ѝ? О, да – тя го обичаше... поне в началото. Още от деня, в който се срещнаха на онзи урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкова уверен – като опитен танцьор. Някак си... рационален. Помнеше двете остри рапири на сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща ерудиция. Можеше да говори с него в продължение на часове за наука, история, поезия и философия. Това бе най-важното за Клара, защото тя не беше обикновена жена.

Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена, и да прескочим в миналото на тази забележителна личност, стискаща пистолет в дясната си ръка? Тя е човек, от когото се възхищавам, и според мен бе изпреварила времето си поне с едно столетие.

1877 година, Бреслау, Прусия.

„Това дете е изумително!“ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната Клара Имервар изумявала всички с шокиращи познания, феноменална памет и неограничено въображение. Но това не било всичко. Клара имала силен, независим характер и добро, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно лице закостенeлите предразсъдъци на патриархалната ѝ епоха ще имат един всеотдаен опонент. Всичко ѝ се отдавало с лекота, но това, което омагьосало малката Клара повече от всичко, била химията – и как да не бъде? Та нали това е наука за шепата безценни елементи, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът около нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем дори най-големите и древни тайни на Вселената. Клара искрено вярвала, че единствено науката е пътят на човечеството към просветление – само тя би могла да му помогне да намери благородно място в собствената си история, и най-после да сложи край на войните, кръвопролитията и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не искала да бъде наблюдател, а двигател в тази история. Искала не просто да чете, а да пише любимата си приказка. Но в края на XIX век от жените в Германия се очаквало да бъдат послушни съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.

Юни 2017, централната гара в Берн.

Току-що, без да знам точно защо, реших да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и преди, така че не се изненадвам, и реагирам с предсказуема покорност. Вече отдавна съм научил, че няма полза от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклонение от пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме очакват две срещи и преспиване, а на следващия ден излитам за София. Но проклетият ми, неконтролируем поглед се спира върху разписанието, и си купувам импулсивно и крайно нелогично билет за... Базел. Влакът тръгва след десет минути, така че стигам с тичане до перона. Ако всичко се стече в моя полза, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще успея да хвана връзката за Цюрих.

Вагонът ми е почти празен. Дори през юни сутрините тук са в състояние да хапят. Навън е мрачно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкова прочутата швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би точно заради мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време дори да разгледам.

Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични явления. Безформена, настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се превръщат в кристали. Появява се сякаш от нищото, особено през есента, когато въздухът започне да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, ако караш в мъгла и включиш на дълги, видимостта се понижава. Светлината на собствените ти фарове се отразява в милионите миниатюрни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в състояние да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и поглъща. Да пълзи. Да лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в състояние да се просмукват? Течност, пушек, змия... мъгла.

7 май 1898 година, университета „Бреслау“.

Напук на всички пречки и скептицизъм, Клара Имервар завърши висше образование с блестящ успех, а на този ден прояви нечувана дързост, появявайки се на всяващия ужас изпит „Bербандсекзамен“. Тестът е садистично творение на известната с изобретателните си изтезания немска академична инквизиция, и е създаден с идеята да позволи само на най-надарените, всеотдайни, и бих казал, луди студенти да бъдат записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия, взела този изпит, при това без видимо усилие. На дванайсети декември 1900 година се превръща и в първия доктор по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с феноменален успех! Дисертацията ѝ е на тема „Разтворимост на металните соли“.

След като получи своята степен, Клара положи лична клетва. „Никога – каза младата доктор Имервар – няма да използвам позицията си, за да сторя каквото и да било в противовес на нещата, в които вярвам – преследването на истината и развитието на достойнството на науката – за да ѝ помогна да достигне до висините, които заслужава.“ Клара не взе докторат само за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този момент мечтателки, които щяха да я последват в новото време.

20 март 1909 г., Карлсруе.

„Тече! Тече! Макс, ела да видиш!“ - Фриц Хабер – мъжът, чийто пистолет един ден ще се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като обезумял от етаж на етаж в търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо много, много важно се бе случило в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, дължим част от себе си. Когато най-после Макс е довлечен в лабораторията на доктор Хабер, той не може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе пестеливо, но уверено, от кранчето на няколко скачени метални цилиндъра. Това, за което мечтаеха, за което бяха работили с години, и което мнозина смятаха за невъзможно, се бе превърнало в неоспорима, тънка струя реалност! Светът никога повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е гений!

О, да, Макс е прав, няма никакво съмнение – доктор Хабер е гений, от тези, които се раждат веднъж на сто години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – в зависимост от това в какво вярвате. Но нека обясня защо.

Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.

Защо ни доведе точно тук и точно сега машината на времето? Не е случайно, но нека първо ви представя един стар наш приятел – стръкчето пшеница. Без него сме буквално загубени, особено през 1900 година. Населението на земята е едва милиард и половина, но дори това се оказва твърде много за изтощената почва и нейната животодаряваща рожба – житото. Планетата ни вече не е в състояние да произвежда достатъчно от растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се нарича... азот. Стръкчето пшеница го иска под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим. Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета, изнемогва под натиска на стихийно нарастващото човечество. Азотът е в естествените торове, разбира се, но те са недостатъчни. В основен източник се превръщат чилийската селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна Америка. Тези залежи хранят целия свят, и стават толкова важни, че за тях се водят войни. Запасите от тези ресурси обаче са ограничени и се очаква да бъдат изчерпани за броени години.

Няма достатъчно азот – няма достатъчно храна. В края на XIX век става ясно, че човечеството е изправено пред ужасяваща криза. Глад, болести и отчаяние надвисват като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е спасител. Някой гений. По възможност много, много... рационален. Оказва се, че името му е Фриц Якоб Хабер.

Прусия, 1868-1910 г.

Рационалността винаги е била от огромно значение за Фриц Хабер. Тя се превръща в осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово действие. За Фриц теоретичното научно богатство винаги е било най-вече пътека към практиката. Рационалност – той ѝ принадлежeшe още от съвсем малък. Може би затова напусна синагогата и прие християнството въпреки гордите еврейски корени на семейството си. Та нали никога не би постигнал целите си, ако бе останал евреин в морето от институционен антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от малък, и особено физикохимията – възможността да манипулира елементите и техните съединения, да ги направи по-рационални. След като изгради зашеметяваща академична кариера и си спечели името на феноменален лектор и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-практично. Беше време да спаси света от глад и мизерия. Фриц искаше да дари човечеството с азот и знаеше точно къде да го намери - на най-очевидното място – в голямото навсякъде. Въздухът, който дишаме в момента, е 78% азот – планетата ни e буквално опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата, и да го превърне в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи неизчерпаем източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!

Но Хабер имаше много сериозен опонент – старата, долна, опърничава вещица, наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разделени, и си витаят нагло в атмосферата, напълно недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари жесток шамар на тройната ковалентна връзка. Според собствените му изчисления, ако успее да смеси атмосферен азот с водород под огромно налягане и висока температура, двата атома ще получат така мечтания развод и ще бъдат превърнати в амоняк. За подобен проект са му нужни екип, експериментална апаратура и средства. За целта Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF. Най-вече поради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически концерн в света отпускат необходимите средства. Това се оказва много, много мъдър ход.

Август 1901 г., Карлсруе.

Нямам представа дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-рационалните хора могат да обичат. Знам със сигурност обаче, че е бил привлечен от нея. От красивото лице, златистите къдрици, перфектна фигура и изключителен интелект. Поискал е ръката ѝ почти веднага след тяхното запознанство. Тя отказала, но не защото не била влюбена в него. Искала първо да постигне целта си. Да стане учен и да докаже на себе си, че няма нужда да разчита в живота на мъжки попечител. Фриц не се обезверил. Кой знае, може би именно независимостта на Клара го е амбицирала допълнително. Единайсет години след своята първа среща двамата най-после сключват брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на съпругата си. Клара изнасяла лекции, но бързо започнала да се натъква на стена от мъжки шовинизъм. Това, което особено я наранило, били злобните слухове, че известният ѝ съпруг пишел нейните лекции.

Март 1909 г., лабораторията на Хабер.

На този етап Фриц вече бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот от въздуха. Имаше няколко големи проблема. Първо – огромното налягане и температура, които се опитваше да постигне, унищожаваха апаратурата, преди да може да бъде постигната желаната реакция. Хабер дори загуби един от колегите си в жестока лабораторна експлозия. Рационалността, разбира се, надделя над емоциите и експериментите продължиха почти веднага след инцидента. В крайна сметка прочутият инженер Роберт Ле Росиньол конструира специален цилиндър, направен от кварц и подсилен със стоманена жилетка. Това позволи да бъде постигнато чудовищно налягане от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе достатъчно – Хабер знаеше, че му е необходим катализатор. След дълги, мъчителни разходки из цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на елемента осмий. И ето че на 20 март 1909 година доктор Хабер тичаше обезумял от щастие из сградата в Карлсруе – от устройството му течеше чист, благословен амоняк!

Малко по-късно химикът Карл Бош замени скъпия катализатор осмий с желязо и индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи завинаги апетита на земеделските посеви към азота. В следващите десетилетия населението на земята набъбна лавинообразно и в момента е над седем милиарда. Повечето от тези хора нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „Брoт аус луфт!“, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил хляб от въздуха! Не е преувеличение. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни в момента, се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!

След като му бе присъдена Нобеловата награда, Фриц изнесе запомняща се реч. В нейния край той заяви, че човечеството сигурно скоро ще открие по-ефикасен метод за синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът произвежда сто и седемдесет милиона тона амоняк на година чрез процеса на Хабер. Би могло да се каже, че той е отговорен за съществуването на повече хора по света, отколкото който и да е друг човек в историята.

Нека обаче не забравяме, че Хабер е преди всичко рационален. Находчивият му договор с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки тон, произведен чрез неговия метод. Само за няколко години Хабер става милионер.

Берлин, 1911 година.

Слава, пари, влияние. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните научни кръгове и става близък приятел със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка рамене с министри и милионери и често говори със самия кайзер Вилхелм, който проявява жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е изненадан, когато Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в Берлин. Семейството, което вече включва и малкия им син Херман, се мести във великолепния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща сила в световната химия. Инвестиции валят отвсякъде. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в жестока депресия. Фриц вече не смята научните ѝ аспирации за... рационални. Амбицията му е изконсумирала мечтите на съпругата му. Той има нужда от жена, която да се грижи за домакинството и да обслужва многобройните му високопоставени гости. Клара се превръща в безгласна хаус фрау – това, от което винаги се е страхувала.

Юни 2017, някъде между Берн и Базел.

Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо безшумно в мъглата. Най-големият плюс на Швейцария, разбира се, е нейният национален флаг, но на едно от следващите места без съмнение се нареждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма да подраним или закъснеем. Пристигаме точно навремe. Имам осемдесет и четири минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, след като си изкълчвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на гарата и купувам два карамфила, които струват само с два-три франка повече от допустимото. Знам къде отивам, но все още нямам представа защо.

Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над голямата река. Оттук по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкова го обичам този хубав град. В него прекарах някои от най-тежките, но и най-незабравими моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше лека в онези години, особено през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа, и правехме десет зъзнещи обиколки на плаца. Разбираемо е, че повечето войници ненавиждаха сутрешния крос – шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо, което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.

Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането винаги ми е допадало. Харесваше ми възможността да остана насаме с дистанцията и себе си, да вкарам в синхронен ритъм мислите и краката си. Всяка сутрин се втурвах с готовност да тичам, докато един ден не започна да пристига... мъглата. Идваше на гъсти, мълчаливи талази от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за уместно да построи завод за хлор. Беше го закачил като ръждясал орден на простащината за ревера на река Дунав. Пускаха го на пълни обороти нощем, така че в пет сутринта отровна мъгла поглъщаше цялото поделение. Хлорът се впиваше в дрехите и кожата ни, пареше сладникаво гърлата и дереше яростно очите ни. Понякога след тичане имах чувството, че в дробовете ми се провежда турнир по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло чудо е, че оцеляхме. Особено като се има предвид на какво е способен хлорът в малко по-голяма концентрация.

Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.

Тук сме, макар че едва ли е безопасно. Първата световна война е в разгара си, а Ипър е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал сред германските окопи, и от време на време над главите ни прехвърчават куршуми. Група офицери и войници се суетят възбудено, следвайки строгите указания на един добре познат на всички ни лауреат на Нобелова награда. Всъщност Фриц Хабер е почти неузнаваем под пруската си униформа. Вече напълно е загубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните авантюри го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на любимата си рационалност. Под негово ръководство войниците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, насочена към френските окопи. Хабер изчаква най-подходящия полъх на вятъра и дава сигнал. Вентилите на газовите бутилки са отворени едновременно. Зловеща жълтеникава завеса се простира в бавно траурно шествие към озадачените войници. Mъгла... Мъгла на смъртта. Казват, че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както винаги, Хабер беше изчислил всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и след като вятърът го докара до окопите, газът пропадна директно в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата на 17-ия елемент – веднъж попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира с влажните мукозни мембрани и се превръща в солна киселина. Тъканите и aлвеолите биват разядени отвътре, и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци буквално се удавиха на суша. Очевидци твърдят, че след газовата атака гледката била ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в жестоки конвулсии. Лишени от въздух, някои се опитали да разкъсат дрехите и дори гърлата си. В този ден Фриц Хабер не само лично уби хиляди хора, но създаде първото средство за масово унищожаване в света и собственоръчно сложи началото на химическото оръжие.

2 май 1915 година, Берлин.

Фриц вече е у дома. Германия го посреща като герой, и веднага е повишен в чин капитан. Въодушевен от собствената си рационалност, Хабер не може да си намери място от щастие. Но Клара... Клара е съсипана, разтърсена и ужасена. Всичко, в което винаги е вярвала, бе стъпкано от нейния собствен съпруг – човекът, заради коготo пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото клане в Ипър, Клара заявява публично, че този акт е поквара на самите идеали на науката и нечовешка варварщина. Тя прави отчаян опит да убеди мъжа си да се отрече от зловещата си дейност. Отговорът на Фриц е да обвини жена си в липса на патриотизъм. Конфликтът между двамата не е просто семеен – той е екзистенциален.

На втори май е организиран пищен банкет в чест на триумфа на Хабер в Белгия. Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в дълбок сън. Че е късно... Твърде късно за връщане назад, и револверът му вече е в ръката на доктор Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „Няма друг изход, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки дъх, всяка секунда са съучастие в чудовищно престъпление срещу човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш себе си от уравнението на разрухата“. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва пистолета право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия квартал, но не успява да събуди Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на крака и открива майка си, обляна в кръв, върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на втори май 1915 под звездите в ръцете на малкия си син, когото обичаше повече от всичко.

3 май 1915 година.

Трагедията си е трагедия – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц заминава на Източния фронт, за да организира нова химическа атака, този път срещу руските войници, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара у дома.

Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско потекло, а немският му патриотизъм започва да поглъща останалата му самоличност. Фриц сякаш иска да надгерманничи германците – готов е да посвети силите и живота си на райха. Изобретява нови пъклени газове и развива далеч по-ефикасни методи за тяхното разпръскване на фронта. Ръководи цели заводи, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ името на злополучния град Ипър). Под неговата егида институтът му изобретява и първите противогази. Химическите оръжия обаче са само част от приноса му към военния епос. По-малката. Амонякът, разбира се, не се използва само за торове. Благодарение на процеса на Хабер, империята получава възможността да произвежда азотна киселина и съответно експлозиви и боеприпаси в неограничени количества. Казват, че без синтеза на амоняк Първата световна война щяла да свърши за броени месеци, тъй като британската флотилия била блокирала водните трасета към южноамериканските залежи от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е отговорен за смъртта на милиони.

Между другото, в светските кръгове отдавна циркулирали слухове за извънбрачните похождения на Хабер, и особено за близката му връзка с красива секретарка на име Шарлот Нейтън. Той потвърждава слуховете, като се жени за далеч по-младата Шарлот две години след смъртта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и лъскав пруски шлем.

Берлин, 1919 година.

Войната е вече в миналото, но последствията са навсякъде. Разруха, безизходица и бедност властват из победената Германия. Трябва да се вгледаме много внимателно в самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, за да разпознаем Фриц Хабер. Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е напълно погълнато от лакома гъста брада, а плешивата глава – подслонена от голяма шапка. Но това е обяснимо – когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те смятат за военнопрестъпник, трябва да предприемеш необходимите мерки за дегизиране. Войната бе загубена, но бащата на химическото оръжие отказа да се отрече от сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от куршума, по-... рационален. Как успя да се отърве от военния трибунал, още не е съвсем ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава начело на своя институт. Химическите оръжия са забранени от Версайския договор, разбира се, но той продължава тайно да работи по тяхното усъвършенстване. През следващите няколко години съумява не само да обогати немския арсенал, но и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят своя собствена програма за бойни отровни вещества – най-вече за ужасяващия и изобретен от неговия институт иприт.

Фриц също използва опита си с отровни газове, за да създаде селскостопански пестициди. Един от тях е базиран на цианид и изтребва вредителите с нечувана ефикасност. Наричат го „Циклон“.

1961 година, Йерусалим.

Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо съвсем друго. Очакваше демон от преизподнята, а пред очите си имаше един невзрачен, обикновен, смирен човечец. Писателката е тук, за да отрази делото срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Самата тя бе успяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през 1933 г. Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е неочаквано. По-късно тя ще го нарече „Баналността на злото“. Човекът, изпратил милиони на заколение, гледаше на себе си просто като на бюрократ, следващ безропотно указанията на законно избрания режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога злото е облечено в баналност и мълчаливо послушание, а най-страшните престъпления се извършват в името на логистиката. Айхман бе осъден на смърт. Баналността на злото продължава да живее…

Октомври 1923 година, Екватора, Атлантическият океан.

Фриц Хабер спази старинния моряшки ритуал при минаването на екватора. На палубата на кораба „Вюртемберг“ има басейн. Фриц се гмурва в него с елегантен скок, след което предлага три бутилки вино в дар на бог Нептун. Но легендарният химик очаква нещо в замяна от властелина на моретата. Нещо много скъпо. Според официалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но всъщност мисията му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а огромното водно пространство между Германия и нея.

Следвоенните години са истински кошмар. Неописуемата инфлация, съчетана с репарациите, парализира страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и цялата държава са в окаяно финансово състояние. Но Фриц има идея. План, според който би могъл не само да изтръгне любимата си Германия от бедността, но да я направи икономически независима завинаги. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът е колко?! Според Хабер, ако концентрацията е пет милиграма на кубичен метър, от океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц създава изумителен процес и лабораторна инсталация за изолиране на благородния метал от солена вода. За подобен проект не е трудно да се намери спонсор, и той е финансиран изцяло от „Металбанк“. Те вярват в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе направил хляб от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо пък не!? Потенциалните последствия от този проект са толкова мащабни в глобален аспект, че строгата секретност е от изключителна важност. Нужен е работен експеримент, както и морски проби от различни точки на планетата. През юли 1923 г. пътническият кораб „Ханза“ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923 пътници. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като екипаж. В търбуха на кораба обаче е построена свръхмодерна тайна лаборатория за анализ, а шестимата съмнителни „моряци“ сноват между нея и палубата в продължение на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за вземане на проби от кораба в движение. Сред пътниците плъзват слухове, че германците работят върху революционен източник на енергия.

Пробите от това пътуване са незадоволителни, и екипът на Хабер започва да кръстосва моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на този екстравагантен проект. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света, включително около пермафроста на Гренландия и Антарктика. За огромно разочарование на Хабер, най-богатата му проба е с концентрация 0.05 милиграма на метричен тон, което прави цялата концепция нерентабилна. Фриц е принуден да се откаже, но продължава да вярва, че някъде по света има морски региони с голяма концентрация на благородни метали. Това като че ли е единственият проект на Хабер, който се оказва абсолютен провал.

7 април 1933 година.

Фриц е в окаяно здравословно и финансово състояние. Втората му съпруга го е напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с международния съд, но репутацията му не се отърва от трибунала на световната научна общественост. Милиони хора гледаха на него като на масов убиец, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд отказват да стиснат ръката му. Фриц е отритнат от света и отлъчен от социалните кръгове извън Германия.

На този ден новото правителство на националсоциалистите, водено от популиста Адолф Хитлер, прие злокобния „Закон за реставрация на обществените служби“. Според него всички граждани без арийско потекло трябва да бъдат незабавно отстранени от обществени позиции. Хабер бе бягал цял живот от еврейската си самоличност, и въпреки това бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът, амонякът, Нобеловата награда – нищо нямаше значение. За нацистите той винаги щеше да бъде просто „евреинът Хабер“. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който бе създал, и да уволни брилянтните учени с еврейско потекло, които беше събрал под покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред очите му.

1902 г., Антикварна книжарница Ватенвил.

Тук сме, за да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от любимите ми книги. Който е чел „Степния вълк“ или „Сидхарта“ знае, че Хесе има усет към поезията. Затова едва ли е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се смятат за шедьоври. Едно от тях се казва „В мъглата“.

Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя несръчен опит да преведа „В мъглата“. Дано да не съсипя напълно неговия мрачен ритъм и елегантна меланхолия:

Колко е странно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и храст,
дървото не вижда дори съседно дърво във гората
и всеки е толкова сам.

Моят живот бе изпълнен с приятели,
когато светът бе облян в светлина,
но никого вече не мога да видя
сега, щом се спуска мъгла.

Така е – не може да бъде наречен мъдрец
тоз, който тъмнина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.

Колко е странно да бродиш в мъглата!
Животът е просто една самота.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкова сам.

Август 1942 година, Освиенцим, Полша.

Хилде Глюксман, съпругът ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от ужас души са въведени в голямо бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е любимата племенничка на Фриц Хабер – дъщеря на сестра му Фрида. Децата треперят в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, но в стените на помещението има отвори. След няколко минути през тях започва да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди по-късно всички умират в жестока агония. Газът е пестицидът „Циклон Б“ – създаден в института на Хабер и одобрен за използване от Адолф Айхман. Милиони невинни души са избити като насекоми с него и след това изгорени в крематориумите на Освиенцим. Сред тях са много от най-скъпите приятели и близки на Фриц Хабер.

Януари 1934 година.

Самотата – мълчаливият убиец на отлъчените, вече бе единственият спътник на Хабер. Фриц бе абсолютна развалина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше повече от човешкото в себе си, той се скиташе бездомен, забравен, болен и изоставен, от държава в държава, и от град в град, в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се залови. Най-после прави опит да погледне назад, да открие това, което е можел да бъде, да се свърже отново с еврейските си корени. Дори обмисля пътуване до Израел. Алберт Айнщайн е един от малкото хора, които може би от съжаление не прекъсват кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия учен, в което споделя следното:

„…Това е голямата ми болка, големият ми страх – ще успея ли да продължа това, което съм започнал, когато есенните бури на живота ме настигнат, и около стъпките ми се спусне студена, печална... мъгла.”

Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока депресия. Колко ли опустошителна е била травмата от онзи ден, в който невръстното момче държеше умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да сложи край на собствения си живот по същия начин – с куршум в сърцето.

Юни 2017, Базел.

Накуцвам върху нелепо изкълчения си ляв глезен по старите улици. Всичко е толкова зелено. Толкова подредено. Базел... тук Херман Хесе е работил в прашнатa антикварна книжарница “Ватенвил” преди повече от сто години. Тук е написал и своето стихотворение „В мъглата“. И той е бил германец, и той – гений, отлъчен от страната си... и той е спечелил Нобеловата награда. Така ми се иска да открия старата книжарница - или поне мястото, където някога се е намирала. Но нямам време. Остават ми четиресет минути до влака. Стоя с два карамфила в ръка пред невзрачна каменна плоча. Някъде под нея лежат останките на великия Фриц Хабер.

Смъртта го е заварила тук, в Базел, на 29 януари 1934 година, в местен хотел на път за Йерусалим. Влакът вече няма значение – усещам, че ако съм достатъчно търпелив, самият гроб ще бъде благосклонен и ще отговори на моя голям въпрос. Малко преди смъртта си Фриц е направил нещо шокиращо и нелогично. Нещо... нерационално. Написал е завещание и в него е посочил, че иска да бъде погребан заедно със своята първа съпруга – Клара Имервар. Останките ѝ са пренесени тук, в гробището Хьонли, и сега почиват под тази малка каменна плоча редом до мъжа, който отне душата им. Ех, Клара... Понякога човек се отклонява от пътя си, но понякога, по дяволите, пътят решава да се отклони от теб. Съдбата не бе справедлива към Клара Имервар. Захвърли я на перон без влакове, остави я в безпътица и без посока. Но тя не измени на себе си и на своята чистота до последния си миг. На немски Имервар означава “винаги правдива” – колко е хубаво да носиш името, което заслужаваш. Мисля, че започвам да разбирам защо съм тук. Може би човек открива покаяние в погледа на неизбежното, и греховете стават по-релефни в блясъка на залеза. Фриц сякаш бе осъзнал нещо много важно в края на дните си. Може би, макар и от гроба, бе пожелал да се пречисти в присъствието на Клара. Може би най-после бе разбрал, че мозъкът и сърцето трябва винаги да бъдат заедно. Може би е искал да изпрати послание до мен и теб. Може би е искал да ни помогне да се изтръгнем от мъглата, в която самият той се лута цял живот. Защото дълбоко в нея дори докоснатият от слънцето може да бъде заслепен от собствената си светлина.

Мъглата... мъглата в нас – тази, за която говори Херман Хесе. Усещаш ли я, далечни приятелю? Тя пристига – банална, рационална и тройно ковалентна. Мъглата, която ни пречи да видим контурите на истината и ни разделя от всичко останало. Тя се стеле, спуска, лепне и пълзи – настойчива, безформена, бездушна маса. Уж прекрачихме в новата епоха, но забравихме да затворим вратата зад себе си. И ето, мъглата пристига от мрачните подземия на най-жестокото столетие в човешката история. Просмуква се през процепите, през мълчаливата апатия, през отвора, оставен от куршума в сърцето на Клара Имервар... като змия, като отровен газ... и ни поглъща. Мъглата е навсякъде, приятелю – на всеки континент, във всяка точка на света. Появява се сякаш от нищото, когато душата започне да изстива по-бързо от тялото. Точно днес – във второто десетилетие на XXI век. Навярно затова съм тук. За да получа предупреждение. За да го споделя с теб. За да сложа ръка на плочата. Да усетя и разрухата, и надеждата, вплетени в трагедията, наречена човечество. Тръгвам си от гробището с карамфил в ръката. Оставих едното цвете на гроба. За другото не намерих сили. Дано зарадва човека, който го намери на седалката във влака за Цюрих...

Точно сега в кафенето „Хенри'с“ на Осма улица.

На масата има четири големи празни чаши. Усещам кoфеина да пулсира чак в слепоочията ми. Дъждът отдавна е спрял. Витрината е потна. Няма мъгла. Писах осем часа – цяла една събота. И знаеш ли кое е най-тъжното? Нито аз, нито ти ще стигнем до края. Не – за съжаление, тази история ще продължава дълго след като аз и ти сме се превърнали в азот. Историята на мъглата. Ние не можем да ѝ избягаме, да напишем края ѝ, да спрем да гласуваме за нея, да я премълчаваме от генерация през генерация. Защо? Защо, колкото повече нещата се променят, толкова повече нашите грешки остават същите? Защо след всички тези хилядолетия човекът продължава да бъде най-устойчивото агрегатно състояниe на злото? И защо ли във всичко около нас – дори във въздуха, дебне прозрението, че всяка секунда, всеки миг от нашето съществуване като раса на тази земя е един безкраен и студен сезон – сезонът на мъглите?

Всяка история е машина на времето. Понякога може да ни пренесе дори в бъдещето. Къде искаш да отидем? Сто? Двеста? Триста години напред? Някъде, където сигурно ще сме се променили. Където ще сме сложили край на зверствата, ксенофобията и самоунищожението. Където ще спрем да коленичим безропотно пред олтара на рационалността? Където Фриц Хабер вече няма да се спотайва дълбоко в протеините ни, и надеждата веднъж завинаги ще спре да се прострелва в сърцето. Има ли такова място?

18 ноември 2317 година.

Пристигаме. Пътувахме точно десет букви, но тази история вече е много уморена. Протягаме се и се оглеждаме с любопитство. 2017-а е толкова далече зад нас – три столетия в миналото! Какво ли ни очаква? Време е да открием светлото бъдеще. Време е да излезем от този разказ и от машината на времето. Изправяме се и правим своята първа крачка напред... в мъглата.

Този коментар е бил редактиран от jasonkidd на Nov 25 2017, 02:03 AM
Go to the top of the page
 
+Quote Post

Reply to this topicStart new topic
2 потребител(и) четат тази тема (2 гости и 0 скрити)
0 Потребител(и):

 



Олекотена версия Час: 19th January 2018 - 11:24 PM

> ADVERTISEMENT:

> Forum Information:

Copyright: © www.basketball-bg.com 2004 - 2011. Всички права запазени
Author: Екип на Basketball-Bg.Team
Powered by: SMG - Sport Media Group